Ники Френч
Черен понеделник (36)

35

Фрида седеше с Алън в малката стая. Чуваше се звън на телефони. Някой им донесе чай — хладък и с много мляко — и отново излезе. На стената имаше часовник, чиято голяма стрелка бавно отброяваше минутите на отминаващия следобед. Навън беше мразовито, със снежни отблясъци; вътре беше топло, въздухът беше застоял, а атмосферата — потискаща. Двамата не разговаряха. Мястото не беше подходящо. Алън постоянно вадеше мобилния телефон от джоба си и го гледаше. По едно време заспа. Фрида стана и се загледа през малкия прозорец. Видя една сглобяема постройка и един скипов подемник. Свечеряваше се.

Вратата се отвори и се появи Карлсън.

— Елате с мен. — Тя веднага забеляза изкривеното му от гняв лице.

— Какво е станало?

— Оттук.

Минаха през една просторна зала с обособени работни места, в която кипеше работа, звъняха телефони, водеха се разговори. В единия й край се провеждаше работна среща. Спряха пред една врата.

— Вътре има един човек, когото трябва да видите — каза Карлсън. — Идвам след минутка.

Той отвори широко вратата. Фрида се канеше да попита нещо, но се спря. Присъствието на Сет Баунди бе толкова изненадващо, че за момент не можа да си спомни кой е той. Освен това изглеждаше различен. Косата му стърчеше нагоре, а вратовръзката му беше разхлабена. Челото му лъщеше от пот. Когато я видя, се изправи, но веднага след това седна.

— Извинете, нищо не разбирам — каза Фрида. — Какво правите тук?

— Аз просто исках да бъда добър гражданин — промълви той. — Аз просто изразих загриженост и начаса ме докараха в Лондон. Това наистина е…

— Загриженост? Каква загриженост?

— Една от моите сътруднички, занимаваща се с научното изследване, е изчезнала. Вероятно не е нищо сериозно. Тя не е малко момиче.

Фрида седна срещу Баунди. Подпря лакти между двамата и се втренчи в него. Очите му се стрелкаха неспокойно от лицето й към прозореца и обратно. Когато проговори, тонът й беше тих и твърд.

— Но защо тук? Защо сте в Лондон?

— Аз… — Той замълча и нервно прокара пръсти през косата си. Очилата на носа му се бяха изкривили. — Вижте, това беше такава добра възможност. Вие не сте учен. Тези обекти на научно изследване се откриват все по-рядко.

— Свързано е с адресите, нали? — досети се Фрида. Той облиза устните си и я погледна неспокойно. — Изпратили сте човек на адресите, които ви дадох.

— Тя трябваше само да установи първоначален контакт. Рутинна работа.

— И не можете да се свържете с нея?

— Не си вдига телефона — каза Баунди.

— Защо не ми казахте какви точно са намеренията ви?

— Това е просто рутинна работа.

— Коя е тази ваша сътрудничка?

— Катрин Рипън. Много е способна.

— И сте я изпратили там сама?

— Тя е психолог. Трябваше да проведе кратко интервю.

— Осъзнавате ли какво сте направили? — възмути се Фрида. — Не знаете ли кой е този човек?

— Как бих могъл да знам? — отвърна Баунди. — Помислих, че искате да запазите случая изпяло за себе си. Вие не ми казахте нищо за него.

На Фрида й се прииска да изкрещи или да го удари, но се въздържа. Може би тя бе не по-малко виновна от него. Как бе пропуснала да предвиди какво ще направи той? Нали от нея се очакваше да бъде добра в разгадаването на мислите и намеренията на хората?

— Наистина ли нямате вести от нея?

Баунди като че ли не я чу.

— Нищо няма да й се случи, нали? — Той говореше повече на себе си. — Не съм виновен. Тя ще се появи. Хората не изчезват просто така.

 

 

Карлсън изчака, докато се овладее. Не искаше да си изпуска нервите, нито да показва страха си. Гневът, слабостта и липсата на самообладание трябваше да минат на заден план. Влезе в стаята, затвори внимателно вратата и седна срещу Дийн Рийв, наблюдавайки го мълчаливо. Той толкова много приличаше на мъжа, който се бе возил в колата му, че в първия момент приликите засенчиха разликите. И двамата бяха възниски, с яки мускули и широки плещи. Лицата им бяха кръгли, а косите им бяха пепеляво рижи, със зализан кичур на темето, в който се беше запазил едновремешният им медночервен цвят — цветът на косата на Матю Фарадей и на момчето от фантазиите на Алън. И двамата имаха запомнящи се кафяви очи и кожа, обсипана с избелели лунички. И двамата носеха карирани ризи, макар че тази на Алън беше в сини и зелени цветове, докато на Дийн беше по-ярка. Ноктите и на двамата бяха изгризани; и единият, и другият имаха навика да поглаждат с длани бедрата си и да кръстосват краката си ту вляво, ту вдясно. Дори и начинът, по който хапеха долната си устна, беше един и същ. В тези прилики имаше нещо мистично; гледайки ги, човек се чувстваше, сякаш сънува странен и тревожен сън, в който нищо не беше поединично и всяко нещо приличаше на нещо друго. Но когато Дийн, сложил ръце на масата и наведен напред, отвори уста и започна да говори, Карлсън не видя никаква прилика с близнака му, въпреки че и двамата имаха леко приглушени гласове, лишени от високи тонове.

— Здравейте отново — каза той.

Карлсън постави пред себе си папката, която държеше. Отвори я, извади една снимка, обърна я и я сложи пред Рийв.

— Погледнете това.

Следеше внимателно изражението му, за да не изпусне и най-фината реакция. Не видя абсолютно нищо.

— Това той ли е? — попита Рийв. — Имам предвид момчето, което търсите.

— Не четете ли вестници?

— Не.

— Не гледате ли телевизия?

— Гледам футболните мачове. Тери гледа кулинарните предавания.

— Погледнете тук. Разпознавате ли това момиче?

Карлсън постави едновремешната снимка на Джоана пред Рийв, който я разгледа в продължение на няколко секунди, а после сви рамене.

— Това „не“ ли означава?

— Коя е тя?

— Не знаете ли?

— Ако знаех, нямаше да питам.

Рийв не гледаше Карлсън, но и не се опитваше да избегне погледа му. При разпит някои хора се пречупват веднага. Други изпадат в стрес, потят се, заекват, говорят глупости. Карлсън бързо прецени, че Рийв не беше като тях. Той изглеждаше безразличен и като че ли дори му беше забавно.

— Нямате ли какво да кажете?

— Не сте ми задали въпрос.

— Виждали ли сте го?

— Зададохте ми същия въпрос, когато дойдохте у дома предишния път. Тогава ви отговорих. И сега ви отговарям същото — не съм го виждал.

— А случайно да знаете къде се намира?

— Не.

— Къде бяхте в петък, 13 ноември, около четири часа следобед?

— Повтаряте се. Отново ми задавате същия въпрос. И аз ще ви дам същия отговор. Не знам. Оттогава мина доста време. Може да съм бил на работа. Или вече съм бил у дома и съм си правел планове за почивните дни.

— Къде работехте тогава?

Рийв вдигна рамене.

— Не знам. Работя по малко тук, по малко там. Сам съм си началник. Така ми харесва. Никой не може да те води за носа.

— Опитайте пак, напрегнете паметта си.

— Може би тогава съм работил нещо у дома. Тери все ме кара да ремонтирам разни неща. Жени — знаете ги какви са.

— Значи същия ден сте ремонтирали нещо по къщата си, така ли?

— Може би да, а може би не.

— Господин Рийв. Ще разпитаме всичките ви съседи, всеки, който може да ви е видял през онзи ден. Защо не се опитате да бъдете малко по-конкретен?

Той почеса главата си с привидна сериозност.

— Нямаме много съседи. А и живеем доста затворено.

Карлсън се облегна назад и скръсти ръце.

— Има една жена на име Катрин Рипън, двайсет и пет годишна. За последно е била видяна преди три дни, когато е тръгнала от Кеймбридж, за да посети два адреса. Единият е бил вашият.

— Коя е тя?

— Тя е научен работник. Искала е да разговаря с вас във връзка с един изследователски проект и оттогава я няма.

— За какво е искала да разтоваря с мен?

— Виждали ли сте я?

— Не.

— Ще разпитаме и съпругата ви.

— И тя като мен ще ви каже „не“.

— Заповедта ни за обиск на къщата ви все още е валидна.

— Вече я претърсихте.

— Още веднъж ще я претърсим.

На лицето на Рийв се появи едва доловима усмивка.

— Познавам това чувство. Гадно е, нали? Когато си загубил нещо и си толкова притеснен, че започваш да го търсиш на места, където вече си го търсил.

— Освен това ще прегледаме записите на всички възможни видеокамери. Ако е била във вашия район, ще разберем.

— Браво! — изсмя се Рийв.

— Така че ако имате нещо да ни кажете, по-добре е да го направите сега.

— Нямам какво да ви кажа.

— Ако ни кажете къде е момчето — продължи Карлсън — можем да постигнем споразумение. Можем да оставим нещата без последствие. А ако е мъртво, можете поне да сложите край на тази агония и да извадите родителите от мъчителното неведение.

Рийв измъкна от джоба си хартиена кърпичка и шумно издуха носа си.

— Имате ли кошче за боклук?

— Не и тук — каза Карлсън.

Рийв постави смачканата кърпичка на масата.

— Знаем, че сте действали от името на вашия брат близнак. Защо сте го направили? — попита Карлсън.

— Нима? Аз просто изпратих цветя. — На лицето му отново се появи едва доловима усмивка. — Тя може би не получава достатъчно цветя. Жените обичат цветя.

— Мога да ви оставя в ареста — каза Карлсън.

Рийв си придаде замислен вид.

— Сега вероятно трябва да се ядосам. Бих могъл да кажа, че искам адвокат.

— Ако искате адвокат, можем да ви осигурим.

— Знаете ли какво всъщност искам?

— Какво?

— Бих искал чаша чай. С мляко и две бучки захар. И може би бисквита. Не съм претенциозен. Харесвам всякакви: ванилови, джинджифилови, със стафиди.

— Тук не е кафене.

— Но ако ме задържите тук, ще трябва да ме храните. Истината е, че претърсихте къщата ми и нищо не открихте. Доведохте ме тук и ме попитахте дали съм виждал това момче и тази жена. Казах ви „не“ и смятам, че с това приключихме. Но ако искате да стоя тук, ще стоя. Ако поискате от мен да стоя тук цяла нощ и цял предобед утре, ще го направя, и отговорът ми пак ще бъде „не“. Това не ме притеснява. Аз съм търпелив човек. Ходя за риба. Вие ходите ли да ловите риба?

— Не.

— Аз ходя по язовири. Забождам на кукичката тлъст червей, хвърлям въдицата във водата, сядам и чакам. Понякога ми се случва да седя по цял ден, а плувката така и не помръдва. Но аз пак съм доволен. Така че ще ми бъде приятно да поседя тук, да пия чая, който ще ми сервирате и да ям бисквитите, които ще ми поднесете с него, ако наистина желаете това. Но то няма да ви помогне да намерите момчето.

Карлсън отправи поглед над главата на Рийв, към часовника на стената. Загледа се в движещата си по циферблата стрелка. Почувства внезапно гадене и преглътна силно.

— Ще наредя да ви донесат кафето — каза той.

— Чай — напомни му Рийв.

Карлсън излезе, а вместо него в стаята за разпити се настани униформена полицайка. С бърза стъпка, почти на бегом, той излезе на двора отзад. По-рано това беше паркинг, но в момента там строяха допълнителна сграда. Вдиша на няколко пъти студения въздух, все едно че го пиеше. Погледна часовника си: беше шест часът. Времето сякаш го драскаше с нокти. От един осветен прозорец го гледаше лице на човек и той за момент си помисли, че това е лицето на мъжа, когото допреди малко беше разпитвал, но после осъзна, че всъщност беше Алън, неговият близнак. Лицето се обърна в друга посока. Карлсън влезе обратно в сградата и каза на един полицай да занесе чай на Рийв, след което слезе надолу към стаята за разпити на приземния етаж, където бяха отвели Тери. Когато влезе вътре, тя тъкмо спореше с униформената полицайка насреща й. Полицайката се обърна:

— Тя иска да пуши.

— Не, съжалявам — каза Карлсън. — В интерес на здравето и безопасността.

— Може ли да изляза навън и да изпуша една цигара? — попита тя.

— След малко. Първо да поговорим.

Той седна и я погледна. Беше облечена с дънки и лъскаво електриковозелено пилотско яке. Между ръба на якето и горната част на дънките се виждаше месеста бяла плът. Карлсън забеляза крайчеца на някаква татуировка. Нещо ориенталско. Насили се да се усмихне приветливо.

— От колко време сте заедно с него?

— За какво ви е да знаете? — попита тя.

— Малко семейна история.

Тя стискаше дланите си, масажираше пръстите си. Очевидно много й се пушеше.

— Винаги сме били заедно, щом толкова се интересувате. Питайте, каквото имате да питате.

Карлсън й показа снимката на Матю и тя я погледна, като че ли беше някаква безсмислена драсканица. Показа й снимката на Джоана Вайн и тя я погледна с безразличие. Каза й за изчезването на Катрин Рипън, но тя поклати отрицателно глава.

— Не съм виждала никого от тях.

Той я попита какво е правила на 13 ноември, но тя отново тръсна глава.

— Откъде да знам? — У нея имаше някаква инертност и непроницаемост. Карлсън почувства стягане в гърдите и надигащо се гневно нетърпение. Искаше му се да я раздруса, за да я накара да реагира.

— Защо боядисвахте стаята на горния стаж, когато дойдохме у вас?

— Имаше нужда от боядисване.

— С всяка изминала минута ситуацията става все по-сериозна — предупреди я Карлсън. — Но все още не е прекалено късно. Ако започнете да ни сътрудничите, ще направя всичко възможно, за да ви помогна — на вас и на Дийн — но трябва да ми подадете някаква информация.

— Не съм ги виждала.

— Ако е замесен съпругът ви и вие искате да го защитите, най-добрият начин да го направите е, като кажете истината.

— Не съм ги виждала.

Той не можа да я накара да каже нищо повече.

 

 

Карлсън намери Фрида в служебната закусвалня. Отначало помисли, че тя пише нещо, но когато се приближи до нея, видя, че рисува. На една салфетка беше скицирала поставената пред нея полупразна чаша с вода.

— Хубаво е.

Тя вдигна поглед към него и той забеляза колко е уморена и колко бледа, почти прозрачна, бе кожата й. Извърна очи, изпълнени с чувство на поражение.

— Виждате ли децата си на Коледа? — попита го тя.

— На Бъдни вечер за час-два и после на втория ден след Коледа^[1].

— Това е нещо, което трудно се понася.

Той сви рамене и замълча.

— Аз нямам деца — продължи Фрида, сякаш говореше на себе си. — Може би защото е трудно да чувстваш, че децата ти страдат. Мога да понасям душевната болка на пациентите си, но не съм сигурна, че бих могла да понеса душевната болка на собствените си деца.

— Не биваше да ви се ядосвам. Вината не е ваша.

— Напротив, бяхте прав. Изобщо не трябваше да му давам адресите им. — Той не реагира и тя продължи: — И така, никакъв напредък със семейство Рийв?

— Детектив Лонг е при Дийн Рийв в момента и повторно го разпитва за същото. Тя обикновено успява да накара хората да говорят. Но сега се съмнявам, че ще успее.

Той взе чашата с вода на Фрида и отпи от нея, а после избърса уста с ръкава си.

— Има хора — продължи той — които умеят да издържат на натиск. Когато влязох в стаята за разпити и седнах срещу него, веднага усетих, че той е точно такъв. Не се стряска от нищо.

— Искате да кажете, че се чувства в безопасност?

— Очевидно е така. Знае, че с пръст не можем да го пипнем. Въпросът е: защо?

Фрида почака. Карлсън взе отново чашата с вода, разгледа я, а после я остави обратно.

— Момчето е мъртво — каза той. А ако не е, скоро ще бъде. Няма да го намерим. Не ме разбирайте погрешно. Няма да се откажем. Правим всичко, което е по силите ни. Коледа е, те трябва да са с децата си, но всички работят усилено. Отново претърсваме всеки инч от къщата им. Отново тропаме на врати, където вече сме били. Ще открием всяка работа, с която Дийн Рийв е бил ангажиран през последната година, и ще проследим накъде ще ни отведе. Ще използваме всичките си служители, за да претърсим района с обучени кучета. Но вие самата сте виждали района с всички онези къщи с блиндирани прозорци, стари складове и олющени жилищни блокове. В тях има стотици апартаменти и детето би могло да бъде във всеки един от тях — или пък на съвсем различно място. А може би най-добре би било да търсим някое наскоро разкопано парче земя или тяло, носещо се по реката.

— Но смятате, че той го е извършил.

— Надушвам го — каза Карлсън, а в очите му блеснаха остри пламъчета. — Аз знам, че е той, а той знае, че аз знам. Затова му е толкова забавно.

— Той не се страхува от вас. Но защо? Как така?

— Защото се е отървал от уликите.

— А жена му? Тя казва ли нещо?

— Тя ли? — Той поклати глава с чувство на безсилие. — Тя е още по-костелив орех. Седи и те гледа, все едно че не разбира за какво й говориш, и повтаря една и съща фраза отново и отново. Със сигурност той е доминиращият, но няма начин тя да не знае нещо. Предполагам, че тя е постъпила с Матю така, както майката на Дийн Рийв е постъпила с Джоана: примамила го е да се качи в кола. Но това е само предположение. Липсват всякакви улики.

— Абсолютно нищо?

— Е, вече разполагаме с нова нишка — каза той мрачно. — Кати Рипън. Отива да се срещне с него и изчезва. Разпитваме родителите й, приятелите й, всеки, който може да я е видял. Задействали сме пълно разследване. Ще прегледаме и записите от видеокамерите, за да видим дали са я заснели в района. Ако видите как медиите представят възможностите за видеонаблюдение, ще си помислите, че на всеки ъгъл са монтирани камери и нищо не остава незабелязано, но това съвсем не е така. Понякога си мисля, че дните и седмиците, които минават в проследяване на видеозаписите, по-скоро спъват, отколкото улесняват работата на разследващите. — Той погледна часовника си и направи гримаса. — Все пак, ако през въпросния ден тя е отишла до Лондон, както твърди професор Баунди, би трябвало да са я заснели видеокамерите на Кингс Крос или Ливърпул стрийт^[2] и тогава можем да я проследим оттам. Има промеждутък от време от момента на тръгването й от Кеймбридж след разговора им по телефона и момента, в който започнахме претърсването на къщата на Рийв по-късно същия ден.

— Какво става с Алън?

— Детектив Уелс снема показанията му в момента. Както знаем, другият адрес, който Кати Рипън е трябвало да посети, е бил неговият.

— По-добре да го изчакам. Ще го придружа до дома му.

— Благодаря. Върнете се след това.

— Не работя за вас.

— Бихте ли се върнали след това? — Но веднага развали ефекта с думите: — Така повече ли ви харесва?

— Не особено. Но ще се върна, защото искам да ви помогна.

— Разбирам — каза Карлсън с горчивина. — Е, ако другите методи не проработят, с вас могат да споделят какво са сънували.