Ники Френч
Черен понеделник (25)

24

Том Гарет беше видимо развълнуван да се запознае с човек, който разбираше за какво става дума, когато той описваше неврологичните аспекти на способността да се разпознават лица.

— Старата идея за фоторобота се основаваше на примитивното схващане, че ние възприемаме човешкото лице като съвкупност от отличителни черти — сини очи, голям нос, гъсти вежди, остра брадичка — и когато ги съчетаем, се получава лице, което можем да разпознаем. Но ние не възприемаме лицата точно по този начин и затова графичната възстановка на изображението при фоторобота изглежда нелепа.

— Не бих я нарекъл нелепа — възрази Карлсън.

— Комична. И в повечето случаи безполезна. Както ви е известно — сега той се обърна изцяло към Фрида — зоната на фузиформената извивка в човешкия мозък е свързана изцяло със способността за разпознаване на физиономии и когато е увредена, пациентът не е в състояние да разпознава лица, дори тези на най-близките си роднини. Използвайки този факт и идеята за фоторобота, ние създадохме компютърна програма, основаваща се на холистично^[1] разпознаване на човешки лица.

— Отлично.

Фрида се наведе по-близо до монитора.

Гарет продължи да говори за еволюцията на частите на лицето и за генетичните алгоритми, докато накрая Карлсън се покашля и им напомни, че Розалинд Тийл чака отвън.

— Може ли да останем тук? — попита Карлсън.

— Да, разбира се — каза Фрида, — но оставете всичко на мен.

Фрида беше прочела досието и беше видяла снимките, и въпреки това беше шокирана от външния вид на Роуз Тийл. Тя изглеждаше така, сякаш бе преживяла психическа травма предишния ден, а не преди повече от двайсет години. Нима тази жена никога не беше получавала психологическа помощ? Никой ли не се беше погрижил за това? Роуз хвърли поглед наоколо — към Гарет, който пишеше нещо на компютъра и не се обърна; към Карлсън, който се бе облегнал на стената със скръстени ръце. Когато Фрида пристъпи напред и се представи, Роуз не попита нищо, просто я последва и седна на предложения й стол. Фрида се настани срещу нея. Карлсън смяташе, че на Розалинд би й се отразило добре, ако можеше да се почувства полезна. Наблюдавайки пасивната и съсипана жена насреща си. Фрида се усъмни, че това е възможно.

— Направих всичко, което можах — започна Роуз. — Опитвах се да си спомня — отново и отново. Нищо не е останало в паметта ми.

— Знам — каза Фрида. — Направили сте всичко, което е било по силите ви.

— Тогава защо съм тук?

— Има начини да достигнем до кътчета в паметта ви, за които не подозирате, че съществуват. Не е нещо противоестествено. Все едно че отваряме стар шкаф с документи, за който сте забравили. Няма да ви задавам въпроси — обясни Фрида. — И не очакваме нищо от вас. Искам само да се въоръжите с малко търпение. Готова ли сте да го направите?

— Какво точно имате предвид?

— Заедно ще се опитаме да направим нещо. Не мислете за нищо. Просто правете това, което ви кажа. — Гласът на Фрида стана по-тих. — Знам, че сигурно се чувствате напрегната, намирайки се в полицейско управление и разговаряйки с хора, които не познавате. Затова искам от вас да се настаните удобно, все едно че някой се готви да ви прочете интересна история. Искам да затворите очите си.

Роуз изглеждаше изпълнена с недоверие. Извърна поглед към Карлсън, но той не реагира.

— Добре — каза тя и затвори очи.

— Искам мислено да се върнете към този ден — каза Фрида. — Искам да си представите как си тръгвате от училище, как вървите по паважа, как пресичате булеварда, как гледате магазините, хората, колите. Не говорете. Опитайте се да си представите всичко това.

Фрида се загледа в лицето на младата жена, във фините бръчици около ъгълчетата на очите й, в трепкащите клепачи. Изчака една минута. Две минути. Наведе се напред и заговори още по-тихо, почти шепнешком.

— Не казвайте нищо, Роуз. Не се опитвайте да си спомните каквото и да било. Искам да направите нещо. Представете си жена. Млада или на средна възраст. Вие решете. — Фрида видя озадаченото изражение на Роуз. — Просто го направете — продължи тя. — Не се притеснявайте. Дори не мислете за това. Представете си единствено жена, независимо каква — такава, каквато се появи в съзнанието ви. Може би стои в края на паважа, до тротоара. Или току-що е слязла от някаква кола и се оглежда наоколо. Представете си, че сте близо една до друга. Огледайте я. Можете ли да го направите?

— Предполагам.

— Направихте ли го?

— Да.

— Почакайте — каза Фрида. — Почакайте и я огледайте добре. Огледайте добре жената, която се появи в съзнанието ви. Запомнете как изглежда.

Измина една минута. Фрида забеляза, че Карлсън я гледа смръщено. Не му обърна внимание.

— Добре — каза тя. — Можете да отворите очите си.

Роуз примигна, все едно че току-що се беше събудила и беше заслепена от светлината.

— Сега искам да отидете и да седнете при Том. Той ще ви покаже нещо.

Том Гарет се изправи и с жест покани Роуз да седне на стола, на който той бе седял. През това време погледна въпросително към Фрида, сякаш я питаше: наистина ли ще го направим?

— Започвайте — каза тя.

Той сви рамене. На екрана на компютъра имаше поредица от осемнайсет женски лица.

— Никое от тях не прилича на нейното — каза Роуз.

— Те са произволно подбрани — обясни Том. — Не е задължително да приличат на нейното. Сега кликнете върху шестте, които най-много се доближават до нейното лице. Направете го бързо, без да мислите прекалено дълго. Не се притеснявайте. Тук няма правилен или грешен отговор. Това не е тест.

— А какво е?

— Това е просто едно упражнение — обясни й Фрида. — Искам да видя какъв ще бъде резултатът.

Роуз въздъхна, съгласявайки се неохотно. Постави ръката си на мишката и придвижи стрелката в различни посоки.

— Не виждам никаква прилика — повтори тя.

— Изберете тези, които най-много се доближават — каза Том — или тези, които най-малко не си приличат.

— Добре.

Тя кликна върху едно от лицата, което беше с най-голяма прилика, после върху още няколко, докато накрая бяха набелязани шест.

— Това ли е всичко?

— Сега кликнете върху „извършено“ — каза Том.

Тя кликна и екранът се изпълни с осемнайсет нови лица.

— Какви са тези лица? — попита Роуз.

— Те са производни на шестте, които маркирахте — поясни Том. — Сега изберете още шест.

Роуз повтори същата процедура много пъти. От време на време спираше и затваряше очи, преди да продължи. Гледайки през рамото й, Фрида забеляза постепенно настъпваща промяна. Група от непознати еволюираше във фамилна група, чиято прилика ставаше все по-очевидна. Лицето стана по-тясно, скулите по-изпъкнали, бадемовата форма на очите по-изразена. След дванайсет поколения лицата изглеждаха не като семейство, а като сестри и след още две поколения бяха почти идентични.

— Изберете едно — каза Том.

— Те са почти еднакви. — Роуз се поколеба. Стрелката се движеше по целия екран и най-накрая се спря върху едно от лицата. — Това е.

— Това ли е лицето, което видяхте? — попита Фрида.

— Не го видях. Това е лицето, което се появи във въображението ми.

Карлсън се приближи и се вгледа в образа на екрана.

— А къде й е косата? — попита той.

— Не видях коса. Лицето, което се появи във въображението ми, носеше шал.

— Това мога да го направя. — Том кликна на съответното падащо меню и лицето се появи осемнайсет пъти с различни шалове. Роуз посочи един от вариантите.

— Това ли е? — попита Фрида.

— Така мисля. Приликата е доста голяма.

— Много добре, Роуз — каза приятелски Фрида. — Справихте се чудесно. Много ви благодаря.

— Какво означава, че съм се справила чудесно?

— Знам, че ви беше трудно да се върнете там. За това е нужна смелост.

— Не се върнах там. Не успях нищо да си спомня. Само си представих едно лице, а вие се опитахте да го направите като истинско. Много изобретателно, но не разбирам как точно това би ви помогнало.

— Ще видим. Бихте ли почакали за малко отвън?

Карлсън изчака, докато Роуз излезе от стаята и затвори плътно вратата след себе си.

— Какво беше всичко това?

— Нима не вярвате на собствената си система за лицево разпознаване?

— Нямам предвид системата за лицево разпознаване. Доведох ви тук, защото си мислех, че може би ще я подложите на хипноза. Ще разклатите игла пред очите й. Смятах, че ще приложите някой от вашите психологически методи и ще изровите от паметта й дълбоко скрити спомени. Вместо това я накарахте да си представи някакво лице.

— Преди няколко години участвах в провеждането на едно научно изследване — обясни Фрида. — Занимавах се с хора, които имаха слепи участъци в зрителното си поле. Показахме им съвкупност от точки в тази зона от зрителното им поле, която не функционираше. Те не виждаха точките, но ние ги накарахме да предположат колко са на брой. В повечето случаи предположенията им бяха точни. Подадената зрителна информация заобикаляше зоната на нормалните им зрителни възприятия, но мозъкът я обработваше на подсъзнателно ниво. Нямаше смисъл да анализираме спомените, които Роуз е съхранила в съзнанието си. Тя цял живот ги е прехвърляла в паметта си. До настоящия момент те вече са безнадеждно изопачени, дори и навремето да е видяла нещо. Днешният експеримент беше начин тези съзнателни спомени да бъдат заобиколени.

Карлсън погледна към Том Гарет.

— Какво мислиш? Абсолютни глупости, нали?

— Доколкото разбирам, имате предвид така нареченото „сляпо зрение“^[2] — обърна се Том към Фрида.

— Точно така — отвърна Фрида.

— Абсолютни глупости — натърти Карлсън. Личеше си, че беше много ядосан.

— Не съм чувал подобен метод да се прилага към свойствата на паметта — каза Том.

— Реших, че си струва да опитаме.

Карлсън седна на стола и се взря в екрана, откъдето го гледаше жена на средна възраст с шал на главата.

— Нима? — Гласът му беше пълен със сарказъм. — Играем си на глупави игрички. Сляпо зрение!!!

— Може ли да го разпечатаме? — обърна се Фрида към Том, демонстративно пренебрегвайки думите на Карлсън, но той взе от принтера листа с разпечатката и го размаха пред лицето на Фрида.

— Това е направо за боклука. Скалъпено от Роуз. За да е полезна. Тя е от този тип хора — услужливи. Не иска да ни разочарова.

— Да — каза Фрида. — Най-вероятно е така.

— А дори и да не си го е измислила, дори и с ваша помощ да се е отключил някакъв спомен от онзи фатален ден, това може да е просто лицето на жена, тръгнала да обикаля по магазините.

— Прав сте.

— И ако — тук вече ще припадна от смях — тази жена е била замесена, това означава, че разполагаме със снимката на лице отпреди двайсет и две години и че липсват заподозрени, с които да я сравним, и очевидци, които да разпитаме.

— Бихте могли да покажете снимката на хора, които по това време са били наоколо, за да видите дали не си спомнят нещо.

— Е, и? Ако си спомнят нещо — но най-вероятно не? С какво ще ни помогне това? Да ги докараме тук, вие да ги приведете в транс и да ги накарате да извикат в паметта си един адрес?

— Това зависи от вас — каза Фрида. — Вие сте детективът.

— Ето какво мисля аз. — Карлсън сви на топка разпечатката и я хвърли към металното кошче за боклук, но не улучи.

— Е, поне се изяснихме — каза Фрида.

— Вие просто ми губите времето.

— Не. Вие ми губите времето, главен криминален инспектор Карлсън. И то по най-невъзпитан начин.

— Можете да си вървите. Някои от нас имат да вършат работа.

— С удоволствие. — Фрида се наведе и взе смачканата на топка разпечатка.

— Това пък за какво ви е?

— Просто сувенир.

 

 

Роуз седеше отвън с ръце в скута, вперила поглед в пространството.

— Приключихме — каза Фрида. — И сме ви много благодарни.

— Не мисля, че ви бях от голяма полза.

— Кой знае? Заслужаваше си да опитаме. Бързате ли?

— Не знам.

— Десет минути. — Фрида я хвана за лакътя и я изведе от полицейското управление. — Надолу по улицата има едно кафене.

Тя донесе две чаши чай и кексче за Роуз, което така и си остана недокоснато.

— Никога ли не сте се консултирали с психотерапевт?

— Аз? Защо? Смятате ли, че имам нужда от това? Толкова ли ми личи?

— Мисля, че консултация с психотерапевт е нужна на всеки, който е преживял това, което вие сте преживели. Никога ли не сте получавали психологическа помощ след изчезването на сестра ви?

Роуз поклати отрицателно глава.

— Когато това се случи, с мен разговаря една жена полицай. Беше много мила.

— И нищо друго?

— Не.

— Тогава сте били на девет години. Сестра ви е изчезнала под носа ви. Длъжна сте била да я пазите — поне вие сте си мислили така. Според мен едно деветгодишно дете не може да носи отговорност за никого. Тя така и не се е завърнала и вие не преставате да се чувствате виновна. Убедена сте, че вината е изцяло ваша.

— Така беше — прошепна Роуз — и всички мислеха по този начин.

— Силно се съмнявам в това. Но единственото, което има значение в момента, е какво сте мислили тогава и какво си мислите сега. При вас психиката се е изградила около ужасяващото изчезване на сестра ви. Но все още не е късно да си простите.

Роуз я погледна и бавно поклати глава, а очите й се напълниха със сълзи.

— Да, можете да го направите. Но за това ви трябва помощ. Мога да направя така, че да не се налага да плащате. Терапията ще отнеме време. Сестра ви е мъртва, ще трябва да се сбогувате с нея и да заживеете нормален живот.

— Тя ме е обсебила напълно — прошепна Роуз.

— Наистина ли?

— Имам чувството, че двете сме винаги заедно. Тя е като малко духче край мен. Винаги на една и съща възраст. Ние всички постепенно остаряваме, а тя си остава малко момиче. Беше неспокойно и притеснително дете. Толкова много неща я плашеха — морският бряг, паяците, силните шумове, кравите, тъмнината, фойерверките, возенето в асансьор, пресичането на улици. Не изглеждаше притеснена единствено когато спеше — притиснала буза върху събраните си длани, все едно се моли. А може би, преди да заспи действително е отправяла молитви към бог да държи надалеч чудовищата.

Тя се засмя тихо, а после примигна.

— Хубаво е да се смеете, спомняйки си за нея и за недостатъците й.

— Знаете ли, че баща ми я е превърнал в светица. А може би в ангел.

— Не ви е лесно.

— А майка ми никога не я споменава.

— Значи е време да намерите някой друг, с когото да говорите за нея.

— Мога ли да идвам при вас и да разговаряме?

Фрида се поколеба.

— Не мисля, че това е добра идея. Ангажирах се с вашия случай от гледна точка на полицията. Важно е да има разграничение. Но мога да ви препоръчам колега, който е добър в професията си.

— Благодаря.

— И така, договорихме ли се?

— Да.