Ники Френч
Черен понеделник (3)

2

Кари го видя в далечината да се приближава към нея в светлината на залязващото слънце. Краката му разриваха купчинките влажни кафяви листа, раменете му бяха леко приведени, а ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете. Той не я видя. Очите му бяха приковани в земята, движеше се бавно и тежко, като човек, който току-що се е събудил и все още не може да се отърси от сънищата си. Или от кошмарите си, помисли си тя, докато наблюдаваше съпруга си. Той вдигна поглед и лицето му се проясни, а стъпките му леко се забързаха.

— Благодаря ти, че дойде.

Тя го хвана под ръка.

— Какво има, Алън?

— Имах нужда да изляза от работа. Повече не можех да стоя там.

— Случило ли се е нещо?

Той сви рамене и наведе глава. Все още прилича на момче, помисли си тя, въпреки че косата му се беше прошарила преждевременно. Притежаваше детска стеснителност, а емоциите му се изписваха на лицето. Често изглеждаше объркан и безпомощен и хората изпитваха желание да го закрилят, особено жените. Тя изпитваше желание да го закриля, освен когато тя самата имаше нужда от закрила и тогава нежността й биваше изместена от безсилен гняв.

— Понеделниците винаги са тежки — изрече тя със спокоен глас. — Особено понеделниците през ноември, когато започва да ръми.

— Имах нужда да те видя.

Тя го дръпна към пътеката. Толкова пъти се бяха разхождали по нея, че краката им сами ги водеха. Здрачаваше се. Минаха покрай площадката за игри и забавления и тя извърна очи от нея, както често правеше напоследък, макар там да нямаше никого, освен няколко гълъба, които кълвяха около асфалтираната площ. Тръгнаха по главната алея, стигнаха до лятната сцена и продължиха нататък. Веднъж, преди години, бяха идвали тук на пикник. Дори не знаеше защо си го спомня така ясно. Беше пролет и един от първите топли дни на годината. Ядоха банички с месо, пиха топла бира направо от бутилката и гледаха децата, които тичаха по тревата, прескачайки сенките си. Спомни си как лежеше по гръб, положила глава в скута му, а той погали косата й, махна непокорните кичури от лицето й и й каза, че тя е всичко за него. Той не говореше много за чувствата си и може би затова тя пазеше в паметта си такива подробности.

Изкачиха се по хълма и стигнаха до езерата. Понякога носеха хляб и хранеха патиците, макар че това беше занимание най-вече за малки деца. Патиците биваха прогонвани от канадските гъски, които издуваха гърди, протягаха шии и тичаха срещу теб.

— Куче — каза тя. — Може би трябва да си вземем куче.

— Досега не си проявявала такова желание.

— Кокер шпаньол. Не са нито много едри, нито много дребни, а и не са прекалено шумни. Как ти се струва тази идея?

— Ако искаш куче, нека да си вземем. Да си направим взаимен коледен подарък. — Той се опита да покаже ентусиазъм.

— Просто така?

— Искаш кокер шпаньол? Чудесно.

— Но това беше само едно хрумване.

— Ще му дадем име. Ако кучето е мъжко, можем да го кръстим Били, Фреди или Джо.

— Нямах предвид това. Изобщо не трябваше да се обаждам.

— Извинявай, вината е моя. Аз не съм… — Той замълча. Не можеше да определи какво точно не беше.

— По-добре ми кажи какво се е случило.

— Не е толкова просто. Не мога точно да обясня.

Отново се бяха озовали на детската площадка, като че ли нещо ги теглеше към нея. Всички люлки бяха празни. Алън се спря, пусна я и се хвана с две ръце за перилата. Постоя така няколко минути, напълно неподвижен. Сетне сложи длан на гърдите си.

— Зле ли ти е? — попита го Кари.

— Чувствам се странно.

— Как така странно?

— Не знам. Странно. Като че ли приближава буря.

— Каква буря?

— Почакай.

— Хвани ръката ми. Облегни се на мен.

— Почакай за секунда, Кари.

— Кажи ми какво чувстваш. Боли ли те нещо?

— Не знам — прошепна той, — като че ли е нещо вътре в гърдите ми.

— Да повикам ли лекар?

Беше се превил на две и тя не можеше да види лицето му.

— Не. Не ме оставяй сам — отвърна той.

— Мобилният ми телефон е в мен. — Тя порови под дебелото си палто и го измъкна от джоба на панталона си.

— Чувствам се, като че ли сърцето ми ще изхвръкне от гърдите — толкова силно бие.

— Ще извикам линейка.

— Недей, ще ми мине. Винаги ми минава.

— Не мога да стоя тук и да те гледам как страдаш.

Тя се опита да го прегърне, но с тази негова неестествено приведена, сгърчена фигура, разбра, че е безполезно. Чу го да хлипа и за момент й се прииска да побегне и да го остави там — едър и безпомощен в падналия мрак. Но, разбира се, не можеше наистина да го стори. И постепенно усети, че това, което го стягаше, започва да отпуска хватката си и накрая той отново се изправи. Видя, че по челото му бяха избили капки пот, макар че когато хвана ръката му, усети студ.

— По-добре ли си?

— Малко по-добре. Съжалявам.

— Трябва да си обърнеш внимание.

— Ще се оправя.

— Не, няма. Състоянието ти се влошава. Да не мислиш, че не те чувам нощем? А освен това се отразява на работата ти. Трябва да се прегледаш при д-р Фоули.

— Вече бях при него. Предписа ми онези противни хапчета за сън, от които се чувствам като пиян.

— Трябва отново да отидеш на преглед.

— Направих си всички изследвания. Прочетох го в очите му. Страдам от това, от което страдат половината от хората, които посещават личния си лекар. Умора.

— Това не е нормално. Обещай ми, че ще отидеш отново, Алън.

— Щом искаш.