Ники Френч
Черен понеделник (26)

25

След осем дни щеше да дойде най-краткият ден в годината. Клиниката щеше да затвори врати до началото на новата година. На пациентите щеше да им се наложи временно да забравят за болежките си. А когато се върнеха отново. Рубен вероятно щеше да бъде там, за да ги посрещне, ако тя кажеше на Паз, че той е в състояние да изпълнява задълженията си. И ето че в този неделен следобед Фрида се беше запътила към дома му под претекст, че трябва да му занесе едни папки с документи, които бяха останали в кабинета му, макар че беше трудно някой да го заблуди. Все пак, това беше Рубен, с неговото наблюдателно око, точна преценка и подигравателна усмивка.

 

 

Преди да се пресегне към чукчето на входната врата, тя се отвори и Джоузеф изскочи навън, награбил цял куп нащърбени и изпочупени дъски. Той мина бързо край нея и се отправи към препълнения контейнер на улицата. Хвърли в него товара си и се върна, изтупвайки прашните си длани.

— Какво правиш тук? Днес е неделя.

— Неделя, понеделник — все едно.

— За мен не е все едно. А и за Рубен, надявам се.

— Влезте. Той е на пода в кухнята.

Фрида пристъпи и влезе, без да е наясно какво да очаква след последното си посещение. Но в следващия момент ахна от изненада. По всичко личеше, че напоследък Джоузеф доста се бе потрудил. Отвратителната смрад на запуснато жилище беше изчезнала и бе заменена от острата миризма на терпентин и боя. Бутилките, кенчетата и чиниите със засъхнали остатъци от храна бяха разчистени, а завесите разтворени. Входното антре беше боядисано. Кухнята беше в процес на демонтиране — шкафовете бяха извадени, а на вратата към задния двор беше поставена нова рамка. Отвън, на малката морава, се виждаха останки от огън на открито, които още пушеха. А долу на пода беше легнал Рубен, наполовина скрит под нова порцеланова мивка.

Невярваща на очите си, Фрида стоеше и го гледаше; хубавата му ленена риза се беше вдигнала над корема, а главата му изобщо не се виждаше.

— Това наистина ли си ти? — попита тя накрая.

Краката в лилави чорапи се размърдаха и тялото гъвкаво се изнесе напред. Лицето на Рубен се показа изпод мивката.

— Нещата не са чак толкова зле — каза той.

— Хванах те в действие. Направи си сам, а? И то в неделя следобед. Остава и колата да си измиеш.

Той седна и дръпна надолу ризата си.

— Е, не е точно „направи си сам“. Не съм стигнал чак дотам. Познаваш ме добре: ако трябва да разчитам на моята сръчност, няма да успея дори крушка да сменя. Само помагам на Джоузеф.

— Предполагам. Но да го караш да работи в почивните дни… Надявам се, че поне му плащаш двойно.

— Изобщо не му плащам.

— Рубен?!

— Рубен е моят хазяин — уточни Джоузеф. — Той ми осигурява покрив над главата и в замяна…

— Той го ремонтира — допълни Рубен, изправяйки се на крака, като леко се олюля. Двамата мъже се засмяха и погледнаха към Фрида, за да видят как ще реагира. Очевидно това беше шега, за която се бяха наговорили предварително.

— Преместил си се да живееш тук?

Джоузеф посочи към хладилника, на чиято врата с магнит бе прикрепена леко захабена снимка на тъмнокоса жена, седнала на стол, с две малки момчета, чинно изправени от двете й страни. — Жена ми и двамата ми синове.

Фрида се загледа в тях, а после отново обърна поглед към Джоузеф. Той сложи ръка на сърцето си и почака.

— Ти си щастлив човек — каза тя.

Той извади пакет цигари от джоба на ризата си. Подаде една на Рубен, взе една и за себе си. Рубен извади запалката си и ги запали. Фрида изпита раздразнение. Имаше нещо около тези двамата — някакъв скрит триумф, някаква палавост — сякаш бяха две малки момчета, а тя беше строгата учителка.

— Чай, Фрида? — попита Рубен.

— Да, моля. Въпреки че би могъл да ми предложиш от водката, която сте скрили под мивката.

Двамата мъже си размениха погледи.

— Дошла си да ме шпионираш — каза Рубен заядливо — Да видиш дали съм годен за работа.

— Годен ли си за работа?

— Настъпи кончината на бащата — продължи да се заяжда Рубен. — Нали това искаше?

— Това, което искам, е, бащата да се завърне на работа, когато е готов, а не преди това.

— Днес е неделя. Мога да пия в неделя и спокойно да отида на работа в понеделник. А ако искаш да знаеш, мога да пия в понеделник и веднага след това спокойно да отида на работа. Не си ми ментор.

— Ще направя чай — обади се Джоузеф, очевидно смутен.

— Не искам чай — каза Рубен. — Англичаните все си мислят, че чаят оправя всичко.

— Е, аз не съм англичанин — отвърна Джоузеф.

— А аз нямах особено желание да идвам тук — каза Фрида.

— Тогава защо си дошла? Защото ти казаха да дойдеш? Защото те изпратиха? Кой? Онази млада фурия Паз? Това не е в стила на Фрида Клайн, такава, каквато я познавам. Фрида Клайн, която прави това, което й харесва. — Той хвърли цигарата си на пода и я размаза с пета. Джоузеф се наведе, вдигна фаса, сложи го внимателно в дланта си и го изхвърли в кофата за боклук.

— Как живееш живота си си е лично твоя работа, Рубен. Можеш да пиеш водка по цял ден, можеш да потрошиш къщата си, да я превърнеш в бунище. Но си лекар и работата ти е да лекуваш хората. Много от тези, които идват в клиниката, са лесно раними, с крехка психика, и ни отдават пълното си доверие. Ти няма да се върнеш на работа, докато не покажеш, че си достатъчно стабилен, за да не злоупотребяваш с властта, която имаш. И не ме е грижа колко си ми сърдит.

— Много съм гневен.

— По-скоро изпитваш самосъжаление. Ингрид те е напуснала и се чувстваш предаден от колегите си. Но Ингрид си тръгна, защото ти от години й изневеряваше, а колегите ти от клиниката реагираха на безотговорното ти поведение по единствения възможен начин. Това е причината за гнева ти. Защото ясно осъзнаваш, че си сгрешил.

Рубен понечи да отговори, но се спря. Изстена, запали си нова цигара и седна край кухненската маса.

— Не оставяш на човек местенце, където да се скрие, а, Фрида?

— А на теб трябва ли ти местенце, където да се скриеш?

— Разбира се. Всеки има нужда от това. — Рубен прокара пръсти през косата си, която беше пораснала до раменете му по време на принудителния му отпуск. Бе заприличал на поет след бурна нощ. — Никой не обича да се чувства засрамен.

Фрида седна срещу него.

— Като говорим за това, има някои неща, които исках да споделя с теб.

Той й се усмихна с тъга. — Да не би и ти да си сгафила и сега искаш да ме успокоиш, че също изпитваш срам?

— Исках да обсъдим нещо. Ако си съгласен — каза Фрида.

— Разбира се — отвърна Рубен. — Просто ми идва малко неочаквано.

 

 

Следващия вторник Алън разказа на Фрида една история. Този път той не говореше по обичайния си начин, поправяйки се, прескачайки назад и напред във времето, спомняйки се неща, които е пропуснал. Говореше гладко, рядко правеше паузи, разказът му беше свързан и последователен. Фрида предположи, че преди да дойде при нея го е репетирал наум поне няколко пъти, изчиствайки го от всички неясноти и противоречия.

— Вчера сутринта — започна той, като на два пъти кръстоса краката си — ту вляво, ту вдясно, поглади с длани крачолите си и се изкашля няколко пъти, преди да продължи. — Вчера сутринта трябваше да проверя как вървят работите във връзка с едно разрешително за реконструкция, което бяхме издали. Въпреки че съм в отпуск, от време на време се отбивам в отдела, защото има неща, с които само аз съм запознат. Въпросният имот в момента се преустройва в офис сграда и се намира в Хакни, близо до ресторанта „Ийстуей“. Познавате ли района?

— Съвсем бегло — отвърна Фрида.

— Нещата там са доста хаотични поради мащабното строителство във връзка с Летните олимпийски игри^[1]. Все едно че виждате нов град, който се строи ударно върху развалините на стария. И понеже не могат да отложат крайния срок, наемат все нови и нови работници. Както и да е. След като приключих там, тръгнах да се поразходя. Беше студено, но имах нужда от свеж въздух, за да си проясня мислите. Честно казано, точно сега ходенето на работа ми създава напрежение.

Повървях покрай канала, а после завих към парка „Виктория“. Беше нещо като бягство, една разходка на съвсем различно място. В парка имаше доста хора, но никой не се размотаваше. Всички вървяха с наведена глава, с бърза стъпка, устремени нанякъде — с изключение на мен, или поне така ми се струваше. Без изобщо да им обръщам внимание, седнах за малко на една пейка, близо до игрището за боулинг. Мислех си за последните няколко седмици и се питах какво ли ме очаква занапред. Бях много изморен. Напоследък съм все изморен. Гледката беше малко неясна: виждах някои от строителните кранове в Стратфорд^[2] и парка „Лий Вали“. Станах и тръгнах между езерцата. Там има лятна естрада и фонтан. Всичко изглеждаше изоставено и затворено за зимата. Излязох от другата страна, пресякох улицата и тръгнах покрай магазините, разглеждайки витрините им. Спрях се пред един антикварен магазин. Е, антикварен е силно казано, по-скоро беше пълен с вехтории. По-рано купувах много стари мебели. Смятах, че имам усет какво точно да избера. Кари обаче не можеше да ги понася и ме накара да се отърва от тях, вместо да купувам още. Но въпреки това на мен ми харесва да се заглеждам в тях, интересно ми е какви цени искат притежателите им. Имаше и разни други любопитни места: стар железарски магазин с бърсалки за подове и кофи, и един магазин, в който продаваха дрехи за възрастни жени — вълнени жилетки и палта от туид. Сигурно се чудите защо ви разказвам всичко това? — Фрида не отговори. — По-надолу видях друг вехтошарски магазин и се загледах в него. Беше пълен с предмети, за които трудно бихте предположили, че някой би могъл да купува или продава. Спомням си, че разглеждах един препариран бухал, кацнал на изкуствен клон от дърво, и се питах дали Кари би позволила вкъщи да има още една мъртва птица.

Точно в този момент към мен се приближи една жена. Отначало не й обърнах внимание, но тя просто се наби в полезрението ми. Носеше яркооранжево яке, много къса тясна пола и ботуши с висок ток.

Алън се размърда неспокойно и сведе поглед. Продължи разказа си, но вече не гледаше Фрида в очите.

— Изведнъж я чух да казва нещо и осъзнах, че говори на мен. Каза: „О, ти ли си?“ и се притисна силно в мен. — Алън се поколеба за миг, а после продължи. — Тя обви ръцете си около мен и ме целуна. Целуна ме страстно, с език. Беше както когато сънуваш и в съня ти се случват странни неща, а ти просто ги приемаш и продължаваш да сънуваш. Не я отблъснах. Все едно че бях в някакъв филм и всичко това не се случваше на мен, а на някого другиго. — Той преглътна мъчително. — На устната ми имаше кръв. След малко ме пусна и рече: „Обади ми се. Мина доста време. Не ти ли липсвах?“. После си тръгна. Аз не можех да се помръдна. Просто стоях там и я гледах как се отдалечава с оранжевото си яке.

Настъпи тишина.

— Това ли е всичко? — попита Фрида.

— Не е ли достатъчно? — каза Алън. — Жена, която не познавам, се приближава до мен и ме целува. Трябва ви повече от това?

— Имам предвид, ти какво направи после?

— Исках да я последвам. Не исках това да свърши. Но продължих да стоя там, докато тя се скри от погледа ми, и аз отново се върнах в реалността и отново бях скучният стар Алън, на когото нищо интересно не се случва.

— Как изглеждаше тази жена? — попита Фрида. — Или видя само якето, полата и ботушите й?

— Имаше дълга червеникаворуса коса. Подрънкващи обици. — Алън докосна меката част на ушите си. Изкашля се и се изчерви. — Големи гърди. И миришеше на цигари и на още нещо. — Той сбърчи нос. — На мая или нещо подобно.

— А лицето й?

— Не знам.

Алън доби объркано изражение.

— Не си спомням. Мисля, че беше… — Той се изкашля. — Хубава. Всичко стана толкова неочаквано. А и доста време стоях със затворени очи.

— Значи си имал възбуждащо еротично преживяване на улицата с една непозната жена почти без лице.

— Да — каза Алън. — Но не съм такъв човек.

— Това наистина ли се случи?

— В някои моменти си мисля, че не се е случило — че просто съм заспал на пейката в парка и съм сънувал.

— Хареса ли ти?

Алън помисли за момент и почти се усмихна, но се спря.

— Развълнувах се, ако това очаквате да ви кажа. Да. Ако се е случило, това е лошо. Ако съм си го въобразил, пак е лошо, но по различен начин. — Той направи гримаса. — Какво би казала Кари?

— Не си ли й казал?

— Не! Не, разбира се. Как бих могъл да й кажа, че въпреки че не сме правили секс от месеци, съм позволил на една привлекателна жена с големи гърди да ме целува страстно и че не съм сигурен дали наистина се е случило, или просто съм искал да се случи.

— Какво е твоето заключение? — попита Фрида.

— И преди съм ви казвал — винаги съм се смятал за невзрачен човек. Хората обикновено не ме забелязват, а ако ме забележат, то е, защото са ме объркали с друг. Мисля си, че при вчерашната случка една малка частица от мен беше изкушена да бъде с тази жена, да бъде човекът, с когото ме беше сбъркала. Той очевидно е по-голям щастливец от мен.

— И така, какво очакваш да ти кажа?

— След случилото се бях напълно объркан и си помислих: ето, нещо такова би желала д-р Клайн да й разкажа. Повечето неща, които съм споделял с вас, са били все скучни, а това беше необичайно и малко стряскащо, и много подходящо за разказване.

Фрида не можа да сдържи усмивката си.

— Смяташ, че се интересувам от необичайни и стряскащи неща?

Той подпря главата си с ръце и каза през пръстите си:

— По-рано всичко бе толкова просто. Сега всичко е толкова сложно. Аз дори вече не знам кой съм, нито кое е реално и кое е плод на въображението ми.