Ники Френч
Черен понеделник (15)

14

Фрида натисна звънеца на познатата врата. Не се чу звънене и тя не можеше да разбере дали звънецът не работеше или звънеше твърде навътре в къщата. Отново го натисна. Никакъв звук. Почука с тежкото чукче няколко пъти. Отдалечи се от вратата и погледна към прозорците. Не светеха лампи, нямаше движение, нямаше признаци за човешко присъствие. Да не би да беше заминал някъде? Отново почука, този път по-силно, така че вратата се разтресе. Наведе се и разтвори с пръсти процепа на пощенската кутия. Надникна вътре. На изтривалката имаше писма. Вече си тръгваше, когато отвътре се чу шум. Отново почука. Определено имаше раздвижване. Чу приближаващи стъпки, тракане, дърпане на резе и накрая вратата се отвори.

Рубен присви очи, сякаш дори оскъдната светлина на облачното ноемврийско утро го дразнеше. Беше облечен с непрани дънки и полуразкопчана риза. Отначало като че ли не разпозна Фрида. Изглеждаше изненадан и объркан. Миришеше на алкохол, тютюн и пот. Не й беше трудно да се досети, че бе прекарал с тези дрехи най-малко една нощ.

— Колко е часът? — попита той.

— Девет и петнайсет — каза Фрида.

— Сутрин или вечер?

— На мен ми изглежда като сутрин.

— Ингрид я няма — изрече Рубен.

— Къде е?

— Напусна ме. Тръгна си и каза, че няма да се върне. Не поиска да ми каже къде отива.

— Не знаех. Може ли да вляза?

— По-добре недей.

Фрида го побутна лекичко и влезе. Не бе идвала тук повече от година. Забеляза, че къщата имаше запуснат вид. Стъклото на един прозорец беше пукнато, една плафониера висеше от тавана на отлените си жици. Тя се огледа и откри телефон под един вестник в антрето. В джоба си намери листче с телефонен номер и го набра. След кратък разговор затвори.

— Къде стои този телефон!

— Навсякъде — отговори Рубен. — Никога не мога да го намеря.

— Ще ти направя кафе.

Когато Фрида влезе в кухнята на Рубен, трябваше да си сложи ръката на устата, за да не повърне от отвратителната миризма. Погледна към оставените в пълен безпорядък мръсни чинии, тигани, чаши, кутии и опаковки от изядена наполовина, купена отвън храна.

— Не очаквах гости — подметна Рубен. Тонът му беше предизвикателен, като на дете, което от яд си е счупило играчките. — Има нужда от женска ръка. Тук е по-добре, отколкото на горния етаж.

Фрида изпита моментно желание да избяга от това ужасно място и да го остави да се оправя, както може. Нали преди години именно Рубен я беше посъветвал нещо в този смисъл. Трябва да ги оставиш да правят грешки. Единственото, което можеш да направиш, е да ги наблюдаваш и да не допускаш да се въвличат в скандали, да бъдат арестувани или да причиняват вреда на околните — могат да го правят единствено на себе си. Тя обаче не можеше да постъпи по този начин. Нямаше как да се заеме с почистването на тази кочина, но реши да проправи поне една малка пътечка. Бутна Рубен в едно кресло, където той остана да седи, търкайки лицето си и ломотейки нещо. Включи чайника да сгрее вода. Из кухнята бяха разпръснати бутилки с недопит алкохол: уиски, Чинцано бианко^[1], вино, Драмбуйе^[2]. Изля ги всичките в мивката. Намери найлонова торба за смет и я напълни с развалени остатъци от храна, от което заключи, че макар да се беше отдал на пиене, все пак беше ял нещо. Напълни мивката с немити съдове, но се наложи да сложи останалите отстрани на плота. Прерови кухненските шкафове и на един висок рафт откри забутан буркан с нес кафе, който все още не беше разпечатан. С дръжката на една лъжица разкъса хартията под капака. Изми две големи чаши и сипа горещо черно кафе във всяка. Рубен погледна към тях, изстена и тръсна глава. Фрида допря чашата до устата му. Той отпи две-три глътки и отново изстена.

— Изгорих си езика.

Тя продължи да притиска чашата до устата му, настоявайки да отпие още от кафето, докато накрая течността се преполови.

— Дошла си да ми се присмееш, а? — започна Рубен заядливо. — Ето докъде я докарах. Ето докъде стигна накрая Рубен Макгил. Или си дошла да ми поднесеш съболезнованията си? Да ми кажеш колко много, много съжаляваш? А може би ще ми изнесеш конско?

Фрида вдигна чашата си с кафе, погледна я, после я остави обратно на масата.

— Дойдох да ти поискам съвет — отвърна Фрида.

— Смешна работа — каза Рубен. — Огледай се наоколо. Смяташ ли, че съм в състояние да давам съвети?

— Алън Декър — продължи Фрида. — Пациентът, когото поех от теб. Спомняш ли си го?

— Поела си го от мен? Искаш да кажеш пациента, от когото ти ме отстрани? Същият, който направи така, че да ми забранят за известно време да ходя на работа в собствената си клиника? Този същият пациент. Проблемът е, че не си спомням почти нищо за него, защото моята бивша студентка, моето протеже, направи така, че да ме отстранят от случая. Сега какъв е проблемът? Да не би и срещу теб да е подал оплакване?

— Проблемът е, че ме прави неспокойна.

— Наистина ли?

— Последните две нощи спах много лошо.

— Ти никога не си могла да спиш добре.

— По-скоро ме измъчиха сънищата, които сънувах. Чувствам се като обсебена от него. Питам се дали и ти не си усетил нещо подобно. Мисля си, че това би могла да бъде причината нещата между вас да не се получат.

Рубен отпи голяма глътка кафе.

— Исусе! Мразя да пия кафе — изпъшка той. — Спомняш ли си д-р Шьойнбаум?

— Той е бил твой учител, нали?

— Точно така. Той е бил анализиран от Рихард Щайнер. А Рихард Щайнер е бил анализиран от Томас Байер. Томас Байер пък е бил анализиран от Зигмунд Фройд. За мен Шьойнбаум беше нещо като господ. От него научих, че психоаналитикът не е човешко същество, по-скоро прилича на гравиран тотемен стълб.

— На гравиран тотемен стълб?

— Ами да. Седиш си в кабинета в очакване на поредния пациент. Той идва и ти казва, че жена му току-що е починала, но ти дори не му изказваш съболезнования. Вместо това започваш да анализираш защо той изпитва необходимост да го сподели с теб. Шьойнбаум беше брилянтен и харизматичен, но аз си казах: по дяволите, искам да съм нещо по-различно от тотемен стълб. За моите пациенти ще бъда всичко, което Шьойнбаум не е. Ще им държа приятелски ръцете и в малкия си кабинет ще правя всичко, което те правят, ще ходя навсякъде, където те ходят и ще се чувствам така, както те се чувстват. — Рубен се наведе през масата към Фрида и тя видя отблизо очите му — жълтеникави, с червени капиляри в ъгълчетата. Дъхът му беше кисел — смесица от кафе, алкохол и престояла храна. — Няма да повярваш на какви откровения съм се наслушал. Няма да повярваш каква мръсотия тече през човешките мозъци и аз съм газил през нея, потопен до шията. Мъже са ми разказвали за брутални истории с деца, жени са споделяли за гадните си увлечения по бащите и чичовците си. Нямаше ли да е по-добре просто да излязат от кабинета ми и да си пръснат откачените мозъци? Но аз бях убеден, че ако съм до тях в лутанията им, ако им покажа, че не са сами и че има човек, който е наясно с бъркотията, в която са затънали, тогава те може би ще намерят правилната посока и ще заживеят като нормални хора. И какво стана накрая? След двайсет и пет години си го получих. Знаеш ли какво ми каза Ингрид? Че съм един меланхоличен нещастник, че пия прекалено много и че съм досаден.

— Помогнал си на много хора — каза Фрида.

— Така ли мислиш? — изсмя се Рубен. — Вероятно щяха да постигнат същите резултати, ако вместо това се бяха лекували с хапчета, или бяха спортували, или просто не бяха предприемали нищо. Както и да е. Не знам доколко съм им помогнал, но на себе си определено навредих. Само се огледай наоколо. Ето това се получава, когато се оставиш проблемите на тези хора да завладеят ума ти. Така че, щом си дошла при мен за съвет, ще ти кажа следното: ако почувстваш, че някой пациент започва да те обсебва и да ти внушава тревожни мисли, прехвърли го на друг колега. Иначе няма да помогнеш нито на него, нито на себе си. Това е. Сега можеш да си вървиш.

— Но аз не му позволявам да ми внушава тревожни мисли. По-скоро ми е любопитен.

— Какво имаш предвид?

Фрида му разказа за сеансите си с Алън и как се беше озадачила, прочитайки във вестника за изчезналия Матю. Рубен я слушаше, без да я прекъсва. За момент Фрида забрави къде се намира. Пренесе се години назад — отново беше студентката, която говорете за страховете си със своя ментор Рубен. Той умееше да слуша, когато имаше желание: наведе се леко напред и не откъсваше очи от лицето й.

— Това е всичко. Сега разбираш ли какво имам предвид?

— Спомняш ли си пациентката, с която се занимаваше преди години, как й беше името? Мелъди или нещо подобно?

— За Мелани ли говориш?

— Точно така. Тя беше класически случай на пациент със соматично разстройство. Синдром на дразнимото черво, замайване, припадъци и прочее.^[3]

— И?

— Нейните притеснения и потиснати емоции бяха въплътени във физическите й симптоми. Тя не съумяваше да говори открито за тях, но тялото й намираше начин да ги изрази.

— И така, ти смяташ, че…

— Хората са странни, а умовете им са още по-странни. Какво ще кажеш за онази жена, която имаше алергия към двайсети век? Как си го обясняваш? Според мен при Алън има нещо подобно. Поначало паниката е нещо много пъргаво, прилепва се към всякакви ситуации.

— Да — каза Фрида бавно, — но той си мислеше за червенокосото дете преди Матю да изчезне.

— Хъм. Тази теория за паниката беше и все още е хубава — в случая тя се отнася за теб, а не за пациента ти.

— Гениално!

— Говоря сериозно — казаното от Алън те притеснява, но няма как да проникнеш напълно в съзнанието му. Ето защо прикачваш въображаемия му син към удобен символ.

— Едно отвлечено дете трудно може да се нарече символ.

— Защо не? Всяко нещо е символ.

— Това са глупости — възрази Фрида, но се засмя. Настроението й се беше пооправило. — Какво става с теб?

— Е, добре — каза примирено Рубен. — Сега е твой ред да ми дадеш съвет. Ето ме тук. Нямам жена. Нямам работа. Пия джин от големи керамични чаши. Какво ще ми препоръчаш, докторе? В майка си ли да търся причината?

Фрида хвърли поглед наоколо.

— Мисля, че трябва да почистиш и да подредиш — каза Фрида.

— О, значи си станала бихейвиорист^[4]? — подхвърли саркастично Рубен.

— Просто мразя безредието. И ти самият ще се почувстваш по-добре.

Рубен се плесна толкова силно по главата, че Фрида се стресна.

— Няма смисъл да почиствам всичко това, след като най-голямата бъркотия е тук, в главата ми.

— Е, поне ще си седиш с обърканата си глава в чиста и подредена къща.

— Говориш като майка ми.

— Харесвах майка ти.

На вратата се почука силно.

— Кой пък е сега, по дяволите? — каза ядосано Рубен. Тътрейки краката си, той излезе от кухнята. Фрида взе чашата си с кафе и я изля върху съдовете в мивката. Рубен влезе отново.

— Някакъв човек пита за теб — каза Рубен.

След него вървеше Джоузеф, оглеждайки се намръщено наоколо.

— Бързо дойдохте — каза му Фрида.

— Той чистач ли е? — попита Рубен.

— Строителен работник съм — поясни Джоузеф. — Купон ли е имало тук?

— Този какво търси в дома ми?

— Аз го повиках да дойде — отвърна Фрида. — Правя ти услуга, за която ще му платиш. Така че се дръж любезно. Джоузеф, мислех си дали бихте ремонтирали четири-пет неща в тази къща? Например входния звънец, един пукнат прозорец, плафониера, която виси на оголени жици.

— Бойлерът също не работи — обади се Рубен.

Джоузеф се огледа.

 

 

— Жена ви заминала ли е? — попита той.

— Тя не ми е жена — каза Рубен. — И да, няма я, както виждаш. Всичко това аз съм го направил.

— Много съжалявам — каза Джоузеф.

— Не ми е нужно съчувствието ти — отвърна Рубен.

— Напротив, нужно ти е — каза Фрида. Тя докосна с ръка рамото на Джоузеф. — Благодаря. Всъщност сте прав. Говоренето невинаги е достатъчно.

Джоузеф наклони глава в знак на учтиво съгласие.