Ники Френч
Черен понеделник (42)

41

На връщане с метрото, блъскани от тълпите от хора поради вечерния час пик, двамата почти не разговаряха. Когато Фрида отвори входната си врата, чу, че телефонът звъни. Вдигна слушалката. Беше Карл сън.

— Нямам номера на мобилния ви телефон — каза той.

— Нямам мобилен телефон.

— Значи не сте лекар, към когото хората биха се обърнали при спешен случай.

— Какво се е случило? — попита Фрида.

— Точно затова ви звъня. Просто исках да знаете, че от час и половина насам Рийв и жена му са на свобода.

— Предполагам, че ви е изтекло регламентираното време.

— Можехме да ги задържим още малко, ако действително искахме. Но не е ли по-добре, ако са на свобода? Той може да направи грешка. Може да ни отведе някъде.

Фрида се замисли за момент.

— Ще ми се и аз да се надявам на същото — каза тя. — Но нямах такова усещане, когато разговарях с него. Той е твърдо решен да отстоява своето.

— Ако се подхлъзне, ще го хванем.

— Той е сигурен, че го следите и смятам, че в момента страшно се забавлява. Ние му осигурихме надмощие. Той е наясно с нашата безпомощност. Не виждам какво можем да му направим. Той ще продължи да ни се надсмива.

— Това не е пречка за вас — каза Карлсън. — Вие си имате вашата работа. Ще продължите с обичайните си занимания.

— Прав сте. Това не е пречка за мен — отвърна Фрида.

След като затвори телефона, тя поседя известно време, без да прави нищо. После се качи горе в спалнята си и се загледа през прозореца към заснежените покриви. Беше студена ясна нощ. Фрида напълни ваната и полежа в нея около час. После се облече и се качи в ателието си. Седна пред дъската за рисуване. Откога не беше сядала тук, разполагайки изцяло с времето си? Не можа да си спомни. Взе молив с мек графит и го подържа между палеца и показалеца си, но не започна да рисува. Замисли се за Матю, който лежеше някъде в дълбокия мраз, може би жив и ужасно изплашен, но най-вероятно отдавна мъртъв. Мислите й се прехвърлиха към Кати Рипън, която бе почукала на погрешната врата; към Дийн и Тери Рийв, тръгващи си свободни от полицейското управление.

Накрая остави молива на празния лист и слезе долу. Приготви камината в хола, драсна клечка кибрит и почака, докато пламъците се разгорят. След това отиде в кухнята. Намери половин картонена кутия с картофена салата в хладилника, взе си лъжица и започна да яде, изправена до прозореца. После взе една стъклена чаша от мивката, изплакна я и си наля малко уиски. Започна бавно да го пие. Искаше времето да мине по-бързо; искаше нощта да си отиде. Телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката.

— Едва ли очаквахте да ви се обадя толкова скоро.

— Карлсън?

— Разбира се, че съм аз.

— От другата страна на линията сте. Няма как да ви видя.

— Рийв опитвал ли се с да се свърже с вас? — попита той.

— Не и откакто за последно говорихте с мен по телефона.

— Правил го е преди.

— Какво е станало?

— Изгубихме следите им.

— Следите им?

— На Рийв. И на Тери.

— Мислех, че не ги изпускате от очи.

— Не е нужно да се оправдавам пред вас.

— А аз нямам нужда от вашите оправдания. Просто се учудвам как е могло да се случи.

— Е, не е невъзможно: метрото, тълпите от хора и доза некомпетентност от страна на полицейските служители. Може би са планирали да избягат, а може и да не са. Не знам. Не знам и какво смятат да правят.

Фрида погледна часовника си. Минаваше полунощ.

— Те няма да се приберат вкъщи, нали?

— Може и да се приберат. Защо не? Къде другаде ще отидат посред нощ?

Фрида помисли напрегнато.

— Може би нещата не са чак толкова зле. Вероятно сега се чувстват свободни. Това не е лошо.

— Не знам — каза Карлсън. — Не знам достатъчно, за да правя предположения. И не съм сигурен дали има смисъл. Къде може да са ги скрили? Ако са завързани в гардероб в някой изоставен апартамент, колко време ще оцелеят без вода? Е, ако вече не са… Сещате се. Но така или иначе той може да се свърже с вас. И по-странни неща са се случвали. Бъдете подготвена.

След като затвори телефона, Фрида си наля още малко уиски, изпи го на един дъх и усети как течността опари гърлото й. После отиде в хола, но огънят в камината беше изгаснал и стаята беше студена и неприветлива. Тя знаеше, че трябва да си почине, но мисълта да лежи в леглото с широко отворени очи и съзнанието й да бъде пренаселено е образи я ужасяваше. Легна на дивана, метна си една завивка, но сънят така и не идваше. На негово място се настани влудяващо безсъние. Накрая стана и отиде в кухнята. Излезе в малкия си двор. От студа дъхът й спря и очите й се насълзиха, но се почувства по-добре. Разсъни се, тежката умора изчезна, главата й се проясни и мислите й се избистриха. Тя постоя така, без палто и ръкавици, докато лицето й се скова. Не можа да издържи повече и влезе вътре. Отиде в антрето и се приближи до картата на Лондон. Светлината не беше достатъчно силна и тя не можеше да види добре интересуващите я подробности и имената на малките улички. Откачи картата от стената, занесе я в хола и я разстла на масата. Включи осветлението на тавана, но дори и то не беше достатъчно. Донесе нощната си лампа и я постави да освети картата. Взе един молив и сложи кръстче на улицата, където живееше Дийн Рийв. Внезапно я връхлетя усещането, че се движи със самолет и наблюдава Лондон в слънчев ден от височина половин миля. Виждаше ясно известните забележителности, завоите на Темза, Купола на хилядолетието, „Сити Еърпорт“, парка „Виктория“, долината на река Лий. Разгледа по-отблизо улиците, по които бяха вървели с Джоузеф, а също и очертаните с хоризонтални и вертикални линии зони, където се намираха жилищните комплекси и фабриките.

Фрида се сети за Алън и за провала си с него. Беше се провалила както като психотерапевт, така и в ролята си на разследващ. Алън и Дийн имаха едни и същи мозъци, мислеха по един и същ начин, сънуваха едни и същи сънища, така както две различни птици си правят еднакви гнезда. И единственият начин да се доближи до двамата беше да действа на подсъзнателно ниво. Но когато беше разговаряла с Алън последния път, беше все едно да накараш някого да опише техниката на каране на велосипед. Той не само не беше успял да я опише с думи, но тя самата беше компрометирала тази техника. Ако човек мисли как да кара велосипеда си, докато го кара, той най-вероятно ще падне. Алън се бе досетил какво целеше тя с въпросите си и й се бе обидил. Може би това бе знак за прилив на душевна енергия. А също и знак за това, че от терапията имаше ефект, въпреки че вече се беше изчерпала: Фрида осъзнаваше, че връзката между тях се беше скъсала и не можеше да бъде възстановена. Алън никога повече нямаше да разкрие душата си пред нея, както се очаква от един пациент. Спомни си последния им сеанс. Парадоксалното бе, че най-хубавата част от него, единствената истинска близост, която бяха постигнали, бе настъпила след приключването на сеанса, когато Алън вече си тръгваше, когато вече не гледаше на нея като психотерапевт. Веднъж й беше казал, че при нея се чувства сигурен и защитен. Тя се опита да си спомни и други подробности от разговорите им. За майка му. За семейството му. В ума й внезапно проблесна една мисъл. Нима бе възможно? Беше точно в момента, когато беше престанал да се напряга да мисли за потайни места. Ами ако…?

Фрида прокара пръст в спираловидно движение от къщата на Дийн Рийв нататък и след малко пръстът й се спря върху конкретна точка. Тя грабна палтото и шала си и излезе тичешком от вкъщи, мина по малката павирана уличка и пресече площада. Все още бе тъмно, малките улички наоколо бяха пусти и стъпките й ясно отекваха в утринната тишина. Едва когато стигна до „Юстън Роуд“, където потокът от коли никога не спираше, тя успя да хване такси. Докато пътуваше, премисли отново всичко. Може би първо трябваше да се обади в полицията. Но какво щеше да им каже? Тя си помисли за Карлсън и екипа му от сътрудници. Те обикаляха от врата на врата, снемаха показания. Водолази претърсваха реката. Това, което всички търсеха, трябваше да бъде нещо материално — парче плат, влакънце, пръстов отпечатък, а единственото, което тя им беше предложила до момента, бяха спомени, фантазии и сънища, които нерядко се преплитаха. Дали тя просто не виждаше въображаеми модели на поведение така, както децата виждат фигури, образувани от облаците по небето? Толкова много от нейните предположения не доведоха доникъде. Това поредната заблуда ли беше?

— Къде искате да спра? — попита я шофьорът на таксито.

— Има ли главен вход?

— Само той е отворен. Има и заден вход, но е заключен.

— Тогава карайте към главния вход.

— Не съм сигурен дали вече са го отворили. Обикновено е отворен от изгрев до залез.

— Слънцето вече изгрява. Вижте.

Беше малко преди осем, денят преди Коледа.

След няколко минути таксито спря. Фрида плати и слезе. Загледа се в богато украсения Викториански надпис: „Гробищен парк «Чесни Хол»“. Алън беше споделил с нея една своя фантазия: как посещава семейния гроб, ляга на тревата и говори на прадедите си. Горкият Алън! Той нямаше семеен гроб, който да посещава, нито пък знаеше дали такъв съществува. А дали Дийн Рийв знаеше? Голямата порта беше затворена, но до нея имаше малък отворен вход за пешеходци. Фрида влезе през него и се огледа наоколо. Гробището беше обширно, с големината на град. Край алеите се простираха безкрайни редици от надгробни плочи. Имаше статуи, пречупени колони^[1], кръстове. Тук-там се издигаха семейни гробници. Вляво доста от гробовете бяха скрити от избуяла растителност. В студената утрин от устата на Фрида излизаше пара.

По-надолу, по централната алея, се виждаше обикновена дървена барака. Вратата й беше отворена, а вътре светеше. Дали в гробищните паркове имаше регистри? Тя тръгна нататък и докато вървеше, хвърляше поглед към гробовете от двете си страни. Един от тях привлече вниманието й. Семейният парцел на фамилията Брейнбридж. Емили, Николас, Томас и Уилям Брейнбридж бяха починали през 60-те години на XIX век, преди да навършат десетгодишна възраст. Майка им, Едит, беше починала през 1883 г. Как го беше преживяла, да старее бавно със спомена за мъртвите си деца? Може би беше родила и отгледала други деца, които, след като бяха пораснали, се бяха отделили от нея и сега бяха погребани на друго място.

Някакво шумолене накара Фрида да се обърне. През оградата видя една фигура, която се движеше. Отначало не успя да я различи, но когато се появи на входа, я позна. Беше тя. Очите им се срещнаха: Фрида се взря в Тери Рийв и Тери Рийв се взря във Фрида. Имаше нещо в погледа й, някаква настойчивост, която Фрида не беше виждала преди. Тя пристъпи напред, но Тери се обърна и се отдалечи; в следващия момент изчезна от погледа й. Фрида се затича в посоката, от която беше дошла, но докато стигна до изхода, от Тери вече нямаше следа. Тя се огледа отчаяно наоколо. Затича се обратно по главната алея и стигна до дървената барака. Зад импровизирано бюро седеше възрастна жена. Пред нея имаше термос и бележка с надпис „Приятели на гробищен парк «Чесни Хол»“. Може би някой неин близък — мъж или дете — беше погребан някъде тук. Може би тук се чувстваше като у дома си, сред семейството си. Фрида извади портмонето си и порови в него.

— Имате ли телефон? — попита тя.

— Ами аз не… — започна жената.

Фрида намери визитната картичка, която търсеше.

— Трябва да се обадя в полицията — каза тя.

След като изрече на един дъх съобщението си до Карлсън, Фрида се обърна към възрастната жена.

— Необходимо ми е да намеря един семеен гроб. Може ли да ми помогнете?

— Тук имаме гробищен регистър — обясни жената. — В него са отбелязани почти всички, които са погребани тук. Кое е името?

— Рийв. Р-И-Й-В.

Жената стана и отиде до един шкаф в ъгъла. Отключи го и извади дебела книга, попълнена на ръка с черно мастило, избеляло от времето, и започна да го прелиства с бавни движения, като от време на време плюнчеше показалеца си.

— Тук са вписани трима с името Рийв — каза тя накрая. — Тиоболд Рийв, починал през 1927 г., съпругата му Елън Рийв, 1936 г., и Сара Рийв, 1953 г.

— Къде са погребани?

Жената порови в едно чекмедже и извади отпечатано копие на картата на гробищния парк.

— Ето тук. — Тя посочи с пръст съответното място. — И тримата са погребани един до друг. Ако тръгнете по централната алея, а след това завиете по третата…

Но Фрида изхвърча навън, грабвайки картата от ръката й, като не преставаше да тича. Старицата се загледа след нея, после седна отново зад бюрото, отвъртя капачката на термоса си и зачака опечалените да дойдат и да почетат починалите си близки. По Коледа тук винаги идваха много хора.

Фрида измина известно разстояние по централната алея и сви по алеята вдясно, която беше тясна и добре утъпкана. От двете й страни имаше надгробни плочи, някои съвсем нови, направени от бял мрамор, с гравирани черни надписи. Други бяха стари, обрасли с бръшлян и мъх, или килнати назад. Някои от имената на фамилиите, погребани там, бяха изличени от времето и Фрида трябваше да прокара пръсти по ръбовете на буквите, за да ги прочете. Филипот, Бел, Фармър, Такъри. Едни бяха доживели до дълбока старост, а други бяха починали в юношеска възраст. На гробовете на едни все още носеха цветя, а други бяха потънали в забрава.

Тя вървеше с бързи стъпки между паметниците, навеждаше се към всеки надпис, а после се изправяше, примижавайки на слабата светлина. Ловат, Гордън, Буут. Очите я боляха от умора, а гърдите я стягаха от горчива надежда. Един кос я гледаше от бодлив гол храст, а в далечината се чуваше бръмчене на коли. Феърли, Феърбрадър, Уокър. Хейл. По едно време се спря и сърцето й заби силно. Рийв. Тук беше погребан един от фамилията Рийв — малка порутена надгробна плоча, килната леко на една страна. Беше намерила това, което търсеше.

Но после, със смазващо чувство на поражение, разбра, че не беше намерила нищо. Нима едно дете можеше да бъде скрито тук, между тези малки гробове, които я заобикаляха? С внезапен ужас тя се огледа внимателно за прясно разкопана пръст, където би могъл да бъде погребан труп, но те всички бяха обрасли с гъста растителност. Беше невъзможно някой да бъде скрит тук. Тя коленичи край надгробния камък на Тиоболд Рийв, напълно сломена. Матю го нямаше тук. Поредната заблуда, изгубен лъч на надежда.

Нямаше представа колко време беше прекарала така, коленичила в сковаващия студ, осъзнавайки провала си. Но накрая вдигна поглед и докато се изправяше на крака, я съзря — висока каменна гробница, почти скрита от преплетените с бръшлян къпинови храсти. Тя се затича към нея, без да обръща внимание на бодлите, които я драскаха. Краката й потъваха в рядката кал, а от силния вятър косата й се увиваше около лицето и й пречеше да вижда. Но все пак забеляза, че някой скоро е бил тук. Нечии подметки бяха направили пътечка, газейки през къпиновите храсти и стъблата от коприва. Тя стигна до входа и видя, че е затворен с тежка каменна врата. От браздите в калта беше ясно, че съвсем наскоро е била отваряна.

— Матю — провикна се тя пред безмълвния изронен камък. — Чакай! Дръж се! Ние сме тук. Почакай.

И тя започна да дърпа вратата с голите си пръсти, опитвайки се да я отвори, надявайки се да чуе някакъв звук, който да й подскаже, че той е там и че е жив.

Каменният вход леко поддаде. Отвори се тясна пролука. Тя натисна с всичка сила. Откъм хълма се чу шум от приближаващи се коли, проблеснаха фарове. Чуха се гласове и се появиха хора, които тичаха към нея. Тя видя Карлсън. Забеляза изражението на лицето му и се зачуди дали и тя изглежда по същия начин.

После до нея се струпа цяла армия от полицаи, които започнаха да отварят вратата, да пълзят през отвора и да оглеждат с фенерчета тъмното и влажно помещение.

Фрида се отдръпна и застина в очакване. Обзе я ужасяващо спокойствие.

* * *

Той не беше като Тенекиения човек^[2]. Имаше сърце и вече не чуваше силните му удари. Сега се чувстваше добре. Но преди, когато сърцето му се блъскаше в гърдите, болката беше нетърпима, не можеше да диша както трябва, поемаше си дъх на пресекулки и дробовете му не се снабдяваха с достатъчно въздух. Огънят и ледът бяха изчезнали, дори и твърдият под вече не беше твърд, защото тялото му беше леко като перце, което скоро щеше да полети във въздуха.

О, не. Моля ви. Недейте. Той не можеше да търпи стържещите звуци и светлината, която пробождаше очите му. Не понасяше лицата, надвесени над него, ръцете, които се протягаха към него, глъчката, бързите движения. Беше много, много уморен. Мислеше си, че вече всичко е приключило.

И тогава видя балерината, жената със снежинките в косата си. Тя не викаше и не тичаше като останалите. Стоеше неподвижно от другата страна на света, около нея имаше надгробни плочи, а тя го гледаше и се усмихваше щастливо. Той я беше спасил, а сега тя го беше спасила. Тя се наведе и устните й докоснаха бузата му. Злата магия беше развалена.