Ники Френч
Черен понеделник (19)

18

Когато Ивет Лонг влезе в кабинета на Карлсън, за да му каже, че навън чака жена, която иска да разговаря с него, го завари в лошо настроение. Тя се вгледа притеснено в изражението на шефа си.

— Как е Фарадей?

— Зле. Разбита челюст, счупени ребра. След около половин час ще трябва да направите изявление. Журналистите вече са тук и чакат.

— Те са виновни — каза Карлсън кисело. — Те раздухаха случая. Какво са очаквали да се случи? Сигурен съм, че са шокирани. Някакви улики за извършителите? — Никакви.

— Как е съпругата му?

— Както може да се очаква.

— Кой е при нея сега?

— Двама колеги от отдел „Подкрепа на жертвите на престъпления“. По-късно отново ще отида там.

— Добре.

— Комисарят иска да ви види веднага щом направите изявлението.

— Това не е добре.

— Съжалявам. — За момент на Ивет Лонг й се прииска да сложи ръката си на рамото му. Той изглеждаше толкова уморен.

— Знаеш ли с кого разговарях?

— Не.

— С Брайън Мънроу. — Лицето на Ивет Лонг остана непроницаемо. — Той отговаря за данните от видеокамерите.

— Открил ли е нещо?

— Видял е коли. Много коли. Коли с един човек вътре. Коли с повече от един човек вътре. Коли с неустановен брой пътници. Но както казва той, след като няма как да направим кръстосана проверка, това дори не е търсене на игла в копа сено. Това е търсене на сено в копа сено.

— Може да се направи кръстосана проверка с данни за известни на полицията криминално проявени лица. Или чрез регистъра на извършителите на сексуални престъпления.

— Да, обсъдихме тази възможност с Брайън и той изгуби доста време, обяснявайки ми подробно колко сложен и продължителен процес е това. Аз обаче бих го съкратил, като разпратя хора, които да посетят на място набелязаните лица, снемайки показанията им.

— Относно жената отвън — напомни му Ивет Лонг.

— Коя е тя?

— Казва, че иска да разговаря с вас във връзка с разследването.

— Извикай някой колега от отдела да говори с нея.

— Тя казва, че иска да разговаря с полицая, който води разследването.

Карлсън се намръщи.

— Защо ми губиш времето с това?

— Тя попита за вас по име. Може би познава някои хора.

— Не ме е грижа дали… — Карлсън изстена. — Ще стане по-бързо, ако разговарям с нея сега. Но не е избрала подходящия ден да ми губи времето. Коя е тя?

— Не знам. Лекарка е.

— Лекарка? За бога, покани я да влезе.

Карлсън държеше голям бележник на бюрото си, в който си водеше бележки, правеше списъци, драскаше разни фигури. Отвори чиста страница. Взе една химикалка и я щракна няколко пъти. Вратата се отвори и Ивет Лонг пристъпи няколко крачки напред.

— Това е д-р Фрида Клайн. Тя… ъъъ… не желае да каже за какво точно ви търси.

Жената мина покрай детектив Лонг и тя излезе, затваряйки вратата след себе си. Карлсън леко се смути. Обикновените хора се държаха странно при среща с полицаи. Те или се притесняваха и изнервяха, или се стремяха веднага да направят добро впечатление. Чувстваха се, сякаш са извършили нещо лошо. Тази жена беше различна. Тя огледа кабинета с нескрито любопитство, а когато се обърна към него, той доби усещането, че го изучава. Фрида Клайн съблече дългото си палто и го хвърли на един стол до стената. Придърпа друг стол, сложи го пред бюрото му и седна на него. Внезапно го обхвана дразнещото чувство, че той беше човекът, дошъл да се срещне с нея, а не обратното.

— Аз съм главен криминален инспектор Малкълм Карлсън — каза той.

— Да, знам.

— Доколкото разбирам, искате да ми съобщите нещо лично.

— Точно така.

Карлсън написа името „Фрида Клайн“ в бележника си и го подчерта.

— И има отношение към изчезването на Матю Фарадей?

— Може би има.

— Тогава по-добре ми разкажете, защото нямаме много време.

За момент на лицето й се появи неловко изражение.

— Малко се колебая дали да говоря за това — каза тя. — Защото съм сигурна, че ще сметнете, че ви губя времето.

— Ако сте сигурна, тогава ще трябва да си тръгнете, за да не губим повече време.

За пръв път Фрида Клайн погледна право към него с големите си черни очи.

— Трябва да го споделя с вас — обясни тя. — Цяла седмица мисля за това. Ще ви разкажа и ще си тръгна.

— Тогава ми разкажете.

— Добре. — Тя си пое дълбоко дъх. За момент на Карлсън му заприлича на малко момиче, излязло на сцената да рецитира стихотворение. Дълбока глътка въздух, преди да започне.

— Аз съм психоаналитик консултант — започна тя. — Знаете ли какво е това?

Карлсън се усмихна.

— Учил съм тук и там — отвърна той. — Макар и да съм ченге.

— Знам — каза тя. — Завършили сте право в Оксфорд. Проверих.

— Надявам се, че това ме прави достоен за уважението ви.

— Отскоро имам нов пациент. Името му е Алън Декър. На четиресет и две години е. Потърси ме за консултация, защото страда от тежки и повтарящи се пристъпи на тревожност. — Тя направи пауза. — Мисля, че трябва да поговорите с него.

Карлсън си записа името „Алън Декър“.

— Смятате, че той има връзка с изчезването?

— Да — каза тя.

— Признал ли си е?

— Ако беше си признал, щях да се обадя на 112.

— И така?

— Тревожността на Алън Декър се основава на една негова фантазия, че има син — или че няма син. Тази фантазия се проявява в сън, в който той се сдобива със син по начин, който силно ми напомня за изчезването на това момче. И преди да възразите, че сънят му може би е бил провокиран от новината за случилото се, той ми сподели за съня си преди Матю Фарадей да изчезне.

— Нещо друго? — попита Карлсън.

— Помислих си, че силното желание на Декър да има син е нарцистична фантазия, тоест маниакално втренчване в самия себе си.

— Знам какво означава „нарцистичен“.

— Но след това пациентът ми ми показа своя снимка като малко момче, на която той страшно много прилича на Матю Фарадей.

Карлсън беше престанал да си води бележки и въртеше химикалката между двата си пръста. Отдалечи стола си от бюрото.

— Проблемът е, че, от една страна, не разполагаме със солидни веществени доказателства. Никой не е видял да отвличат Матю. Може да не е бил отвлечен. Може да е избягал и да е тръгнал да пътува с някой цирк. Може да е паднал в изкоп на пътя. От друга страна, сме обградени с толкова силна пристрастност към случая, че не знаем какво да правим с нея. До тази сутрин пет души са заявили, че са го отвлекли, макар че няма как да са го извършили. След излъчения телевизионен репортаж за него миналата седмица, ни засипаха с повече от трийсет хиляди телефонни обаждания. Бил забелязан в различни краища на Обединеното кралство, а също и в Испания и Гърция. Много хора подозират своите съпрузи, приятели, съседи. На горкия му баща снощи му бе нанесен жесток побой, защото на таблоидите не им харесал външният му вид. С мен се свързаха специалисти по изготвяне на психологически профили, според които извършителят е самотник, който има проблеми с общуването, или че е семейна двойка, или банда, която се занимава с търговия на деца по интернет. Обади ми се медиум, който ми каза, че Матю е затворен в някакво подземие. Това даже ми е от полза, защото ми спестява търсенето около площад „Пикадили“. Наред с това журналисти пишат във вестниците, че инцидентът е станал, защото няма достатъчно патрулиращи полицаи^[1], които да обхождат кварталите, нито достатъчен брой патрулни коли, нито работещи охранителни камери. Други пишат, че за всичко са виновни шейсетте години на миналия век.

— Шейсетте години? — учуди се Фрида.

— Това е обяснението, което най ми харесва, защото е долу-горе единственото, което не хвърля вината върху мен. Така че, извинете ме за това, че не ви изразявам спонтанна благодарност за споделеното от вас подозрение, че някакъв ваш пациент по неясен начин е свързан с престъплението. Безкрайно съжалявам, д-р Клайн, но това, което ми казвате, е все едно някой да заподозре съседа си, че напоследък прекарва твърде много време в бараката си на двора.

— Прав сте — съгласи се Фрида. — И аз бих казала същото.

— Тогава защо поискахте да разговаряте с мен?

— Защото тази мисъл не ми даваше покой и трябваше да я споделя.

Карлсън се намръщи.

— Имате предвид, че сте се надявали казаното от вас да бъде протоколирано? Така че ако нещата се развият зле, вината да бъде моя, а не ваша?

— Не, бях убедена, че постъпвам правилно. — Фрида се изправи и посегна към палтото си. — Знаех, че всичко е само предположение. Просто исках да бъда сигурна.

Карлсън стана и заобиколи бюрото си, за да я изпрати. Осъзнаваше, че се бе държал грубо с нея. Беше излял лошото си настроение върху една жена, която искаше да бъде полезна. Макар и без полза.

— Опитайте се да подходите към ситуацията от моята гледна точка — каза той. — Не мога да провеждам разпити въз основа на нечий сън. Наясно съм, че психоаналитикът сте вие, а не аз. Но хората постоянно сънуват подобни сънища, без те да означават нещо.

Сега бе неин ред да бъде груба.

— Нямам намерение да слушам уроците на един детектив за това какво означават сънищата. Ако не възразявате.

— Просто исках да кажа…

— Не се притеснявайте — прекъсна го Фрида. — Няма да ви отнемам повече време. — Тя започна да облича палтото си. — Това не е някакъв незначителен сън, който той сънува от години, каквито са повечето сънища при хората с тревожно разстройство. Той е бил измъчван от този сън в миналото, когато е бил много млад и сега изведнъж започва отново да го сънува.

Карлсън тъкмо се канеше да й каже довиждане и да я придружи до вратата, но изведнъж се спря.

— Какво имате предвид под „отново“? — попита той.

— Няма да се впускам в подробности — отвърна Фрида — но преди е бил обсебен от силно желание за дъщеря, а сега е за син. Едно от неговите притеснения е, че тази промяна е свързана с нещо сексуално.

— Промяна? — Фрида с изненада видя, че Карлсън смени изражението си. — Казвате, че и преди е сънувал този сън? Преди много време?

— Това има ли значение?

Последва мълчание.

— Просто съм любопитен — каза Карлсън. — По лични причини. На колко години е бил тогава?

— Каза ми, че тъкмо бил излязъл от юношеската си възраст. На двайсет или двайсет и една. Доста преди да се запознае с жена си. После внезапно сънищата престанали.

— Съблечете палтото си — каза Карлсън. — Седнете. Моля седнете.

С леко напрегнато изражение Фрида сложи палтото си на стола, където го беше оставила преди, и седна отново.

— Аз наистина не разбирам… — започна тя.

— Вашият пациент — на колко години е той? На четиресет и три?

— Мисля, че е на четиресет и две.

— Значи предишният му сън го е измъчвал преди двайсет и две години?

— Нещо такова.

Карлсън се облегна на предната страна на бюрото си.

— Нека да уточним. Преди двайсет и две години той постоянно сънува сън, в който се сдобива с малко момиче. После сънят изчезва. А сега постоянно сънува сън, в който се сдобива с малко момче.

— Точно така.

Внезапно Карлсън присви очи, обхванат от подозрение.

— Предполагам, че сте искрена с мен. Не сте разговаряли с други хора по случая. Не сте правили собствено проучване.

— Но за какво говорите?

— И никой не ви е накарал умишлено да дойдете и да ми разкажете всичко това?

— Какво?

— При мен идваха журналисти под претекст, че са свидетели на случилото се, с цел да изкопчат информация. Ако това е някаква безвкусна шега, ще ви подведа под съдебна отговорност.

— Преди малко тъкмо си бях облякла палтото и си тръгвах, а сега ме заплашвате със съдебно преследване.

— Твърдите ли, че не знаете нищо друго извън инцидента с изчезването на Матю Фарадей?

— Аз рядко чета вестници. Знам много малко за случилото се с Матю Фарадей. Проблем ли има?

Карлсън разтри лицето си, като че ли се опитваше да се събуди.

— Да, има — каза той. — Проблемът е, че не знам какво да мисля. — След това измърмори нещо, което Фрида не можа да разбере. Стори й се, че Карлсън спори със себе си, и той точно това правеше. — Мисля, че трябва да разговарям с този ваш пациент.