Ники Френч
Черен понеделник (48)

47

— Купих ти това преди няколко седмици — каза майката на Матю. Тя постави до леглото на сина си кутия с голяма червена пожарна кола. — Същата, която си хареса преди време в един магазин. Спомняш ли си? Ти се разплака, когато ти казах, че не мога да ти я купя, но по-късно отидох и я купих.

— Мисля, че в момента не може да я види — каза кротко бащата на Матю.

— Знаех, че ще се върнеш у дома. Исках играчката да те чака, когато си дойдеш.

Момчето отвори очи. Майка му не можа да определи дали я вижда или гледа през нея някъде другаде.

— Коледа е. Дядо Коледа дойде. Съвсем скоро ще видим какво ти е донесъл. Нали ти казах, че няма да те забрави. Той винаги знае кое дете къде се намира. И за теб знаеше, че си в болницата, и се отби тук специално. Матю попита с тънко гласче:

— А аз бях ли добро момче?

— Дали си бил добро момче? О, най-доброто на света! Матю затвори очи. Двамата приседнаха от двете му страни и хванаха бинтованите му ръце.

 

 

Ричард Вайн и Роуз седяха в малката му стая, която беше доста топла и със застоял въздух. Ядяха късна закуска и отваряха подаръците си: халат за него и шишенце парфюм за нея — същия, който й подаряваше всяка Коледа, а тя никога не се беше осмелила да му каже, че не й харесва и не го използва. После щеше да отиде в дома на майка си и на втория си баща на коледен обяд — печена пуйка с традиционната гарнитура, въпреки че тя бе вегетарианка от тринайсетгодишна възраст и щеше да се задоволи само с гарнитурата. Това беше начинът, по който празнуваше Коледа, откакто баща й ги беше напуснал и Джоана беше изчезнала.

Тя го целуна по небръснатата буза, вдишвайки миризмата на тютюн, на алкохол и на пот, като се насили да не се отдръпне. Знаеше, че след като си тръгне, баща й щеше да се настани пред телевизора и да се напие до безпаметност. А що се отнасяше до майка й, която с такава решителност бе продължила напред без Джоана, отказвайки да живее в мъчително очакване на мъртвата си дъщеря — какво щеше да каже, какво щеше да направи? Роуз прекрасно знаеше, че от другата страна на този изтъркан семеен ритуал дебнеше шумотевицата на журналистическото внимание, нездравото любопитство и един несъвършен свят.

— Благодаря — каза тя. Сложи малко от парфюма на китките си. — Много е хубав, татко.

Навсякъде имаше снимки на Джоана. Никога не ги беше прибирал, нито беше избрал да остави само най-хубавите. Едни бяха избелели, други се бяха извадили от рамките си. Роуз се загледа в тях, въпреки че й бяха до болка познати — широката кротка усмивка, тъмният бретон, острите колена. Притеснителното момиченце се беше заселило и отраснало в мислите на баща си и той никога повече не беше успял да се върне към нормалния живот. Тя започна да говори с усмивка, търсейки точните думи.

— Татко, има нещо, което трябва да ти кажа, преди да си го чул от друго място. Трябва да се подготвиш. — Тя пое дълбоко дъх и сложи ръката си върху неговата.

 

 

Танър наля уиски в две чаши. Карлсън забеляза, че ръцете му трепереха и бяха целите обсипани със старчески петна. — Исках сам да ви го съобщя, преди новината да се появи във вестниците.

Танър му подаде едната чаша.

— Весела Коледа! — каза Карлсън.

Танър поклати тъжно глава.

— У дома тази Коледа няма да е много весела. Преди жена ми подготвяше всичко за празника. Сега ще седим в спалнята и ще гледаме телевизия. — Той вдигна наздравица. — Да пием за вашия успех!

Те чукнаха чашите си и отпиха по една голяма глътка.

— Половин успех — каза Карлсън. — Една жена все още е в неизвестност. Тя никога няма да си дойде у дома.

— Много съжалявам.

— На журналистите обаче им е все едно. Тя е голям човек. Вече си представям заглавията на първите страници на вестниците. НАЙ-ПРЕКРАСНИЯТ КОЛЕДЕН ПОДАРЪК. Ще има пресконференция. Много искам и вие да присъствате.

— Това си е вашият момент — отвърна Танър. — Вие го заслужавате. Успяхте да откриете две изчезнали деца, при това живи. Това е повече, отколкото по-голяма част от полицаите успяват да постигнат приживе. Как, по дяволите, го направихте?

— Малко е сложно за обяснение. — Карлсън направи пауза, сякаш за да подреди мислите си. — Запознах се с една психиатърка, която провеждаше терапевтични сеанси с брата на Рийв. С неговия брат близнак. Тя беше опознала начина му на мислене, знаеше какви са мечтите и сънищата му и по свой начин беше стигнала до истината.

Танър присви очи. Казаното от Карлсън му прозвуча като някаква шега.

— Мечтите и сънищата му! И смятате да съобщите това на пресконференцията?

Карлсън отпи от уискито, задържа го за малко, докато опари езика му, а после го глътна.

— Шефът ми не беше особено очарован от този аспект на разследването. Така че на пресконференцията ще акцентираме върху ефективната работа на моя екип, сътрудничеството с други отдели, реакцията на обществеността и на медиите, и поуката за всички нас да бъдем бдителни. Знаете как е. Обичайните неща.

— А психиатърката? Тя какво ще каже по въпроса?

Карлсън леко се усмихна.

— Тя е костелив орех. Не приема „не“ за отговор. Но не желае вниманието да бъде насочено към нея.

— Тоест не желае да й се отдаде заслуженото.

— Може и така да се каже.

Танър посочи към бутилката с уиски.

— Ще трябва да тръгвам — каза Карлсън.

— Само един въпрос — спря го Танър. — Тя защо не е избягала?

— Защо да го прави? — отвърна Карлсън. — Тя не знаеше нищо повече. Била е привързана към дома си. Мисля си, че все още е. Би трябвало всички да се радваме, че я открихме, но дали наистина я върнахме обратно?

На входа Танър започна да казва нещо, което прозвуча като „благодаря“, но беше прекъснат от силно потропване от горния етаж.

— Тя има бастун — поясни той. — Също като звънчетата, с които викаш иконома си.

Карлсън затвори вратата след себе си.

 

 

— В моята родна Украйна това ястие се нарича голубцы^[1] — каза Джоузеф. — А това е маринована риба, която се лови през дупка в леда. Тази обаче съм я купил от магазина, поради липса на време. — И той хвърли укорителен поглед към Фрида. — Тук имаме пироги с различна плънка — с картофи, с кисело зеле, със сини сливи.

— Прекрасно! — Махмурлукът на Оливия беше тежък и тя изглеждаше замаяна. Беше облечена с лилава копринена рокля, която блестеше на светлината от свещите. В нея изглеждаше пищна като филмова звезда от 50-те. До нея беше седнала Паз, облечена с много къса розова рокля. Косата й беше привързана с фльонга, с която всяка друга на нейно място би изглеждала смешно, но при Паз тя само подчертаваше сексапила й.

— Моят приятел и хазяин Рубен приготви тези пампушки^[2].

Рубен вдигна чашата си с водка и се поклони, олюлявайки се леко.

— А това блюдо се нарича кутя^[3] — продължи Джоузеф — и се приготвя от варено жито, мед, маково семе и орехи. То е най-важното. С него казваме: „Днес е свято тържество. Христос Спасител се роди!“ — Той направи пауза и повтори: Днес е свято тържество. Христос Спасител се роди!

— Днес е свято тържество. Христос Спасител се роди! — каза Клои, високо и ясно. Лицето й грееше. Тя леко се доближи до Джоузеф и той целият засия. Тя се изкикоти и му се усмихна широко. Фрида погледна Оливия, но тя не обърна внимание на разпуснатото поведение на дъщеря си. Беше се съсредоточила в храната и бодеше с вилицата си от солените и сладки деликатеси, с които беше отрупана масата.

— Колко време ти отне да приготвиш всичко това, за бога?

— Много часове без прекъсване. Защото Фрида ми е приятелка.

— Твоята приятелка Фрида не е купила елха, нито книжни фишеци.

— Фрида е тук, ако не си забелязала, и освен това Фрида беше много заета — обади се Фрида. Тя се чувстваше натежала от умора и като че ли бе страничен наблюдател на празненството. Питаше се какво ли правят в момента родителите на Кати Рипън. Тази Коледа бележеше обрат в живота им. Живот без Кати. Първият от многото безсмислени дни.

— Да оставим книжните фишеци — каза Рубен. — Искате ли да ви кажа един виц? — Той се обърна ухилен към Паз, но тя не му обърна внимание. — „Резултат от мача: «Реал Мадрид» — «Сюрреал Мадрид», едно на риба“^[4]. Не ви харесва? Добре, няма повече.

— Да вдигнем тост — предложи Джоузеф, който очевидно бе поел ролята на домакин в къщата на Фрида.

— Да вървят по дяволите всички неверни съпрузи — каза Оливия и изля водката в гърлото си, като плисна малко и по лицето си.

— Не бъди толкова строга към неверните съпрузи — каза Рубен. — Те са просто мъже — слаби и глупави мъже.

— Още по-глупави са, когато заминават далеч от дома си — допълни Джоузеф.

— Това тост ли е? — попита Паз. — Пия за това. — И тя го направи с театрален жест.

— Горкият Джоузеф! — каза Клои със симпатия.

— Това е изключително вкусно, Джоузеф — обади се Оливия. — Харесва ми съчетанието от сладък и пикантен вкус.

— Много си мълчалива — обърна се Рубен към Фрида.

— Да. Трудно ми е да говоря.

— А хрумвало ли ти е, че всеки от присъстващите тук тъгува за някого?

— Може би си прав.

— Тук сме се събрали все изоставени, несретници и особняци.

Фрида огледа седящите около осветената със свещи маса. Паз, сладка и изкусителна с розовата си рокля и смешна фльонга; Джоузеф с непокорната си коса и тъжни кафяви очи; Клои със зачервените си бузи и ръце в белези; Оливия, пияна и порочна, бъбреща безспир; и, разбира се. Рубен, говорещ с ирония за падението си, същинско конте в красивата си бродирана жилетка под сакото. Всички говореха едновременно, без да се изслушват.

— Можеше да бъде и по-зле — каза Фрида, вдигайки чашата си.

Това бе единственият тост, който успя да измисли, за да поздрави гостите си.

 

 

Той се отдръпна от нея и Кари остана да лежи в тъмното, задъхана. Почувства как течността между краката й се стича на чаршафа. Тя леко се отмести. Усещаше тежкото му тяло до себе си. Притихна за момент. Искаше да каже нещо, но трябваше да почака минута-две. Достатъчно, за да може да я изслуша, преди да е заспал. Кари преброи до петдесет, преди да проговори.

— Беше вълшебно — промълви тя.

— Така е, наистина.

— Най-прекрасната Коледа, която сме имали, Алън. Мина толкова време, откакто правихме любов както тази нощ. Имаше моменти, в които си мислех, че това никога няма да ни се случи отново. Но виж сега! — И тя тихо се изкикоти, все едно че гукаше гълъб. — Беше чудесно.

— Наваксвам пропуснатото.

Той сложи ръката си на голото й бедро. Тя се обърна към него и му се усмихна блажено, прокарвайки длан по гърба му. — Има нещо, което искам да ти кажа.

— Какво е то?

— Само не ме разбирай погрешно. Знам колко трудно ти беше. Преживя ужасни моменти, чувстваше се разколебан и объркан. Подкрепях те, доколкото можех, и никога, нито за миг не съм преставала да те обичам — въпреки че понякога ми се е искало да те разтърся и да ти изкрещя. Но сега всичко е зад гърба ни и ще се върнем към нормалния си живот. Алън, чуваш ли ме? И двамата го заслужаваме. Преборихме се за щастието си. Сега ще трябва да си помислим за осиновяване, защото аз искам дете, а ти ще бъдеш чудесен баща. Знам какво говореше преди — че искаш свой собствен син, но си мисля, че това може би се е променило след всичко, което ти се случи напоследък. Единственото, което има значение, е, че ние ще обичаме това дете и то ще ни обича.

Тя замълча и погали гъстата му пепеляво рижа коса.

— Освен това ще трябва отново да започнеш да се виждаш с хора. Не сме се срещали с приятели от цяла вечност. Не си спомням кога за последно някой ни е идвал на гости. Разбирам, че след преживения кошмар искаш да останеш сам за няколко дни, но това не може да продължава вечно. Ще трябва да се върнеш отново на работа. Ще трябва да престанеш да се криеш от света. Ако е необходимо, можеш да продължиш със сеансите при д-р Клайн. — Тя направи пауза. — Алън, Алън? Спиш ли?

Дийн Рийв промърмори нещо, като се надяваше да прозвучи така, сякаш е бил почти заспал и не я е чул какво му говори. Дори и тя да помисли, че той се преструва на заспал, за да избегне неудобния разговор, какво от това? И без това тяхното съжителство нямаше да продължи повече от няколко дни. Досега нещата се бяха случили много по-добре, отколкото беше очаквал: тя не се беше усъмнила в него нито за секунда. Беше толкова жадна за любов. Изключително страстно същество, за негова изненада. Но това беше просто една кратка ваканция. Щеше да замине и никой никога нямаше да узнае защо. Наречете го както искате — криза на средната възраст, психическа травма от преживените събития, разделяне на житейските пътища, пробуждане. Единственото, което имаше значение, беше, че той бе свободен и можеше да започне живота си отначало. Той се обърна, все едно че спеше, или че беше полузаспал — и сложи ръката си върху гърдите й, влажни от пот-. Помисли си за горката Тери. Е, беше взел най-доброто от нея. И може би с нея всичко щеше да бъде наред, ако говореше зова, което хората искаха да чуят. А колкото до онова момиче — момичето, което не бяха успели да намерят и никога нямаше да намерят под лондонските улици, то никога нямаше да проговори; а дори и да проговореше от гроба си, нямаше как да му навреди. Той бе недосегаем. Дори и онази Фрида Клайн, чиито изящни пръсти веднъж бе докоснал и чиито хладни тъмни очи бяха прозрели в душата му, вече нямаше власт над него. Беше се преобразил в друг човек, можеше да отиде, където пожелае и да живее под нова самоличност. Малцина на този свят получават шанса да се радват на такава свобода. Той се усмихна, скрил лице в мекото рамо на Кари; усмихна се на кадифената нощ и бавно потъна в сън, в който имаше тъмнина, топлина и сигурност.