Ники Френч
Черен понеделник (8)

7

В петък следобед Фрида отново се появи в клиниката, за да си вземе някои книги от малката библиотека. Трябваше да се подготви за лекция, която щеше да изнесе след няколко седмици. Повечето от служителите си бяха тръгнали, но Паз все още беше там и я повика с жест.

Паз работеше в „Складовете“ едва от шест месеца. Беше израснала в Лондон и говореше с акцент, характерен за работническите квартали, но майка й беше родом от Андалусия и Паз беше наследила от нея черната коса и черните очи. Тя беше експанзивна и внасяше излишно напрежение в клиниката, дори и в спокойни дни. Сега беше особено припряна.

— Опитвах се да се свържа с теб — каза тя. — Говори ли с Рубен?

— Знаеш, че говорих с него. Защо? Какво е направил?

— Първо, днес следобед не дойде за сеансите с пациентите си. А сега изобщо не мога да го открия.

— Това е доста неприятно.

— Има и още нещо. Отнася се за един пациент. — Паз погледна в документите пред себе си. — В пълна душевна дисхармония, с пристъпи на паника. Бил изпратен при Рубен от личния си лекар. Сеансът минал лошо. Направо се провалил. Смята да подаде официално оплакване.

— За какво по-точно?

— Казва, че Рубен не е чул нито дума от това, което се е опитал да сподели с него.

— А Рубен какво казва?

— Абсолютно нищо. Вероятно си мисли, че ще му се размине. Може би. Но се е отнесъл непрофесионално с пациента. И той е много, много ядосан.

— Е, предполагам, че нещата ще се оправят от само себе си.

— Точно в това е проблемът, Фрида. Съжалявам, че те натоварвам с тази бъркотия, но успях да убедя въпросния Алън Декър да не предприема нищо, преди да е разговарял с теб. Реших, че може би ти ще го поемеш.

— Като мой пациент?

— Да.

— Господи — изпъшка Фрида. — Не може ли Рубен сам да се справи с неприятностите, които създава?

Паз не отговори, само я погледна умолително.

— Говори ли с Рубен за това? Не мога просто така да му отнема пациента.

— Донякъде.

— Какво означава това?

— Означава, че не му се говори. Но подразбрах, че иска ти да се заемеш с този случай. Ако си съгласна.

— Добре. Добре. Ще направя първоначална преценка на състоянието му.

— Утре?

— Утре е събота. Ще го приема в понеделник. В два и половина в моя кабинет.

— Благодаря ти, Фрида.

— Междувременно можеш да провериш графика на Рубен и помисли дали да не прехвърлиш още някои от пациентите му.

— Смяташ, че е толкова зле?

— Може би Алън Декър е първият, който е забелязал.

— На Рубен никак няма да му хареса.

Всеки петък Фрида ходеше до Излингтън, за да се види с племенницата си Клои, но това не беше обикновено гостуване. Клои току-що бе навършила шестнайсет и през юни й предстояха зрелостни изпити^[1], а Фрида й даваше допълнителни уроци по химия — предмет, който Клои (която си мислеше, че не е изключено тя самата да пожелае да стане лекар) ненавиждаше и от който се дразнеше, сякаш бе жив човек, готвещ се да я погуби. Идеята за уроците беше на майка й Оливия, но Фрида склони едва когато самата Клои с неохота се беше съгласила да се занимават всеки петък от 4:30 до 5:30 следобед. Невинаги спазваха уговорката. Веднъж дори не се появи (но само веднъж, след реакцията на Фрида). Много често се домъкваше закъсняла, хвърляше папките си на кухненската маса, сред неизмитите чинии и купчините неотворени пликове със сметки, мятайки погледи към леля си, която не обръщаше внимание на настроенията й.

Днес щяха да се занимават с ковалентните връзки. Клои мразеше ковалентните връзки. Освен това мразеше йонните връзки, Периодичната система, химическите уравнения, превръщането на масата в молове и обратно. Тя седеше срещу Фрида, тъмнорусата й коса закриваше лицето й, ръкавите на прекалено големия й суичър бяха толкова дълги, че се виждаха само краищата на пръстите й, с оцветени с черен лак нокти. Фрида се запита дали не крие нещо. Преди около година Оливия й се беше обадила и с истеричен глас й беше казала, бе Клои се е нарязала по тялото с връхчето на острилката си за моливи или може би с иглата на компаса си. Но дори тя случайно беше разбрала, след като беше отворила вратата на банята и беше видяла пресните прорези по ръцете и бедрата на дъщеря си. Клои я беше успокоила с думите, че това не е нищо особено, че вдига излишна врява, че всеки го прави, че е съвсем безобидно. Но така или иначе, вината била изцяло на Оливия, защото не можела да си представи какво е да си единствено дете с майка, която се отнася с теб като с бебе, и с баща, който е избягал с жена, малко по-голяма от собствената му дъщеря. Отвратително. Ако това означава да си голям човек, тя изобщо не иска да порасне. После се беше заключила в банята и бе отказала да излезе — именно тогава Оливия се бе обадила на Фрида. Фрида беше дошла и беше седнала на стълбите пред банята. Беше казала на Клои, че е там, ако иска да говорят, и че ще я чака един час. Десет минути преди да изтече определеното време, Клои беше излязла от банята, лицето й беше подпухнало от плач, по ръцете й имаше нови рани, които тя предизвикателно бе показала на Фрида: ето, виж какво ме принудиха да направя… Двете бяха поговорили — или по-скоро Клои беше избълвала някакви неясни изречения за облекчението да прокара острието по кожата си и да гледа как кръвта избива на повърхността, за гнева, който изпитвала към жалкия си баща и, о, мили боже, към мелодраматичната си майка, за отвращението, което изпитвала към собственото си, променящо се от пубертета тяло. Защо трябва да премина през всичко това, беше изревала тя.

Фрида не смяташе, че Клои продължава да наранява тялото си, но никога не я питаше. Отклони погледа си от дългите й ръкави и от намусеното й лице и се съсредоточи върху химията.

— Клои, когато металите си взаимодействат с неметали, какво се случва?

Клои се прозя шумно, с широко отворена уста.

— Клои?

— Не знам. Защо трябва да се занимавам с това точно в петък? Исках да изляза из града с приятели.

— И преди сме обсъждали това. Металите отдават, а неметалите присъединяват електрони. Ще започнем с единичната ковалентна връзка. Да вземем за пример водорода. Клои?

Клои измърмори нещо.

— Ти чу ли поне една дума от това, което казах?

— Каза водород.

— Точно така. Защо не си вземеш един бележник?

— Защо ми е?

— За да си записваш важните неща.

— Знаеш ли какво е направила мама?

— Не, не знам. Листове, Клои.

— Записала се е в агенция за запознанства.

Фрида затвори учебника и го остави настрана.

— Ти имаш нещо против?

— А ти как мислиш? Разбира се, че съм против това.

— Защо?

— Защото е неприлично — сякаш жадува за секс.

— Или се чувства самотна.

— Ха! Че тя да не живее сама?

— Искаш да кажеш, че има теб?

Клои сви рамене.

— Не ми се говори за това. Не си ми психотерапевт.

— Добре — каза Фрида меко. — Да се върнем към водорода. Колко електрони се съдържат в неговия атом?

— Не ти пука, нали? Ей толкова не ти пука. Баща ми беше прав за теб! — Гласът й трепна, когато видя изражението на Фрида. Вече знаеше, че всяко споменаване на връзката на Фрида със семейството й е забранено и въпреки предизвикателното си държане, тя обожаваше леля си и се боеше от неодобрението й. — Един — отговори тя намусено — има един тъп електрон.