Ники Френч
Черен понеделник (44)

43

Ивет Лонг погледна Карлсън и се намръщи.

— Какво има?

— Връзката ви стои накриво.

Тя се пресегна и я оправи.

— Трябва да изглеждате добре пред камерите — напомни му тя. — Вие сте герой. Комисар Крофорд също ще дойде. Секретарката му току-що се обади. Много е доволен от вас. Пресконференцията ще бъде внушителна. Залата ще бъде препълнена.

Мобилният му телефон започна да вибрира на бюрото. Жена му беше изпратила няколко съобщения, кое от кое по-гневни, с въпроса кога, по дяволите, ще вземе децата.

— Намерихме момчето — каза Карлсън. — Това е, което всъщност ги интересува. Къде е Тери Рийв?

— Преди малко я доведоха. На долния етаж е.

— Казала ли е нещо за Кати Рипън?

— Не знам.

— Искам във всеки един момент край нея да има охрана.

Карлсън взе телефона си и написа есемес: „Извинявай. Скоро ще ти звънна“, а после натисна „Изпрати“. Може би тя щеше да прояви разбиране, но не вярваше това да стане. Реакцията й винаги бе една и съща: на първо място са чуждите деца, а после твоите. Една полицайка надникна през вратата и каза, че д-р Клайн току-що е пристигнала. Карлсън й нареди да я доведе. Когато Фрида се появи, той беше поразен от голямото напрежение, което се четеше в очите й, и от изнурения й вид. Такава дълбока умора обикновено е свързана с голямо безсъние.

— Как е той? — попита Карлсън.

— Жив е. И е с родителите си.

— Имам предвид — ще се възстанови ли?

— Как бих могла да знам? Малките деца са изненадващо издръжливи. Така пише в учебниците.

— Вие го намерихте — благодарение на вашата упоритост.

— Него намерих, но станах причина тя да изчезне — каза Фрида с горчивина. — Така че простете ми, ако не подскачам от радост. Разбрах, че сте хванали Тери Рийв.

— Тя е на долния стаж.

— На идване минах покрай тълпата от хора, която се е събрала отвън — каза Фрида. — Само дето не размахват вили и горящи факли.

— Разбираемо е.

— По-добре да си отидат вкъщи и да се погрижат за собствените си деца — отбеляза Фрида. — Къде я открихте?

— В дома й.

— В дома й? — учуди се тя.

— Ние, разбира се, го бяхме поставили под наблюдение. Тя се прибра и ние я арестувахме. Беше просто за изпълнение, не беше някаква брилянтна полицейска акция. — И той направи гримаса.

— Защо се е прибрала вкъщи? — попита Фрида по-скоро себе си, отколкото Карлсън. — Мислех, че са имали подготвен план.

— Имали са — отвърна Карлсън. — Но вие сте го осуетили, когато сте видели Тери на гробището. Тя му се е обадила. Знаем със сигурност, защото проверихме телефона й. Позвънила му е и той е изчезнал.

— А тя защо не е избягала? И защо е отишла на гробището?

— Можете лично да я попитате — отвърна Карлсън. — Искам да дойдете с мен.

— Мисля си, че би трябвало вече да знам отговора — каза замислено Фрида. — Знаете какво казват адвокатите. Никога не задавай въпрос, ако вече не знаеш отговора.

— Налага ни се да зададем въпрос, чийто отговор не знаем — възрази Карлсън. — Къде е Кати Рипън?

Фрида приседна на ъгълчето на бюрото на Карлсън.

— Имам лошо предчувствие за нея — каза тя.

— Вие имахте лошо предчувствие и за Матю — напомни й Карлсън.

— При него е различно. Те са искали син. Възприемали са го като собствено дете. Дори когато са се отървали от него, не са го убили. Скрили са го подобно на дете, изоставено в гората, както се случва в приказките.

— Те не са го изоставили в гората. Погребали са го жив.

— С Кати Рипън ситуацията е различна. Тя не е била част от плана. Била е просто пречка. Но защо Тери е отишла до гробището? И защо се е прибрала вкъщи?

— Може би е искала да види дали не е умрял — каза Карлсън. — Или да го довърши. Възможно е да е искала да си вземе нещо от вкъщи, преди да избяга. А може пък да е дошла да провери дали теренът е чист, преди да се появи съпругът й. — Той забеляза, че ръцете на Фрида треперят. — Да ви предложа нещо?

— Само малко вода — каза тя.

Карлсън седна и почака, докато Фрида изпи пластмасовата чаша с вода, а после двамата изпиха по чаша черно кафе. Не разговаряха.

— Готова ли сте? — попита той накрая.

Тери Рийв седеше в стаята за разпити и гледаше втренчено пред себе си. Карлсън седна срещу нея. Фрида застана зад него и се облегна на стената, близо до вратата. Почувства хлад по гърба си.

— Къде е Катрин Рипън? — попита Карлсън.

— Не съм я виждала — отговори Тери.

Карлсън бавно откопча ръчния си часовник и го сложи на масата между тях.

— Искам да ви изясня ситуацията — започна той. — Не знам дали в главата ви не се върти идеята, че ще ви бъде предявено някакво малко обвинение за безразсъдно излагане на опасност на човешки живот, за което ще получите хубава малка присъда и до две години ще излезете от затвора за добро поведение. Опасявам се, че нещата няма да се развият по този начин. Тази стая е звукоизолирана, но ако ви изведем в коридора, ще можете да чуете тълпата отвън, която крещи срещу вас. Има едно нещо, което не харесваме във Великобритания, и това са хората, които нараняват деца или животни. Има и още нещо, което д-р Клайн вероятно би определила като сексизъм, и то е, че обществото особено силно ненавижда жените, които извършват подобно насилие. Ще получите доживотна присъда и ако очаквате, че ще уплътнявате времето си с часове по приложно изкуство или с читателски сбирки, ще трябва отново да си помислите. Затворът е различен за хора, проявили жестокост към деца.

Карлсън замълча за момент. Тери продължаваше да гледа в една точка.

— Но ако ни кажете къде е тя — продължи той — ситуацията може да се промени.

Тери продължаваше да мълчи.

— Съпругът ви се укрива — каза Карлсън — но скоро ще го намерим. Междувременно върху вас ще падне цялата тежест на обвинението. Мога да ви дам шанс да облекчите положението си. Но няма да чакам дълго. Ако не ни съдействате, ще изнервите много хора.

— Не можете да ме накарате да се обърна против него. Направихме го заедно.

— Той точно на това разчита — каза Карлсън. — Той изчезва. Или прави всичко възможно да изчезне. И вие оставате тук да оберете шамарите.

— Той може да разчита на мен. Винаги е можел да разчита на мен. Няма да ме пречупите.

— Защо го правите? — попита я Карлсън с тъжни нотки в гласа. — Всичко свърши. Няма никакъв смисъл.

Тя само сви рамене. Той погледна към Фрида с чувство на безизходица. Взе часовника си, пъхна го в джоба на сакото си, после стана и отиде при нея.

— Не я разбирам. Какво друго има за губене?

— Може би него — отвърна тихо Фрида. — Мога ли да поговоря с нея?

— Моля, заповядайте.

Фрида прекоси стаята и седна на стола, който Карлсън току-що бе освободил. Тя погледна съсредоточено Тери, която на свой ред се втренчи в нея, повдигайки предизвикателно брадичката си.

— Вие спасихте живота на Матю — започна Фрида. — Звучи нелепо и тълпата отвън едва ли ще го разбере, но е вярно.

Тери застана нащрек.

— В момента ми се подмазвате. Искате да ме накарате да говоря.

— Само казвам каква е истината. Когато ви видях на гробището, разбрах, че Матю е там. Ако бяхме се забавили още, докато го открием, щеше да умре.

— Е, и?

— Той е жив и това е хубав завършек на тази драма. Затова ли отидохте там? За да видите дали е още жив?

Тери я погледна подозрително.

— Нямам какво да ви кажа.

— Вероятно мисълта за него не ви е давала покой — продължи Фрида. В известен смисъл би ви било по-лесно да го убиете. Но в дните, в които бяхте под наблюдение, и тогава, когато бяхте задържани тук, в съзнанието ви постоянно е изниквал образът на малкото момче, лежащо в тъмнината. И затова се върнахте там. Направили сте го, подтиквана от… не знам коя е най-подходящата дума. Може би загриженост. Но точно тогава ме видяхте и разбрахте, че аз също съм ви видяла. Избягахте и се обадихте на Дийн. Защото сте била загрижена и за него. Защото цял живот сте се грижили за него. Той грижеше ли се за вас?

— Няма да ме накарате да се обърна срещу него.

— Дори не се и опитвам.

— Долна лъжкиня!

— Матю ще се оправи — каза Фрида. — Дойдох тук направо от болницата. Предполагам, че тази новина ще ви донесе облекчение.

— Все ми е едно.

— Напротив, мисля, че не ви е все едно. Но сега искаме да разберем повече за Кати.

Тери отново повдигна рамене.

— И за Джоана — какво се случи с Джоана, Тери? Къде е погребана?

— Питайте Дийн.

— Добре.

— Искам чай и цигара.

— Един последен въпрос: защо се прибрахте вкъщи?

— Не знам — отвърна Тери. — Защо пък не?

Фрида помисли малко.

— Мисля, че аз знам.

— Виж ти!

— Отидохте до гробището, видяхте ме и разбрахте, че ще намерят момчето. Обадихте се на Дийн и си дадохте сметка, че сте направили за него, каквото сте могли. А после какво? Наистина ли смятахте да избягате? Наистина ли? Какво би означавало това за вас? Да избягате завинаги? Да се скриете завинаги? Да приемете нова самоличност? Ако аз бях на ваше място, смятам, че бих разсъждавала по същия начин като вас: планът за бягство е пълен с неизвестности, а аз съм твърде уморена; направих, каквото можах; искам да се прибера вкъщи, ако ще да е само за една минута; искам да си отида у дома.

Тери дишаше тежко. Тя порови в джоба на дънките си, извади смачкана хартиена кърпичка и шумно издуха носа си. После хвърли хартиената кърпичка на пода и отново се втренчи във Фрида.

— Няма да ме накарате да кажа нищо срещу него — каза тя. — Нямам какво да кажа.

— Знам. — Фрида стана, наведе се и вдигна мръсната кърпичка. — Не е нужно да добавяте още мръсотия към всичките си проблеми.

— О, върви по дяволите — изсъска Тери.

Фрида и Карлсън излязоха от стаята. Карлсън изпрати две полицайки да охраняват Тери и тъкмо се готвеше да каже нещо, когато иззад ъгъла се появи един детектив. Той дишаше тежко и едва успя да изрече:

— Току-що се обади Алън Декър. Говорил е с Дийн Рийв. Двамата са се срещнали.

— Исусе! — Карлсън се обърна към Фрида. — Искате ли да дойдете? Да му подържите ръката?

Фрида се замисли за момент.

— Не. Ще трябва да свърша нещо.

Карлсън не можа да сдържи усмивката си.

— Това не ви ли е интересно?

— Има нещо, което трябва да свърша.

— За коледно пазаруване ли става въпрос, или за нещо, за което би трябвало да ме информирате?

— Не знам — отвърна Фрида.

Карлсън почака малко, но Фрида не каза нищо повече.

— Ваша работа. — И той се отдалечи. Фрида постоя замислено, а после влезе в залата за подготовка на оперативни действия. В дъното се чуваше звън на чаши, смях. Все едно че делото беше приключено и служителите празнуваха. Тя порови в джоба си, извади малък бележник и го прелисти. Отиде до едно бюро, вдигна слушалката и набра един номер.

— Саша ли е?… Обажда се Фрида Клайн… Радвам се, че те откривам. Необходима ми е услуга, голяма услуга. Може ли да се видим?… Имам предвид веднага. Ще дойда при теб, където кажеш… Чудесно. Доскоро.

Тя тресна слушалката. От другия край на залата един млад детектив я забеляза и се зачуди какво правеше тук лекарката и защо се бе отправила тичешком към вратата.