Ники Френч
Черен понеделник (31)

30

Фрида се качи в микробуса. Джоузеф спря радиото и я погледна в очакване.

— Да се махаме оттук — каза тя припряно. — И ми дай телефона си. Трябва да се обадя.

Но в разстояние на няколко мили нямаше обхват. Когато накрая сигналът се възстанови, Фрида поиска да спрат.

— Аз ще изпуша една цигара — каза Джоузеф и слезе от микробуса.

Фрида позвъни в полицейското управление.

— Искам да говоря с главен криминален инспектор Карлсън. Знам, че няма как да е там в събота, и знам, че няма да ми дадете домашния му номер, но ще ви оставя номера на този мобилен телефон, а вие му предайте да ми звънне веднага. Кажете му, че ако не ми се обади през следващите десет минути, ще позвъня в редакциите на вестниците и ще им предоставя информацията за Матю Фарадей, която той отказва да чуе. Предайте му дословно думите ми. — Жената отсреща започна да говори нещо, но Фрида я прекъсна: — Десет минути!

Тя погледна към Джоузеф. Той седеше спокойно отстрани на пътя под едно дърво с голи клони, приведено и изкривено от вятъра, който в продължение на десетилетия беше вилнял в тази равна местност. Небето беше покрито с купести облаци, а изораните ниви изглеждаха като замръзнало кафяво море.

Телефонът иззвъня.

— Ало. Фрида е.

— Какво ви прихваща?

— Трябва веднага да се видим. Къде сте?

— Вкъщи. Това е денят, който прекарвам с децата си. Не мога да изляза.

— Къде живеете?

Тя си записа адреса на листче хартия.

— Идвам веднага. — Отвори вратата си и извика Джоузеф.

— Прибираме ли се? — попита той, докато се качваше в микробуса.

— Може ли преди това да ме закараш на още едно място?

Карлсън живееше недалеч от Хайбъри Корнър във викторианска къща близнак, разделена на няколко апартамента. Неговият апартамент беше на партера. Когато се изкачи по стъпалата до входната врата, Фрида погледна към прозореца и го видя да носи на ръце момиченце, което го бе обгърнало с ръце и крака като малка коала.

Появи се на вратата, все още с детето на ръце. Беше небръснат и носеше дънки и синя вълнена жилетка. Момиченцето имаше тъмноруси къдрици и пухкави голи крачета. То хлипаше, притиснало мократа си буза към гърдите му. Отвори едно окъпано в сълзи синьо око, погледна Фрида и после пак го затвори.

— Защо толкова се забавихте?

— Попаднах във футболен трафик.

— Не е най-подходящото време за посещение.

— Изобщо нямаше да съм тук сега, ако бяхте отговорили на обажданията ми.

Навсякъде из голямата дневна бяха разхвърляни детски играчки и дрехи. На дивана седеше момче, което гледаше анимационни филми по телевизията и ядеше пуканки. Много внимателно Карлсън свали от себе си дъщеря си и я сложи да седне до брат й. Плачът се усили.

— Само за няколко минути — каза той. — После ще ви заведа и двамата да плувате. Обещавам. Дай й малко пуканки, Майки.

Без да откъсва очи от екрана, момчето поднесе купата към сестра си, тя напълни шепата си и я изсипа в устата си. Късчета пуканки полепнаха по брадичката. Фрида и Карлсън отидоха в другия край на стаята, до големия прозорец, през който се виждаше Джоузеф, седнал в микробуса.

Карлсън застана малко зад Фрида, като че ли искаше да предпази децата си от нея.

— Е?

Фрида му разказа за събитията от последните няколко дни и докато тя говореше, Карлсън стоеше неподвижен и притихнал, а изражението на лицето му от нетърпеливо стана съсредоточено. Когато тя приключи, той замълча за момент, а после взе мобилния си телефон.

— Ще трябва да намеря човек, който да гледа децата. Майка им живее в Брайтън.

— Бих могла аз да остана при тях — предложи Фрида.

— Вие идвате с мен.

— А какво ще кажете за Джоузеф?

— Кой е Джоузеф?

Фрида посочи към микробуса.

— Вие какво, да не сте се побъркали? — възмути се Карлсън.

— Той е мой приятел — успокои го тя. — Живее при един мой колега и се грижи за дома му. По професия е строителен работник.

Карлсън изглеждаше раздвоен.

— Гарантирате ли за него?

— Той е мой приятел.

Фрида излезе и отиде при Джоузеф.

— Прибираме ли се? — попита той отново. — Студено ми е и съм гладен.

— Налага се да постоиш при две малки деца вместо мен — каза тя.

Той не изглеждаше изненадан. Кимна в знак на съгласие и слезе от микробуса. Тя не беше сигурна дали я е разбрал.

— Може да се разтревожат. Просто — и аз не знам — дай им бонбони или нещо друго. Шофирането го поема друг.

— Аз съм баща — напомни й той.

— Ще се върна веднага щом мога.

Джоузеф изтри грижливо обувките си на входната изтривалка. Карлсън се появи, вече облечен и с чанта в ръка.

— Нека да ви представя на децата — каза той. — Майка им ще дойде тук след около час и половина. Благодаря ви за помощта. Майки, Бела, този човек ще се погрижи за вас, докато дойде мама. Бъдете послушни.

Джоузеф застана пред двете деца, които вдигнаха погледи към него. Бела отвори уста, готова да се разплаче.

— Аз съм Джоузеф — представи се той с лек официален поклон.