Ники Френч
Черен понеделник (49)

48

В деня преди Нова година — мразовит, без вятър и със скреж по прозорците на колите и покривите, Фрида се събуди по-рано от обикновено. Полежа дълго в тъмното, а после стана, облече се и слезе долу. Направи си чай и го изпи, застанала до задната врата, загледана в покрития с плочи вътрешен двор, където всичко беше притихнало в ледената утрин. След четири дни щеше да се върне на работа. Започваше новата година: тя не искаше да прави планове, нито да променя начина си на живот.

През последните дни, докато вестниците и телевизионните канали отделяха голямо внимание на спасяването на Матю Фарадей, Фрида беше погълната от мисълта за Кати Рипън — тази, която не бяха успели да спасят и за чисто изчезване тя имаше вина. Нощ след нощ я беше сънувала, в съзнанието й изникваше образът на младата жена: хубаво лице с проницателно и леко иронично изражение. Беше тръгнала, нищо неподозираща, към съдбата си и прекрачвайки прага на Дийн Рийв, беше засмукана от черна дупка. Какво ли е преживяла? Как ли се е почувствала, когато е разбрала, че с нея е свършено и че няма кой да й се притече на помощ? От тази мисъл на Фрида й се повдигаше, но тя се заставяше да мисли за всичко това отново и отново, като че ли по този начин щеше да отнеме част от болката и страха на Кати Рипън. Две безследно изчезнали деца бяха намерени, но това нямаше да компенсира загубата на Кати. С човешки живот не може да се търгува, тъй като е безценен. Фрида знаеше, че никога няма да си прости. Също така знаеше, че случаят нямаше да приключи, докато тялото на Кати не бъде намерено и на родителите й не бъде разрешено да го погребат, потъвайки в дълбок траур. А щом до този момент не беше намерено, вероятно никога нямаше да го открият.

Накрая престана да гледа през прозореца. Реши се, навлече дългото си палто, сложи си ръкавиците и бързо излезе. Взе метрото до гара Падингтън и там се качи на влака. Той беше почти празен, вътре имаше неколцина пътници с куфари. Не искаше да мисли прекалено задълбочено как щеше да постъпи. Всъщност тя дори нямаше представа какво точно трябваше да направи.

Терминал 3 на летище „Хийтроу“ беше пълен с хора. Тук винаги бе много оживено. Посред нощ, на Коледа, през февруари, когато дните бяха най-сиви, и през юни, когато бяха свежи и зелени, във времена на изобилие и на оскъдица, във времена на скръб и на веселие, хората винаги пътуваха нанякъде. Пред гишетата за чекиране се извиваха дълги опашки: семейства с многобройни сакове, малки деца с пламнали бузи, седнали унило на грамадни куфари, самостоятелно пътуващи мъже и жени със спокоен и безгрижен вид. Дребна чернокожа жена бавно движеше по пода машина за почистване, изцяло погълната от работата си; тя като че ли не забелязваше увеличаващия се поток от хора и сърдитите мъже с огромни кореми, издуващи ризите им.

Фрида се зачете в таблото „Заминаващи“. Самолетът щеше да излети след два часа и половина. Регистрацията за полета още не беше започнала, въпреки че пред гишето вече се оформяше опашка. Тя отиде до павилиона, където продаваха кафе и закуски, и си купи картонена кутия с овесена каша — гъста и засищаща, след което се настани на една пейка, откъдето имаше добра видимост.

Санди пристигна късно. Тя никога не беше пътувала с него, но си мислеше, че е човек, който винаги се появява в последната минута, без изобщо да се притеснява. Като се има предвид, че напускаше страната за неопределен период от време, той се движеше с учудващо малко багаж — освен ако не беше уредил необходимите му вещи да бъдат транспортирани директно на място: всичките му елегантни дрехи и медицински томове, скъпите му тенджери и тигани, ракетите му за тенис и скуош, любимите му картини, които по-рано бяха окачени в жилището му. Той се приближи до гишето за чекиране с два малки сака и с преметнат през рамото лаптоп. Носеше черни дънки и сако, с което не си спомняше да го е виждала преди. Вероятно го беше купил специално за това пътуване. Лицето му беше небръснато и видимо отслабнало. Изглеждаше уморен и замислен, което накара сърцето й да трепне. Тя леко се надигна от мястото си, но после отново седна, наблюдавайки го как подава паспорта си. Видя, че говори нещо, след което кимна любезно и сложи саковете си на багажната лента.

Фрида многократно си бе представяла този момент. Как ще сложи ръката си на рамото му и той ще се обърне. Как, виждайки я, лицето му ще грейне от радост и облекчение. Нямаше да се усмихнат един на друг — някои чувства са твърде дълбоки, за да предизвикват усмивки. Но когато Санди се отдръпна от гишето, тя не се помръдна от мястото си. Той постоя за момент, сякаш не знаеше накъде да поеме, след това изправи раменете си, лицето му придоби решителен израз и той се отправи с бързи широки крачки към залата за заминаващи, като че искаше час по-скоро да се махне от това място. Сега Фрида можеше да види само гърба му. След малко той се изгуби в тълпата от пътници, които вкупом влизаха през вратите на голямата, ярко осветена зала. Фрида знаеше, че ако продължава да седи на пейката, той щеше да си тръгне и да заживее в своя нов свят без нея. Така всичко щеше да приключи.

Тя се изправи. Странно чувство се надигаше в гърдите й — смесица от дълбока тъга и твърда решителност. Фрида осъзна, че мястото й е тук — в тази студена, ветровита, пренаселена и умерена страна; в този пъстър, мръсен, шумен и пулсиращ град; в малката й къща на павирана странична уличка, която бе превърнала в свое убежище. Това място бе нейният истински дом. Тя се обърна и пое към вкъщи.