Ники Френч
Черен понеделник (34)

33

На следващата сутрин, малко след десет, Фрида седеше в кабинета си. Алън закъсняваше. Нима това беше изненада? След всичко, което бе научил за себе си и за нейното измамно поведение, нима очакваше той да продължи да идва при нея? Единият психотерапевт се беше отнесъл небрежно с него, а другият го беше измамил. Какво щеше да прави сега? Може би щеше да се откаже от терапията? И щеше да бъде съвсем логично. А може би щеше да подаде жалба. Отново. Този път последствията сигурно щяха да бъдат доста по-лоши. Фрида се замисли върху това, но засега не можеше да го приеме насериозно. Очакваше събитията да се развият след известно време. За момента си даваше сметка, че бе поела в грешна посока. Беше лежала будна цяла нощ, отброявайки часовете. В мигове на безсъние тя просто ставаше, обличаше се, излизаше от къщи и бродеше по пустите улици. Този път обаче остана да лежи в леглото и прехвърляше в ума си онова, което беше казал Карлсън. Той беше прав. Това, което тя му беше предложила, бяха сънища и откъслечни сцени или образи, които бяха подобия, но не реални спомени. Защото тя се занимаваше именно с това: нещата, които ставаха в умовете на хората; нещата, които правеха хората щастливи или нещастни, или всяваха страх в душите им; връзките, които те самите правеха между отделните събития и които нерядко ги отвеждаха в царството на хаоса и кошмарите.

В случая обаче имаше и нещо друго. Някъде, неизвестно къде, беше скрит Матю. Или трупът на Матю. Вероятно го бяха убили най-много час след отвличането му. Това сочеше статистиката. А ако все пак беше жив? Фрида се насили да мисли за това, все едно че насила гледаше към слънцето, колкото и силно да боляха очите от блясъка му. Как ли се е чувствал онзи, другият криминален инспектор. Танър? Дали е стигнал до момент, в който се е надявал да открие трупа на Джоана? Просто за да узнае истината. Долу на входа се позвъни и Фрида натисна копчето, за да отвори на Алън.

Вече пред вратата на кабинета, той влезе както обикновено и седна на обичайното си място. Фрида се настани срещу него.

— Извинете — каза той. — Мотрисата спря в тунела на метрото за цели двадесет минути. Нищо не можех да направя.

Алън мърдаше неспокойно в креслото си. Разтри очите си и прекара пръсти през косата си. Мълчеше. Фрида беше свикнала с това. Нещо повече — тя смяташе, че е важно да не нарушава тишината и да не я насища със собственото си бъбрене, макар че това можеше да бъде изнервящо. Тишината сама по себе си можеше да бъде форма на общуване. Имаше случаи, когато беше седяла с някой пациент десет или двайсет минути, преди той да проговори. Тя дори си спомни за един въпрос, който я измъчваше по време на стажа й: ако пациентът заспи, трябва ли да го събуди? Не, бе отсякъл личният й ръководител; да си заспал било форма на изразяване. Тя и досега не беше съгласна с твърдението му. Ако това беше начин на общуване, то тогава той беше скъп и неефективен. Фрида бе стигнала до извода, че деликатното „побутване“ с нищо не нарушаваше връзката между терапевт и пациент по време на сеанса. Тъй като Алън продължаваше да мълчи, тя реши, че този път му трябва леко „побутване“.

— Когато някой не иска да говори, понякога причината е, че има твърде много за говорене и му е трудно да прецени откъде да започне.

— Просто съм уморен — каза Алън. — Имам проблеми със съня. Върнах се на работа, но в някои дни отново ми се налага да си взимам отпуск и това ме затормозява.

Последва ново мълчание. Фрида беше объркана. Игрички ли играеше Алън? Наказваше ли я с мълчанието си? Почувства раздразнение: сега беше моментът да покаже как се чувства, след като вече знаеше кой е, а не да се стеснява да сподели мислите си.

— Това ли е истинската причина? — попита Фрида. — Нима ще се преструваме, че нищо не се е случило?

— Моля?

— Знам, че това, което узна, ще ти се отрази по някакъв начин. Чувстваш се все едно светът ти се е преобърнал.

— Е, не съм чак толкова зле — отвърна Алън, видимо озадачен. — Но вие как разбрахте? Кари ли ви се обади? Нима е действала зад гърба ми?

— Кари ли? Мисля, че има някакво недоразумение. Какво става?

— На моменти паметта ми се губи. Мислех, че за това говорите.

— Как така ти се губи паметта?

— Купил съм цветя на Кари и съм поръчал да й бъдат доставени вкъщи, но изобщо не си спомням такова нещо. Какво означава това? Трябва по-често да правя такива жестове. Но защо не си спомням нищо? Вероятно това е признак, че полудявам, нали?

Фрида не отговори веднага. Не откриваше смисъл в думите му. Все едно че с Алън говореха на различни езици. Дори по-лошо: тя имаше усещането, че нещо някъде не беше както трябва. Изведнъж й хрумна една мисъл, която сякаш се стовари отгоре й. Трябваше й време, за да се успокои и да говори, без гласът й да трепери.

— Алън — каза тя, а гласът й като че ли идваше отдалеч. — Спомняш ли си, че в събота вечерта дойде у нас?

Той беше шокиран.

— Аз? Не, изобщо не съм идвал.

— Твърдиш, че не си идвал у дома?

— Аз дори не знам къде живеете. Как бих могъл да дойда? Какво става? Това не бих го забравил. Цялата вечер си бях вкъщи. С жена ми гледахме филм, поръчахме си храна отвън.

— Извинявай за момент — каза Фрида с възможно най-спокоен тон. — Трябва да…

Тя излезе и отиде в банята. Надвеси се над мивката. Повдигаше й се. Няколко пъти пое бавно и дълбоко въздух. Пусна студения кран и остави водата да се стича по пръстите й. Отново си пое дълбоко въздух. Спря крана. Върна се в кабинета. Алън я погледна загрижено.

— Добре ли сте?

Тя седна.

— Не полудяваш, Алън. Но все пак, да уточним: след последния ни сеанс тук не си се опитвал да се свържеш с мен, за да поговорим за нещо, което те измъчва?

— Вие някаква игра ли играете? Защото, ако е така, нямате право да се отнасяте с мен по този начин.

— Моля те.

— Добре — каза Алън. — Не съм правил никакъв опит да се свържа с вас. Сеансите са достатъчно изтощителни.

— Налага се да прекъснем за малко. Съжалявам. Би ли почакал отвън за няколко минути, а после ще продължим сеанса.

Алън стана от креслото.

— Но какво става? Какво, по дяволите, смятате да правите?

— Трябва да проведа телефонен разговор. Спешно е.

Тя почти изблъска Алън през вратата, изтича до телефона и позвъни на мобилния на Карлсън. Знаеше, че няма да е лесно и докато му обясняваше какво се е случило, разговорът ставаше все по-труден.

— Как сте допуснали това? Сляпа ли сте? — избухна Карлсън.

— Знам, знам. Но те са еднояйчни, абсолютно еднакви. И той сигурно е видял брат си. Беше облечен като него. Или почти като него.

— Но защо го е направил? С каква цел?

Фрида си пое дълбоко дъх и му обясни.

— Исусе! — изстена той. — Какво му казахте?

— Казах му това, което беше длъжен да узнае. Имам предвид, което Алън беше длъжен да узнае.

— Значи сте му казали всичко?

— Дори повече — отвърна Фрида. Тя чу шум от другата страна на линията. — Какво беше това?

— Това беше моят ритник по бюрото. И така, казали сте му в какво го подозирате. Как можахте да го направите? Не гледате ли пациентите си? — Чу се още един ритник. — Значи е знаел, че идваме.

— Със сигурност е бил подготвен. Освен това мисля, че е изпратил цветя на съпругата на Алън. Някой го е направил. Предполагам, че е бил той.

— С каква цел?

— За да покаже кой владее положението.

— Това вече го знаем. Той. Ще трябва да направим всичко възможно да го докараме тук. А също и тази негова съпруга или приятелка.

— Той си играе с нас.

— Ще видим тази работа.