Ники Френч
Черен понеделник (20)

19

Фрида влезе вкъщи с въздишка на облекчение. Остави тежката чанта с покупки на пода и свали палтото и шала си. Навън бе тъмно и студено, въздухът бе мразовит, усещаше се приближаващата зима, но вътре бе уютно. В хола светеше абажур, а камината бе заредена и тя я запали, преди да се отправи с чантата към кухнята. Рубен винаги казваше, че има два вида готвачи: импровизатори и педанти. Той определено беше импровизатор и готвеше с много артистизъм, докато тя беше педант, изключително стриктна по отношение на рецептите, които изпълняваше с аптекарска точност. Равната чаена лъжичка трябваше да бъде равна; ако в рецептата пишеше „винен оцет“, значи трябваше да се използва само такъв; тестото за сладкиши трябваше да престои в хладилника точно един час. Тя готвеше много рядко. Докато траеше връзката им със Санди, той се занимаваше с готвенето, а сега… сега тя искаше да го забрави, защото болката за него приличаше на зъбобол — избухваше внезапно и бе толкова остра, че я оставяше без дъх. Фрида отдели необходимите продукти за готвене и се опита да не мисли за Санди с неговите тенджери, тигани и дървени лъжици, как готви ястие за един. Днес тя щеше да опита една проста рецепта, която Клои незнайно защо й беше изпратила спешно по имейла, настоявайки да приготви ястието — карфиол с къри и салата от нахут. Дори не беше убедена какво точно ще се получи.

Сложи си готварската престилка, изми си ръцете, пусна щорите и се зае да реже лук, когато звънецът на входната врата иззвъня. Не очакваше никого, а и никой не се появяваше в дома й без предупреждение, с изключение на младежите с фалшиви усмивки, продаващи бърсалки за прах — двайсет броя за пет лири. Може би беше Санди. Искаше ли й се да е той? Веднага съобрази, че не би могъл да е Санди. Същата сутрин беше заминал с влака на конференция в Париж. Тя все още познаваше живота му отблизо и вече си го представяше в живота, който щеше да води без нея. Скоро всичко щеше да се промени. Той щеше да се занимава с неща, за които тя нямаше да знае, щеше да се среща с хора, които тя нямаше да познава и за които дори не беше чувала, щеше да носи дрехи, които никога не беше виждала и щеше да чете книги, които нямаше да обсъжда с нея.

Звънецът отново иззвъня и тя остави ножа, изплакна ръцете си със студена вода и отиде да види кой е.

— Безпокоя ли ви? — попита Карлсън.

— Очевидно.

— Тук навън е малко студено.

Фрида му направи път да мине и той влезе в антрето. Забеляза как си изтри обувките — черни и елегантни, със сини връзки — на входната изтривалка, преди да окачи черното си палто с капчици дъжд до нейното.

— Готвите ли?

— Познахте. Сега разбирам защо сте станали детектив.

— Ще отнема съвсем малко от времето ви.

Фрида го покани в хола, където огънят в камината беше все още слаб и не топлеше. Тя приклекна и внимателно го раздуха, след което седна срещу Карлсън и елегантно положи ръце в скута си. Той забеляза изправената й стойка, а тя забеляза, че един от предните му зъби е с отчупено крайче. Това я изненада: Карлсън очевидно много държеше на външния си вид, можеше да се каже, че е конте — сако от мек плат с графитен цвят, бяла риза и червена вратовръзка, която беше толкова тънка, че изглеждаше като райе на гърдите му.

— Във връзка е Алън ли сте дошли? — попита тя.

— Реших, че сигурно бихте желали да знаете.

— Разговаряхте ли с него?

Тя зае още по-изправена поза. Лицето й не трепна, но Карлсън имаше усещането, че тя едва се сдържа да не примигне в очакване на неприятна новина. Стори му се по-бледа от предишния път и доста уморена. Изглеждаше нещастна.

— Да. Също и с жена му.

— И?

— Той няма нищо общо с изчезването на Матю Фарадей.

Усети как напрежението й спадна.

— Сигурен ли сте?

— Матю изчезна в петък, на тринайсети ноември. Доколкото знам, г-н Декър е бил при вас същия следобед.

Фрида се замисли за момент.

— Да. Би трябвало да си е тръгнал в три без десет.

— Жена му казва, че са се срещнали малко след това. Прибрали са се заедно вкъщи. Един съсед се е отбил у тях тъкмо когато са се върнали, и са пили чай. Проверихме.

— Значи това е всичко — промълви Фрида. Тя прехапа долната си устна и не зададе следващия въпрос.

— Бяха шокирани от разпита — добави той.

— Представям си.

— Вероятно се питате какво съм им казал.

— Това е без значение.

— Казах им, че са част от рутинна проверка.

— Какво означава това?

— Просто стандартна фраза.

— Аз сама ще му кажа.

— Бихте могли. — Карлсън протегна краката си към камината, откъдето се носеше приятно пукане. Прииска му се Фрида да му предложи чаша чай или чаша вино, за да постои още малко в това топло и уютно кътче с приглушена светлина, но тя очевидно нямаше такова намерение. — Той с особен човек, нали? Нервен и неспокоен. Но е симпатичен. Жена му много ми допадна.

Фрида сви рамене. Не й се говореше за него. Сигурно много му беше навредила.

— Съжалявам, че ви загубих времето — каза тя с равен глас.

— Недейте. — Погледна я, повдигайки веждите си: „Често най-знакови са сънищата, които изглеждат най-налудничави“.

— Вие ми цитирате Фройд?

— Дори и ченгетата понякога четат.

— Не смятам, че сънищата могат да бъдат знакови. Не обичам пациентите ми да разказват сънищата си, все едно че са вълшебна приказка. Но специално в този случай… — Тя млъкна за момент. — Е, очевидно съм сгрешила. И се радвам.

Карлсън се изправи, същото направи и тя.

— Ще ви оставя да продължите с готвенето.

— Може ли да ви попитам нещо?

— Какво е то?

— Навярно търсехте връзка със случая „Джоана Вайн“?

Карлсън се сепна и застана нащрек.

— Защо сте толкова изненадан? Случило се е преди двайсет и две години. Именно това ви провокира. На мен ми отне пет минути да се поровя в интернет, а аз не съм особено добра в използването на компютър.

— Права сте — отвърна той. — Стори ми се — и аз не знам — доста странно.

— Но вече сложихте точка?

— Така изглежда. — Той се поколеба. — Сега мога ли на свой ред аз да ви попитам нещо?

— Кажете.

— Както знаете, сега живеем в ерата на гражданските договори.

— Наясно съм с това.

— Броят на щатните длъжности намалява, макар в крайна сметка това да струва скъпо. Дори на нас ни се налага да сключваме договори с външни лица.

— И какво общо има зова с мен?

— Мислех си дали мога да се обърна към вас за второ мнение. Разбира се, за това ще ви се заплати.

— Второ мнение за какво?

— Бихте ли се ангажирали да поговорите със сестрата на Джоана Вайн? Тогава е била деветгодишна и двете са били заедно, когато малката е изчезнала?

Фрида погледна Карлсън изучаващо. Той леко се смути.

— Защо точно аз? Вие не знаете нищо за мен, а и предполагам, че имате собствени кадри, които се занимават с тази дейност.

— Така е, разбира се. Честно казано, това е едно хрумване от моя страна. Може и да не проработи.

— Хрумване! — засмя се Фрида. — Не звучи рационално.

— Не е рационално. И наистина не знам нищо за вас, но вие направихте връзка…

— Безполезна, както се оказва.

— Да, така се оказва.

— Сигурно сте отчаян — каза Фрида съчувствено.

— Повечето случаи се вписват в определена рамка. Прави се рутинно разследване, следват се определени правила. Има кръв, има пръстови отпечатъци, има следи от ДНК, има записани образи на видеокамерите, има свидетели. Всичко е съвсем очевидно. Но понякога се появява случай, при който методите за разследване се оказват неприложими. Матю Фарадей изчезна безследно и няма за какво да се заловим. Нямаме абсолютно никакви улики. Принудени сме да анализираме всичко, което ни попадне — било то слух, идея, възможна връзка с друго престъпление, колкото и ненадеждни да са те.

— Все пак не виждам какво бих направила аз, което друг не би могъл да направи.

— Може би нищо. Както ви казах, това е просто мое хрумване и най-вероятно ще отнеса много упреци за прахосване на държавни пари, задето ненужно съм дублирал определена дейност. Но може би, това си е само мое предположение, вие притежавате проницателност, която другите не притежават. Освен това сте външно лице. Твърде вероятно е да забележите неща, за които ние оставаме слепи поради рутината.

— Това ваше хрумване…

— Да?

— За сестрата.

— Името й е Роузи Тийл. Майката се е омъжила повторно.

— Тя видяла ли е нещо?

— Казва, че не е видяла. Но създава впечатление на парализирана от вина заради случилото се.

— Не знам — каза Фрида.

— Искате да кажете, че не знаете дали ще е от полза?

— Зависи какво имате предвид под „от полза“. Лично за мен това означава да й помогна да преодолее чувството си за вина и да се радва на живота. Дали смятам, че някъде в паметта й е скрит спомен, който някой би могъл да изрови? Не мисля, че паметта има такива свойства. Както и да е. Работата в тази насока не представлява интерес за мен.

— А какво представлява интерес за вас?

— Да помагам на хората да се справят със страховете, желанията, ревността и мъката, които крият в себе си.

— А ако трябва да помогнете за намирането на едно изчезнало момче?

— Това, което осигурявам на моите пациенти, е едно сигурно и безопасно място.

Карлсън се огледа наоколо.

— Това е едно приятно местенце — каза той. — Сега разбирам защо не искате да прекрачите прага му и да излезете навън в заобикалящата ни бъркотия.

— Бъркотията в нечий ум също не е съвсем безопасна.

— Ще помислите ли върху предложението ми?

— Разбира се. Но не очаквайте да ви се обадя.

Вече на входа, той каза:

— Нашите професии са много сходни.

— Така ли мислите?

— Признаци, нишки и прочее.

— Изобщо не смятам, че си приличат.

 

 

Когато той си тръгна, Фрида се върна в кухнята. И тъкмо започна старателно да отделя едно по едно цветчетата на карфиола, както пишеше в рецептата на Клои, когато входният звънец отново иззвъня. Тя спря и се ослуша. Едва ли беше Карлсън. Не беше и Оливия, защото тя едновременно звънеше и удряше с чукчето по вратата, или пък викаше гръмогласно през отвора на пощенската кутия. Тя отмести тигана с лука от котлона, мислейки си, че не е чак толкова гладна; можеше да мине и с няколко крекера със сирене. Или просто чаша чай и право в леглото. Но знаеше, че няма да може да заспи.

Отвори съвсем малко входната врата, без да сваля веригата.

— Кой е?

— Аз съм.

— Кой по-точно?

— Аз съм, Джоузеф.

— Джоузеф?

— Студено ми е.

— Защо си дошъл?

— Много ми е студено.

Първата мисъл на Фрида бе да му каже да си върви и да затръшне вратата. Какво правеше той пред дома й? Но после почувства нещо, което неизменно чувстваше, още откакто беше момиче. Представяше си, че някой я наблюдава, преценява, коментира думите и действията й. Я да я видим тази Фрида. Как ще постъпи сега? Обажда се на човека, моли го за услуга, той пристига веднага, за да изпълни молбата й, без да задава въпроси. Сега идва при нея — премръзнал и самотен, а тя е готова да му затръшне вратата. Понякога на Фрида й се искаше въображаемият й съдник да изчезне завинаги.

— По-добре влез — каза тя.

Фрида махна веригата от резето и отвори вратата. Хапещият вятър и тъмнината нахлуха в дома й, а заедно с тях влезе и Джоузеф.

— Как разбра къде живея? — попита тя подозрително още преди той да вдигне лицето си към нея. Тя си пое дълбоко въздух. — Какво се е случило с теб?

Джоузеф не отговори веднага. Той приклекна и се зае да развързва връзките на обувките си, завързани в сложен и мокър от дъжда възел.

— Джоузеф?

— Не искам да изкалям хубавата ви къща.

— Не е нужно да се събуваш.

— Ето, почти съм готов. — Той събу дебелата си обувка, чиято подметка се беше отлепила. Чорапите му бяха червени, с шарки на еленчета. После започна да събува другата си обувка. Фрида се взря в лицето му. Лявата му буза бе подута и охлузена, а на челото му имаше рана. Вече беше готов и с втората обувка, която подреди прилежно до първата и след като ги остави до стената, се изправи.

— Насам — каза Фрида и го заведе в кухнята. — Седни.

— Готвите ли?

— Още един, който пита.

— Моля?

— Да, бях започнала да готвя. — Тя прегъна малка хавлиена кърпа, намокри я със студена вода и му я подаде. — Притисни това към бузата си и дай да видя раната ти. Първо ще я промия. Ще щипе.

Докато Фрида почистваше кръвта, Джоузеф гледаше пред себе си. Тя видя нещо свирепо в погледа му. За какво си мислеше? Миришеше на пот и уиски, но не изглеждаше пиян.

— Какво се е случило?

— Заобиколиха ме едни мъже.

— Сбихте ли се?

— Те ми крещяха, блъскаха ме. И аз започнах да ги блъскам.

— Блъскал си ги? — възкликна Фрида. — Джоузеф, не бива да го правиш. Някой ден може да извадят нож срещу теб.

— Нарекоха ме гаден поляк.

— Не си заслужава — каза Фрида. — Изобщо не си заслужава.

Джоузеф се огледа наоколо.

— Лондон — каза той — невинаги прилича на вашата красива къща. Сега можем да пийнем заедно водка.

— Нямам водка.

— Уиски? Бира?

— Мога да ти направя чай, преди да си тръгнеш. — Тя погледна раната, която все още леко кървеше. — Ще й сложа лейкопласт. Мисля, че няма да се наложи да я шият. Може да ти остане малък белег.

— Ние взаимно си помагаме — каза Джоузеф. — С вас станахме приятели.

Фрида понечи да възрази, но се отказа — беше сложно да му обясни.

* * *

Той знаеше, че тази котка всъщност не беше котка. Беше вещица, която се преструваше на котка. Тя бе сива, а не черна, каквито обикновено ги рисуват в книжките, и от нея висяха снопчета козина, което не се забелязваше при нормалните котки. Очите й бяха жълти и го гледаха втренчено, без да мигат. Имаше грапав език и лапички с нокти, които го драскаха. Понякога се преструваше, че спи, но по някое време едно жълто око се отваряше и го гледаше, без да мига. Когато Матю лежеше на матрака, котката се качваше на голия му гръб и забиваше лапичките си в кожата му, а мръсната й сива козина го гъделичкаше. Тя му се присмиваше.

Когато котката беше там, Матю не можеше да гледа през прозореца. Поначало му бе трудно да гледа навън, защото краката му трепереха, а очите го боляха от светлината иззад щората — светлина, идваща от друг свят. Причината за това бе, че той постепенно се превръщаше в нещо друго. Превръщаше се в Саймън. По кожата му имаше червени петна. И ранички в устата му, които го боляха, когато пиеше вода. Половината от него беше Матю, а другата половина беше Саймън. Беше погълнал храната, която насила натъпкаха в устата му. Студен боб от консерва и меки мазни парченца чипс като червеи.

Ако притиснеше главата си в пода до матрака, можеше да чуе звуци. Леки потраквания. Груби гласове. Бръмчене. На моменти това му напомняше за преди, когато беше цял и майка му — когато тя все още бе негова майка и той се държеше за ръката й — чистеше къщата и се грижеше всичко около него да бъде сигурно и безопасно.

Днес, когато погледна през прозореца от долния му край, светът отново се бе променил и беше бял и блестящ; би трябвало да е красив, но главата го болеше и красотата беше жестока.