Ники Френч
Черен понеделник (16)

15

— Фрида?

— Извинявай.

— Духом си някъде далеч. За какво си мислеше?

Фрида мразеше да й задават този въпрос.

— За нищо особено — каза тя. — За започващия ден. За работата, която ме очаква. — Беше спала толкова зле, че очите й смъдяха. Чувстваше се крехка и раздразнителна и не й се говореше със Санди, който беше спал край нея, мърморейки нещо насън, което тя така и не можа да разбере.

— Има нещо, за което трябва да поговорим.

— Нещо, за което да поговорим?

— Да.

— Да не е нещо от рода на „с колко мъже си спала преди мен“?

— Не. Това можем да го оставим за друг път, когато имаме повече време. Искам да поговорим за нашите планове.

— Имаш предвид какво ще правя през лятото? Предупреждавам те, че мразя да летя със самолет. А също и да се пека на плажове.

— Престани.

— Извинявай. Не ми обръщай внимание. Седем и половина сутринта е, а аз лежах будна почти цялата нощ и умът ми работеше на пълни обороти. Единствените планове, които мога да правя в момента, са за следващите осем часа.

— Ела у нас довечера. Ще сготвя нещо непретенциозно и ще можем да поговорим.

— Звучи ми притеснително.

— Няма нищо притеснително.

— В седем имам пациент.

— Ела след това.

 

 

Фрида никога не си водеше бележки по време на сеанс. Правеше го след това, а вечер или през почивните дни ги пишеше в компютъра си. Но от време на време чертаеше рисунки или груби скици в скицника, който винаги държеше под ръка. Това й помагаше да се съсредоточи. Това правеше и в момента, докато седеше в току-що ремонтирания си кабинет, прясно боядисан в сивкав цвят, който Джоузеф очевидно не одобряваше. Тя скицираше лявата ръка на Алън, която той беше сложил на страничната облегалка на креслото. Ръцете са трудни за рисуване. На безименния му пръст имаше дебела златна венчална халка, кожата около нокътя на палеца му беше изгризана, вените му бяха издути. Показалецът му беше по-дълъг от безименния му пръст, това означаваше нещо, но не можеше да си спомни какво. Днес беше по-неспокоен от друг път, въртеше се в креслото, ту се навеждаше напред, ту се облягаше назад, почесваше се отстрани по носа. Забеляза, че по шията му се бе появил обрив, а ризата му бе изцапана с паста за зъби. Той говореше припряно за сина, който искаше да има. Думите, които беше таил в себе си толкова много години, сега се изливаха на воля от устата му. Докато рисуваше кокалчето на малкия му пръст, го слушаше много внимателно, опитвайки се да потисне надигащото се в нея безпокойство, от което цялата настръхна.

— Да ме нарича „татко“. Да спечеля доверието му. Никога да не го разочаровам — редеше думите Алън. — Той играе футбол и харесва настолни игри — шах, дама, домино. Обича вечер да му чета приказки за динозаври и влакове.

— Говорите така, сякаш той съществува.

— Това проблем ли е?

— Усещате такава силна липса, че в съзнанието ви това момче оживява.

Алън започна да търка с длани умореното си лице, все едно го миеше.

— Имам нужда да разкажа на някого — довери й той. — Искам да мога да говоря открито за това. Както когато навремето се влюбих в Кари. И преди нея бях имал интимни приятелки, но с никоя не бях се чувствал така. С Кари, все едно че се освободих от себе си. — Той погледна Фрида и тя запамети фразата, за да я анализира по-късно. — През първите няколко месеца ми се искаше постоянно да изричам на глас името й. Все намирах начини да я спомена в разговорите си. „Моята приятелка Кари“, казвах. Когато говорех за нея пред познатите си, наистина я чувствах истинска. Сега усещам нещо подобно — трябва да го споделя с някого, за да освободя напрежението вътре в мен. Звучи ли логично?

— Да. Но, Алън, аз не съм тук, за да направя нереалното да изглежда реално — каза Фрида.

— Нали казахте, че всеки трябва да се опита да направи от живота си смислена и интересна история?

— Вие как смятате да го постигнете?

— Кари казва, че можем да си осиновим дете. Аз обаче не искам. Не желая да попълвам формуляри и разни хора да решават дали съм годен да бъда родител. Искам мой собствен син, а не нечий друг. Вижте. — Алън извади портфейла си от джоба на сакото си. — Искам да ви покажа нещо.

Той извади стара снимка. — Ето така си представям, че ще изглежда моят син.

Фрида я погледна с неохота. В първия момент й бе трудно да каже каквото и да било.

— Това вие ли сте? — попита тя накрая, вглеждайки се в пълничкото момченце със сини къси панталонки, застанало край едно дърво с топка под лакътя.

— Да, на около пет-шест години.

— Но вие…

— Какво?

— Вие сте имали огненочервена коса.

— Започна да се прошарва, преди да навърша трийсет.

Червена коса, лунички. Тревожни тръпки минаха през цялото й тяло и този път тя не се сдържа.

— Много приличате на момченцето, което изчезна.

— Знам. Разбира се, че знам. Точно за такова дете си мечтая.

Алън я погледна и се опита да се усмихне. Една сълза се търкулна надолу по лицето му, към усмихнатата му уста.

* * *

Не трябва да приема храна. Той знаеше това. Можеше да пие вода, топла, престояла вода от шише, но не биваше да яде. Ако хапнеше нещо, никога нямаше да успее да се върне у дома. Щеше да си остане затворен тук. Силни пръсти отваряха насила устата му и пъхаха вътре храна, която той изплюваше. Веднъж през гърлото му мина грах, той се задави, закашля се, помъчи се да го повърне. Но усети как слиза надолу към стомаха му. Щеше ли да му стане нещо от няколко грахови зърна? Не знаеше какво да очаква. Беше се опитал да ухапе ръката и ръката го бе ударила, той се беше разплакал и ръката отново го бе ударила.

Беше се превърнал в едно много мръсно момче. Панталоните му се бяха втвърдили от напишканото, миришеше лошо, а предишната нощ се беше изакал в ъгъла. Не можа да издържи. Коремът му изгаряше и той си помисли, че ще умре. Целият се превръщаше в огън и вода. Вътрешностите му бълбукаха. Тялото му гореше и го побиваха тръпки. Всичко го болеше и нищо не беше така, както трябваше да бъде. Сега обаче беше чист. Енергично търкане с четка и гореща вода. Възпалена розова кожа. Четка с паста за зъби, която почистваше зъбите и венците му. Едно от зъбчетата му се клатеше. Феята на зъбките^[1] щеше да дойде. Ако останеше буден, щеше да я види и да я помоли да го спаси. Но ако беше буден, тя нямаше да дойде. Той знаеше това.

Косата му бе намазана с нещо гадно. Черно и лепкаво, със силна миризма, подобна на тази, която се усеща, когато минаваш покрай мъже, работещи на пътя с бормашини, от чийто звук главата ти започва да пулсира. Косата му като че ли не беше неговата. Очевидно се превръщаше в някой друг. Ако можеше да се погледне в огледалото, сигурно в него щеше да види непознат образ. Кого ли щеше да види? Някой, който надничаше със свирепо изражение. Скоро щеше да бъде твърде късно. Не знаеше думите, които трябваше да изрече, за да развали магията.

Голи дъски. Грозни напукани зелени стени. Спусната щора на прозореца. Крушка, която висеше от тавана на стар кабел. Бял радиатор, който пареше, ако се допреш до него, а през нощта сякаш скимтеше, подобно на животно, умиращо на пътя. Бяло пукнато пластмасово гърне. Той се срамуваше да го погледне. На пода матрак с тъмни петна по него. Едното петно беше дракон, а второто беше държава, но не знаеше коя е тя. Третото петно беше лице с нос като клюн и той го оприличи на вещица, а четвъртото петно беше от него. Имаше врата, но той не можеше да я използва. Дори ако ръцете му бяха свободни и можеше да я отвори, Матю знаеше, че няма да успее да излезе през нея. Отсреща веднага щяха да го хванат.

* * *

Детектив Ивет Лонг огледа всекидневната на семейство Фарадей. Навсякъде имаше разхвърляни играчки: голям червен пластмасов автобус и няколко малки коли на килима, книжки с приказки и комикси, кукла ръкавичка с форма на маймунка. На масичката за кафе имаше дебела тетрадка с разчертани листове, където Матю се беше упражнявал да пише — разкривени букви, написани с усилие с червен флумастер, б и в бяха изписани на обратно. Андреа Фарадей седеше срещу нея. Дългата й огненочервена коса беше мазна и сплъстена, а лицето й беше подуто от плач. Ивет Лонг си помисли, че сигурно е плакала по цели дни.

— Какво друго да ви кажа? — промълви жената. — Няма нищо за казване. Нищо. Не се сещам за нищо. Смятате ли, че не бих ви казала? Отново и отново премислям всичко.

— Да сте забелязали нещо подозрително? Някое непознато лице да се е навъртало наоколо?

— Абсолютно нищо не съм забелязала. Ако не бях закъсняла, о, господи, ако не бях закъсняла. Моля ви, върнете ми го. Малкото ми момче. Ами че той все още понякога се напикава нощем в леглото.

— Знам колко е мъчително това за вас. Правим всичко възможно. Междувременно…

— Който го е отвлякъл, не знае нищо за него. Той е алергичен към ядки. Какво ще стане, ако му дадат ядки?

Детектив Лонг запази спокойното си изражение и хвана ръката на Андреа.

— Опитайте се да си спомните нещо, което би ни помогнало.

— Та той е едно малко момченце. Ще плаче за мен, а аз не мога да отида при него. Разбирате ли отчаянието ми? Изпуснах автобуса и закъснях.

 

 

Джак беше послушал съвета на Фрида. Днес бе облечен с черни панталони, бледосиня риза, чието най-горно копче беше разкопчано, и сиво вълнено сако, чиито джобове, както Фрида забеляза, все още бяха зашити. Носеше черни спортни обувки и етикетчето с цената вероятно все още си стоеше на подметките им. Дори бе сресал назад косата си и се бе избръснал, макар че бе пропуснал един участък точно под брадичката си. Вече не изглеждаше като небрежен студент, а като стажант-счетоводител, или може би като новоприет член в религиозна секта. Джак гледаше бележките си и разказваше за случаите, с които се занимаваше. На Фрида й беше някак скучно да го слуша. Затрудняваше се да се съсредоточи. Погледна часовника си. Време беше да приключат. Тя кимна на Джак и след това го попита:

— Представи си, че някой пациент ти признае, че е извършил престъпление. Какво ще направиш?

Джак се стегна и доби подозрително изражение. Някакъв капан ли му поставяше Фрида?

— Какъв вид престъпление? Шофиране с превишена скорост? Кражба от магазин?

— Нещо много по-сериозно. Като например убийство.

— Споделеното не излиза извън кабинета — каза Джак несигурно. — Нали това им обещаваме?

— Ти не си свещеник в изповедалня — отвърна Фрида през смях. — Ти си гражданин. Ако някой ти каже, че е извършил престъпление, си длъжен да се обадиш в полицията.

Джак се изчерви. Беше се провалил на теста.

— Сега друг въпрос: какво ще направиш, ако заподозреш, че пациентът ти е извършил престъпление?

Джак се поколеба. Започна да гризе палеца си.

— Не търся правилен или грешен отговор.

— Как точно заподозираме пациента си? — попита най-после Джак. — На вътрешната си интуиция ли разчитаме? Не можеш да отидеш в полицията, воден единствено от вътрешната си интуиция. Нерядко тя бива изцяло погрешна.

— Не знам — каза Фрида по-скоро на себе си. — Не мога точно да определя.

— Проблемът е в това — започна Джак — че ако си позволя, мога да започна да подозирам, че много от пациентите ми са престъпници. Вчера, например, имах сеанс с един мъж, който говореше брутални неща. Повдигаше ми се, докато го слушах. Замислих се за това, което веднъж ни казахте — за разликата между въображаемите и реалните действия.

Фрида кимна.

— Точно така.

— Освен това ни учите, че нашата задача не е да оправяме бъркотията в заобикалящия ни свят, а бъркотията в главите на хората. — Той направи пауза. — Става дума за ваш пациент, нали?

— Не съвсем. А може би, да.

— Най-лесно е да го попитате.

Фрида го погледна и се усмихна.

— Ти това ли би направил?

— Аз? Не. Бих дошъл при вас, за да ми кажете какво да правя.

 

 

След като приключи с последния си пациент, Фрида тръгна пеш към Барбикан и стигна там едва към осем и половина. Валеше. Отначало леко ръмеше, но после дъждът се превърна в порой, по паважа се образуваха локви и гумите на минаващите край нея коли пръскаха блестящи капки.

— Сега ще ти дам хавлиена кърпа — каза Санди, като я видя. — И една от моите ризи.

— Благодаря.

— Защо не си взе такси?

— Имах нужда да повървя.

Той й донесе мека бяла риза, събу обувките и чорапогащника й, подсуши краката й, а после се зае с косата й. Тя се сви на дивана и той й подаде чаша вино. В апартамента му бе топло и светло; навън вечерта бе неприветлива и мокра, а светлините на Лондон мъждукаха и се размиваха в мрака.

— Тук е приятно — каза тя. — А на какво мирише така апетитно?

— Чеснови скариди с ориз, и зелена салата. Добре ли е?

— Повече от добре. Аз самата не съм добър кулинар.

— Мога да го преживея.

— Звучи успокояващо.

Вечеряха на малката маса. Санди запали свещ. Беше облечен с тъмносиня риза и дънки. Гледаше я напрегнато и тя се притесни. Беше свикнала студентите и пациентите й да я гледат с любопитство, но това тук беше различно.

— Защо не знам нищо за миналото ти?

— Това ли е сериозният разговор?

— Не, разбира се. Но го пазиш в тайна.

— Така ли мислиш?

— Струва ми се, че ти знаеш много повече за мен, отколкото аз за теб.

— Трябва ни време.

— Знам. Но ние имаме време, нали?

Тя улови погледа му.

— Да, убедена съм в това.

— Всичко се случи така изненадващо — каза той.

— Така става в любовта.

Думата й се изплъзна неочаквано, преди да успее да се спре; сигурно беше от виното. Внезапно Санди стана сериозен.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Нали няма да ми кажеш, че си женен?

— Не. Не е това. Предложиха ми нова работа.

— О! — Тя почувства облекчение. — Мислех, че ще кажеш нещо ужасно. Но това е хубаво, нали? Каква работа?

— Щатно професорско място.

— Санди, това е прекрасно!

— В „Корнел“^[2].

Фрида постави ножа и вилицата в чинията си и я бутна настрана. Сложи лактите си на масата.

— Който е в щата Ню Йорк.

— Да — каза Санди. — Същият.

— Значи заминаваш за Щатите?

— Такъв е планът.

— О! — Изведнъж се почувства дистанцирана и абсолютно трезва. — И кога каза „да“?

— Преди няколко седмици.

— Значи си знаел през цялото време?

Той извърна лицето си. Беше едновременно смутен и ядосан, заради това че е смутен.

— Когато ми предложиха тази работа, дори не те познавах.

Фрида взе чашата си и отпи глътка вино. Усети кисел вкус. Изведнъж й се стори, че светлината се е променила и че всичко изглежда различно.

— Ела с мен — каза той.

— Така трябва да постъпи вярната спътница, нали?

— Ти имаш контакти. Можеш да работиш еднакво добре и там. Можем да започнем отначало, двамата заедно.

— Аз не искам да започвам отначало.

— Знам, че трябваше да ти кажа по-рано.

— Свалих гарда — отвърна Фрида. — Допуснах те в дома си, в живота си. Казах ти неща, които не съм казвала на никого другиго. А ти през цялото време си планирал това заминаване.

— С теб.

— Не можеш да правиш планове вместо мен. Предвиждал си нещо за нас, но без мое знание.

— Не исках да те загубя.

— Кога заминаваш?

— Около Нова година. Тръгвам след няколко седмици. Продадох апартамента. Намерих подходящо жилище в Итака.

— Не си си губил времето.

Чу гласа си — хладен, саркастичен и овладян. Не беше сигурна, че харесва тона си. Чувстваше горещина и слабост от завладяващата емоция.

— Не знаех какво да правя, — каза той. — Моля те, ела с мен. Нека да заминем заедно.

— Молиш ме да се откажа от всичко тук и да започна наново в Америка?

— Да.

— А ако аз те помоля да се откажеш от професорското си място в Америка и да останеш тук с мен?

Той стана и отиде до прозореца, застанал с гръб към нея. Погледа навън за известно време и се обърна.

— Не бих го направил. Не мога.

— Тогава? — попита Фрида.

— Омъжи се за мен.

— Я се разкарай.

— Предлагам ти брак, не те обиждам.

— Тръгвам си.

— Не ми отговори.

— Ти сериозно ли говориш? — подхвърли Фрида.

Чувстваше се така, сякаш алкохолът бе замъглил сетивата й.

— Да.

— Трябва да размисля на спокойствие.

— Това означава ли, че би могла да кажеш „да“?

— Утре ще ти дам отговор.