Ники Френч
Черен понеделник (28)

27

Алън беше срещнал Хайди близо до парка „Виктория“. Адресът, който Хайди беше дала на Джак, се намираше на „Бруъри Роуд“ в Поплар^[1], на разстояние няколко мили в източна посока. Фрида взе влака дотам. Когато слезе на перона, се загледа в река Лий, мръсна и сива, която на това място правеше последните си завои, преди да се влее в Темза. Тя се обърна и тръгна покрай автогарата и под голямото пътно кръстовище. Над главата си чуваше грохота на минаващите камиони. В една от посоките си подлезът стигаше до голям универсален магазин. Тя се загледа в картата си, сви вдясно и пое към жилищния квартал на отсрещната страна. Той се намираше в центъра на стария Ийст Енд, който по време на Втората световна война беше сринат до основи от бомбите, предназначени за доковете. На всеки няколкостотин ярда по две-три оцелели къщи се изправяха предизвикателно между крайречните равнини и големите жилищни блокове, построени на мястото на бомбардираните квартали. Тези нови навремето сгради вече бяха зацапани, олющени, е рушащи се фасади. На някои от тесните балкони се виждаха велосипеди и саксии с цветя, а на прозорците имаше завеси. Други бяха закрити с дървени плоскости. В един двор група младежи се бяха сгушили край огън, в който горяха изпочупени мебели. Фрида вървеше бавно, опитвайки се да почувства със сетивата си тази част на града, която за нея беше просто име и която тънеше в забрава и разруха. Дори в начина, по който беше построена, имаше нещо отблъскващо. Мина покрай изоставена бензиностанция с ями на циментовата площадка, където преди бяха стояли помпите. Зад нея стърчеше порутена сграда от червени тухли. Следваше поредица от магазини, от които само два все още работеха — бръснарница и магазин за риболовни принадлежности. До тях имаше празно пространство, където в пукнатините на циментовото покритие растеше коприва. По-нататък видя множество улици, част от които носеха имената на графства в Западна Англия: Девън, Съмърсет, Корнуол, а друга част — имената на поети: Милтън, Купър, Уърдсуърт.

Накрая стигна до цяла редица сгради, които бяха оцелели при бомбардировките. Погледна през оградата на едно начално училище. На игрището момчета ритаха футбол. Отстрани група малки момичета с шалове на главите стояха и се кикотеха. По-нататък мина край фабрика, която беше затворена. Една табелка съобщаваше, че сградата ще бъде преустроена в офиси и апартаменти. Малко по-надолу имаше кръчма с мръсни прозорци и цял куп къщи, чиито врати и прозорци бяха покрити със занитени метални плоскости. Фрида отново погледна картата си. Пресече улицата и тръгна надясно по „Бруъри Роуд“. По-нататък пътят правеше десен завой и тя не можеше да види накъде води, но точно на завоя забеляза знак за улица без изход. На ъгъла имаше още магазини, но всички те бяха затворени и изоставени. Фрида се зачете в старите табели. От тях ставаше ясно, че на това място преди бе имало офис на таксиметрова фирма, магазин за електроника, магазин за вестници и списания. Сега върху витрините им бяха залепени множество рекламни обяви на брокерски фирми, както и обяви за продажба на наети имоти. Ето че стигна до къщите. Много от тях бяха изоставени, други бяха разделени на апартаменти, но имаше и една със скеле на фасадата. Очевидно някой се беше престрашил да я ремонтира. Все пак, това място се намираше само на няколко минути от Кучешкия остров^[2]. След десет години всички тези сгради щяха да са реновирани, а на улицата щеше да има ресторант и гастрокръчма^[3].

* * *

Той долепи лицето си до прозореца. Снежни скелети падаха в изгубения свят. Косата й беше тъмна, но не можеше да види лицето й. Знаеше, че не е истинска. Такива хора вече нямаше. Малка и чиста, като балеринка върху капака на музикална кутия, която започва да се върти, когато завъртиш ключето. По-рано имаше една жена с дълга червена коса, която го наричаше „сладкишче“. Когато той все още беше Матю, преди да изгуби ръката, която никога не го изпускаше.

Ако тя погледнеше нагоре, дали щеше да види лицето му? Само че това вече не беше неговото лице. Беше лицето на Саймън, а Саймън принадлежеше на някого другиго.

Балерината изчезна. Чу се звънецът на входната врата.

* * *

Тя се изправи пред №17, както беше написано в адреса на листчето хартия. Къщата имаше спретнат вид. Входната врата беше боядисана с лъскава тъмнозелена боя. Над нея беше изграден архитрав в стил „Крал Джордж“. На прозорците на лицевата страна на къщата блестеше нова алуминиева дограма. В горната част на стената, ограждаща задния двор, бяха циментирани парчета стъкло, които създаваха усещане за предупреждение. Какво трябваше да каже? Какво всъщност се опитваше да открие? Фрида почувства, че ако започне да разсъждава, щеше да се обърне и да си тръгне. Затова престана да мисли. Натисна входния звънец и вътре се чу камбанката му. Почака малко, натисна отново звънеца и се заслуша.

Няма никого, каза си тя, но почти веднага вътре се чу шум от приближаващи се стъпки. Вратата се отвори широко и на прага се появи жена, която изпълни входа с тялото си. Беше едра и с бледо лице, а пълнотата й изпъкваше още повече от възтясната й черна тениска и от черния й ластичен клин, който стигаше едва до средата на прасците й. Около горната част на лявата си ръка имаше татуирана лилава плитка, а в частта под лакътя — птица, най-вероятно канарче, помисли си Фрида. Русата й коса беше с тъмни корени, около очите й с торбички под тях имаше син грим, а лилавото й червило беше много тъмно, почти черно, все едно че устата й беше охлузена. Жената пушеше цигара и изтръска пепелта на прага, така че Фрида се принуди да се отмести малко настрани. Това я накара да си спомни как като малко момиче ходеше на популярните по онова време панаири с опасни паянтови атракциони, които днес сигурно щяха да бъдат забранени. Осемгодишната Фрида подаваше петдесетте си пенса на жени като тази, които седяха в стъклени кабинки на входа на къщата с духовете или на картинга.

— Какво желаете?

— Извинете за безпокойството — каза тя. — Тук ли живее Дийн Рийв?

— Защо?

— Искам да поговоря с него за малко.

— Няма го — отговори жената, без да се помръдне.

— Но живее тук, нали?

— Кой се интересува?

— Искам да разменя две-три думи с него — каза Фрида. — Във връзка с един мой приятел. Не е нищо специално.

— За някаква работа ли се отнася? — попита жената. — Да не би да е извършил нещо нередно?

— Не, няма нищо такова — Фрида се постара да говори убедително. — Дошла съм за един много бърз разговор. Няма да отнеме повече от минута. Знаете ли кога ще се върне?

— Той току-що излезе — отвърна жената.

— Мога ли да го почакам?

— Не пускам непознати в дома си.

— Моля ви, само за няколко минути — каза Фрида с твърд глас и се приближи до жената, като почти я докосна. Усещането за едрата й фигура и за враждебността й беше повече от осезателно. Зад нея вътрешността на къщата беше тъмна и потънала в странен сладникав мирис, чийто произход Фрида не можа да определи.

— Какво искате от Дийн? — Жената беше едновременно ядосана и изплашена. Тонът й леко се повиши.

— Аз съм лекар — каза Фрида и с твърда стъпка влезе в тясното антре. Беше боядисано в тъмночервено и това го правеше да изглежда още по-тясно.

— Какъв лекар по-точно?

— Вижте, няма за какво да се притеснявате — отвърна тя с ясен глас. — Идвам по съвсем обикновен повод. Няма да се бавя. — Опита се да покаже самоувереност, каквато всъщност не чувстваше. Жената блъсна вратата и тя се затвори с щракане.

Фрида се огледа наоколо и трепна от изненада. На малък перваз над една от вратите вляво имаше препариран ястреб с разперени криле.

— Дийн го купи от един магазин наблизо. Евтино го взе. В днешно време никой не ги подарява. А мен ме побиват тръпки от него.

Фрида влезе в хола. Веднага се набиваха в очи телевизор с голям екран, електронни усилватели и тонколони, свързани с множество кабели. Дивидитата бяха наредени на купчини по пода. Завесите на прозорците бяха спуснати. Единствените мебели в стаята бяха един диван и огромен шкаф с миниатюрни чекмеджета на отсрещната стена.

— Какъв странен дизайн — отбеляза Фрида.

Жената загаси цигарата си на плочата на камината и запали нова. Ноктите й бяха лакирани, но Фрида забеляза, че връхчетата на пръстите й бяха пожълтели. Мястото около голямата златна брачна халка на безименния й пръст беше подуто.

— Той го купи от един антикварен магазин. Преди това е принадлежал на магазин за дрехи втора употреба. Тези чекмеджета са били използвани за дребни неща, като къси чорапи или кълбета прежда. Дийн държи в тях инструментите си и разни дреболии: бушони, винтове, линийки. Всичко, каквото му трябва за моделите му.

Фрида се усмихна. Очевидно на жената й беше приятно да си поговори с някого, въпреки че на широкото й чело бяха избили капки пот, а очите й се стрелкаха неспокойно, като че ли очакваше всеки момент някой да влезе в стаята.

— Какво по-точно изработва?

— Модели на лодки. Истински миниатюрни лодки. Носи ги до езерцата и ги пуска да плават.

Фрида се огледа наоколо, като че ли търсеше нещо. Имаше странното усещане, че вече е била тук. Беше като сън, който й се изплъзваше, колкото повече се мъчеше да го улови. Една кльощава жълтеникавокафява котка влезе грациозно в хола и се уви около глезените й и докато се навеждаше да я погали, вътре се вмъкна още една. Тя беше едра, с тъмносив цвят, а от козината й висяха големи снопчета от косми. Фрида отстъпи назад. Не искаше да я докосва. В ъгъла на дивана видя още две котки, свити на кълбо една в друга. Сега разбра каква беше особената миризма: на котешка тоалетна и ароматизатор.

— Колко котки имате?

Жената сви рамене.

— Едни идват, други си отиват.

* * *

Той лежеше на пода, долепил ухото си до дъските, и се вслушваше в гласовете. Единият познаваше, а другият беше нежен и бистър и минаваше през него като поток, който щеше да отмие мръсотията. Той беше едно мръсно момче. Може би щеше да му измие добре устата. Нямаше представа. Но го заслужаваше. Срамуваше се. Едно много, много мръсно момче.

* * *

— Казвам се Фрида. — Тя говореше бавно и имаше усещането, че е влязла в огледален свят. — Фрида Клайн. — Жената не каза нищо и тя я попита:

— А вие коя сте?

— Тери — отвърна жената. Тя загаси цигарата си в препълнения пепелник, запали си нова и поднесе пакета към Фрида. Фрида беше престанала да пуши преди доста години. Оттогава имаше непоносимост към тютюневия дим. Мразеше мириса на цигари във въздуха и в дрехите на околните. Но сега предложената цигара щеше да бъде повод да остане още малко. Заедно изпушената цигара сближаваше хората по особен начин. Освен това имаше и други предимства, които си спомняше от купоните в юношеските си години: можеш да правиш нещо с ръцете си, когато не знаеш какво да кажеш. Още можеха да се видят хора, които бъбреха и пушеха, застанали до някой вход. Но това скоро щеше да бъде официално забранено. Какво щяха да правят тогава? Тя кимна, взе си цигара и се наведе към Тери, която щракна евтината пластмасова запалка. Фрида всмукна дълбоко и усети отдавна забравена тръпка. Изпусна дима и почувства леко замайване.

— Дийн постоянно ли живее тук?

— Разбира се. — Очите върху гримираното подпухнало лице на Тери се присвиха. — Какво имате предвид?

— И работи вкъщи?

— Не, работи на друго място.

— С какво се занимава?

Жената я погледна. Подъвка долната си устна и изтръска пепелта в пепелника.

— Вие някаква проверка ли му правите?

Фрида се усмихна пресилено.

— Аз съм просто лекар. — Тя се огледа наоколо. — Предполагам, че е строителен работник. Права ли съм?

— До известна степен се занимава със строителство — отговори Тери. — Защо питате?

— Срещнах човек, който го познава. — Тя чу несигурния си глас. — Исках да го попитам нещо. Надявах се да получа информация. Ако не се прибере, си тръгвам след минута.

— Имам работа — каза жената. — По-добре си тръгнете още сега.

— Ще си тръгна. — Фрида направи жест с ръка. — Само да си допуша цигарата. Вие работите ли?

— Махнете се от къщата ми!

В същия миг тя чу отварянето на външната врата и след малко се чу глас в коридора.

— Насам — извика Тери.

На вратата се появи мъжка фигура. Фрида видя кожено яке, дънки, работни обувки, а когато той се приближи, нямаше как да го сбърка. Дрехите бяха различни, с изключение на ризата на ярки карета, но нямаше място за съмнение.

— Алън — възкликна тя. — Алън, какво става?

— Моля?

— Това съм аз… — каза Фрида, но в следващия миг се спря, осъзнавайки каква голяма глупост е направила. Мислите й се замъглиха. Не знаеше какво да каже. С голямо усилие успя да си възвърне самообладанието. — Вие сте Дийн Рийв.

Мъжът погледна двете жени.

— Коя сте вие? — Гласът му бе тих и овладян. — Какво правите тук?

— Мисля, че е станало някакво недоразумение — отвърна Фрида. Срещнах човек, който ви познава.

Помисли си за жената с оранжевото яке, помисли си и за Тери, жената на Дийн. Погледна безизразното му лице, тъмнокафявите му очи. Опита се да се усмихне отново, но изражението на мъжа се промени.

— Как влязохте тук? Каква игра играете?

— Аз я пуснах да влезе — обясни Тери. — Каза, че иска да говори с теб.

Мъжът се приближи до Фрида и вдигна ръка към нея, но не за да я удари, а като че ли искаше да я докосне, за да се увери дали наистина присъстваше там. Тя отстъпи крачка назад.

— Извинете, очевидно има някаква грешка. Случай на сгрешена самоличност. — Тя направи пауза. — Случвало ли ви се е преди?

Човекът не отговори. Вместо това я погледна, сякаш виждаше през нея. Все едно че я докосваше и тя почти усещаше ръцете му върху кожата си.

* * *

Той знаеше, че трябва да я предупреди. Щяха да я хванат и да я превърнат в нещо друго. Повече нямаше да бъде балерина. Щяха да й завържат глезените. Щяха да й залепят устата с тиксо.

Той се опита да извика, но от гърлото му излезе само неясен звук. Изправи се, олюлявайки се, а в устата си усещаше онзи отвратителен вкус, който никога не изчезваше. Започна да подскача — нагоре-надолу, нагоре-надолу, докато накрая очите му се зачервиха, зави му се свят, стените се наклониха към него и той отново падна на пода. Главата му се удари силно в дъските. Тя щеше да го чуе. Трябваше да го чуе.

* * *

— Коя сте вие?

И гласът беше същият. Малко по-самоуверен, но същият.

— Извинете — каза Фрида. — Грешката е моя. — Тя вдигна ръката си с цигарата между пръстите. — Благодаря. Сама ще намеря изхода, не ме изпращайте. Съжалявам за причиненото неудобство. — Тя се обърна и колкото се може по-нехайно излезе от стаята и се опита да отвори входната врата. Отначало не можа да се ориентира коя дръжка да завърти, но после се справи, отвори вратата и излезе навън. Хвърли цигарата на земята и отначало тръгна бавно, но когато зави зад ъгъла, хукна да бяга и се спря чак на гарата, въпреки че гърдите я боляха и едва си поемаше дъх, а от стомаха й се надигна горчилка, която опари гърлото й. Имаше усещането, че тича през гъста мъгла, която скриваше указателните табели и превръщаше света в сюрреалистично място.

* * *

Той я видя как си тръгва. Бавно, после по-бързо, а накрая танцуваше. Беше избягала и никога повече нямаше да се върне, защото той я бе спасил.

Вратата зад него се отвори.

— Ти си едно много непослушно малко момче!

* * *

Когато, вече в безопасност, се качи на влака, за пръв път в живота си Фрида съжали, че нямаше мобилен телефон. Хвърли поглед наоколо. През няколко седалки по-надолу имаше млада жена, която й се видя безобидна и тя отиде при нея.

— Извинете. — Фрида се опита да говори с делови тон, все едно че това бе най-обикновена молба. — Може ли да използвам телефона ви?

Жената свали тапите от ушите си.

— Какво?

— Може ли да използвам мобилния ви телефон?

— Не, по дяволите.

Фрида извади портмонето от чантата си.

— Ще ви платя — каза тя. — Пет лири?

— Десет.

— Добре. Десет.

Подаде парите на жената и взе телефона й, който беше много малък и тънък. Трябваха й няколко минути, за да се ориентира как да позвъни на съответния номер. Ръцете й все още трепереха.

— Ало. Ало. Моля свържете ме с главен инспектор Карлсън.

— За кого да предам?

— Д-р Клайн. Фрида.

— Бихте ли почакали за момент?

Докато чакаше, Фрида се загледа в олющените сгради, край които се движеше влакът.

— Д-р Клайн?

— Да.

— Съжалявам, но той е зает в момента.

Фрида си спомни за последната им среща и как й се беше ядосал.

— Спешно е — настоя тя. — Има нещо, което трябва да му съобщя.

— Наистина съжалявам.

— Не търпи отлагане. Трябва да говоря с него сега.

— Желаете ли да говорите с някой друг?

— Не.

— Ще му оставите ли съобщение?

— Да. Кажете му веднага да ми се обади. Говоря от мобилен телефон. О, но аз всъщност не знам номера.

— Изписан с на дисплея ми — каза гласът от другата страна на линията.

— Ще чакам обаждане.

Тя седна с телефона в ръка, в очакване да иззвъни. На една от спирките във вагона нахлуха група раздърпани пъпчиви младежи, чиито дънки бяха свлечени и почти оголваха задните им части. Всички бяха момчета, с изключение на едно много слабо момиче, което под нескопосания си грим изглеждаше на около тринайсет. Фрида видя как едно от момчетата поднесе към устата й кенче с бял сайдер и се опита да я накара да пие от него. Тя завъртя енергично главата си, но той настоя и след няколко секунди момичето отвори уста и го остави да излее вътре малко от течността. Тънка струйка потече по брадичката й. Беше облечена с пухено яке, обточено с кожи и разкопчано отпред. Върху плоските си гърди и острите си ключици носеше само бюстие. Горкото момиче, сигурно е замръзнало от студ, помисли си Фрида. За момент й се прииска да отиде и да натупа с чадъра си кикотещите се момчета, но се отказа. Стига толкова бели за днес.

Стържейки по релсите, влакът спря на следващата гара. Навън отново валеше сняг и от време на време огромни снежинки се завихряха край прозореца й. Фрида леко примижа: това на брега жерав ли беше — висок, неподвижен и грациозен сред къпиновите храсти? Тя се загледа в мобилния телефон, в нетърпеливо очакване да звънне. След малко отново набра номера, чу същия глас от другия край на линията, още веднъж настоя да говори с Карлсън и още веднъж обясниха — със студена учтивост — че все още е зает и не може да отговори на обаждането.

 

 

— Коя беше тя?

Гласът му беше спокоен, но въпреки това тя се отдръпна от него.

— Не знам. Тя просто позвъни на вратата.

Дийн хвана леко брадичката й и я повдигна така, че тя да го гледа право в очите.

— Какво искаше?

— Аз само отворих вратата. Тя нахълта вътре. Не знаех как да я спра. Каза, че е лекар.

— А каза ли името си?

— Не. Да. Беше нещо по-особено. — Тя облиза лилавите си устни. — Фрида и кратко фамилно име. Не знам…

— По-добре си спомни.

— Клайн. Точно така — Фрида Клайн.

Той пусна брадичката й.

— Д-р Фрида Клайн. И ме нарече Алън…

Усмихна се на жена си и я потупа леко по рамото.

— Чакай ме. Не излизай никъде.

 

 

Влакът направи внезапно рязко движение напред и после спря с остро скърцане на спирачките. Фрида забеляза, че момичето продължаваше да пие сайдер. Едно от момчетата пъхна ръката си под полата й и тя се изкикоти. Очите й бяха безизразни. Влакът потегли отново. Фрида извади от чантата си малък бележник с адреси и телефонни номера и започна да го прелиства, докато намери името, което търсеше. Помисли си дали да помоли отново младата жена за мобилния й телефон, но се отказа. Накрая влакът със скърцане спря на поредната гара, сред бавно сипещия се сняг. Фрида слезе и бързо се отправи към близката телефонна кабина. Апаратът не работеше с монети. Тя пъхна кредитната си карта, преди да набере номера.

— Дик? — каза тя. — Обажда се Фрида. Фрида Клайн.

„Дик“ беше Ричард Лейси, професор по неврология в Бирмингамския университет. Преди четири години с него бяха участвали в една конференция като членове на борда от специалисти. Той я беше поканил да излязат, тя беше отклонила поканата му, но продължаваха да контактуват, макар и по нестандартен начин. Дик беше ценна находка, човек, от когото тя имаше нужда. С много връзки, познаваше безброй хора.

— Фрида? — каза той. — Къде се покри?

— Трябва ми едно име — отвърна Фрида.