Ники Френч
Черен понеделник (11)

10

— Беше интересно — каза Санди.

Те вървяха хванати за ръце през лондонското Сити към апартамента на Санди, който се намираше на няколкостотин ярда по-нататък. От двете страни се издигаха импозантни сгради, които почти закриваха небето. Банки, финансови институции и внушителни адвокатски кантори с изписани над входа названия. Мирис на пари. Улиците бяха чисти и пусти. Светофарите се променяха от червено в зелено и обратно, но само някое случайно такси минаваше край тях.

Бяха ходили на събиране по повод пенсионирането на един лекар, който беше работил със Санди и когото Фрида познаваше от няколко години. Двамата бяха пристигнали поотделно, но по едно време Санди се беше приближил до Фрида, която стоеше с група колеги, и беше поставил ръката си на гърба й. Тя се обърна към него, той се наведе и я целуна по бузата, съвсем близо до устата и твърде продължително, за да си помисли някой, че това е обикновен поздрав между познати. Посланието беше съвсем ясно и той, разбира се, беше направил така, че всички да забележат интимния му жест. Когато тя се обърна отново към хората, с които разговаряше, видя как в очите им проблясва любопитство, въпреки че никой нищо не каза. След това си бяха тръгнали заедно, усещайки зад себе си погледите на присъстващите. Досещаха се за шушукането, което щеше да започне веднага щом затвореха вратата. Фрида и Санди, Санди и Фрида — знаехте ли, предполагахте ли?

— Следващия път може би ще ме поканиш да се запозная с шефа ти. О, забравих — всъщност ти си шефът.

— Имаш ли нещо против?

— Нещо против?

— Хората да знаят, че сме двойка.

— А ние двойка ли сме? — каза тя с ирония, макар че сърцето й силно се разтуптя.

Бяха стигнали до Барбикан. Той се обърна и обгърна раменете й.

— Стига, Фрида. Защо всичко е толкова трудно? Кажи го на глас.

— Какво да кажа?

— Че сме двойка. Правим любов, правим планове, споделяме си кой какво е правил през деня. Мисля си за теб през цялото време. Представям си те, спомням си какво си ми казала, какво е усещането да те докосвам. Господи, ето ме тук, четиридесет и няколко годишен консултант. Косата ми вече започва да се прошарва, а се чувствам като недорасъл младеж. Защо ти е толкова трудно да го кажеш?

— Харесваше ми, когато всичко беше потайно — отвърна Фрида. — Когато никой не знаеше за нас, освен нас двамата.

— Това не може вечно да бъде тайна.

— Знам.

— Ти си като диво животно. Страхувам се, че ако направя рязко движение или издам необичаен звук, ще избягаш.

— Трябва да си вземеш лабрадор — пошегува се Фрида. — Като дете имах такова куче. Всеки път, когато излизах, то започваше да скимти. Когато се прибирах, скачаше от радост, все едно че ме е нямало десет години.

— Не ми трябва куче. Искам теб — прошепна Санди.

Тя се притисна до него и провря ръцете си под дебелото му палто и под жилетката на костюма му. Усети топлината на тялото му под тънката риза. Устните му докоснаха косата й.

— И аз те искам.

Двамата влязоха мълчаливо в сградата. Когато вратите на асансьора се затвориха, те се обърнаха един към друг и се целунаха така страстно, че тя усети вкус на кръв по устната си. Отдръпнаха се един от друг, когато асансьорът спря на неговия етаж. Вътре в апартамента той съблече палтото й и го остави да падне на пода. Дръпна ципа на роклята й, вдигна косата й и откопча колието й. Събра в дланта си тънката сребърна верижка и я остави на малката масичка в антрето. Коленичейки на дървения под, събу едната й обувка, после другата. Вдигна поглед към нея и тя се опита да се усмихне. Миговете на щастие всяваха страх в душата й.

— Не съм от Полша — побърза да каже Джоузеф на единствения посетител в топлата, уютна и долнопробна кръчма, от която не му се тръгваше.

— Все ми е едно. Харесвам поляците. Нямам нищо против тях.

— Аз съм от Украйна. Там е много по-различно. През лятото ние…

— Аз карам автобуси.

— Аха — кимна Джоузеф. — Харесвам тукашните автобуси. Обичам да се возя най-отпред на втория етаж.

— Сега е твой ред.

— Моля?

— Още по едно от същото, приятел.

Той протегна празната си чаша. Джоузеф беше почти сигурен, че бе платил предишната поръчка. Бръкна в джоба на якето си, който беше доста изтънял и го караше да се замисли как ще изкара зимата. Опипа монетите. Не знаеше дали ще му стигнат за още по едно питие, но не искаше да бъде нелюбезен с новия си приятел, който се казваше Рей и беше розов и тантурест.

— Ще поръчам бира за теб, но за мен може би не — каза той накрая. — Сега трябва да тръгвам. Утре започвам ремонт у една жена.

Рей се усмихна заговорнически, но усмивката му изчезна, когато видя изражението на Джоузеф.

Тя обичаше да усеща полъха на вятъра по лицето си, обичаше нощния хлад и пустите улици наоколо, чиято тишина се нарушаваше само от отекващите й стъпки и от шумоленето на сухите листа. В далечината обаче все още се чуваше шумът на движещите се коли. Тя мина под малкия мост, от чийто парапет, откакто използваше този маршрут, висяха чифт обувки, които сега се люлееха от вятъра. При моста Ватерло винаги се спираше за малко, за да погледа великолепните сгради от двете страни на реката и да послуша тихия плисък на удрящите се в брега вълнички. От моста се разкриваха най-прекрасните гледки на Лондон. От това място в продължение на мили, градът се простираше във всички посоки, след което се смаляваше и преминаваше в предградия, а после в тихи селища в близката провинция, където Фрида избягваше да ходи. Обърна се с гръб към Темза. Недалече я чакаше малката й тясна къща с тъмносинята си врата, с фотьойла край камината и с леглото, което тя беше оправила сутринта.

Когато се прибра у дома, отдавна беше минало три часа и макар тялото й да бе уморено, съзнанието й бе изпълнено с мисли и образи и тя знаеше, че няма да може да заспи. Нейна колежка, която беше специалист по съня, й бе казала, че може би фокусирането върху неподвижна гледка би й помогнало — например езеро или ливада с буйна трева — и сега Фрида направи точно това, лежейки в леглото си, с наполовина дръпнати завеси, така че да може да вижда луната. Представи си, че е вътре в картината, която висеше на стената в работния й кабинет, и че се движи сред топлите, леко приглушени цветове на изобразения пейзаж. В следващия миг във въображението й се появи картината, за която й бе говорил Алън Декър. Тя си представи кораб, попаднал в морска буря, чиито въжета се удряха бясно едно в друго и всичко наоколо подскачаше в лудешки ритъм. Сигурно това усеща той понякога в главата си, помисли си Фрида. Мислите й за Алън я накараха да си спомни как таванът й се срути и през дупката падна човек сред облак от прах и мазилка. Тя се запита дали кабинетът й ще бъде готов за работа утре. Всъщност утре вече беше днес и след около три часа трябваше да стане и да се приготви за работа.

Когато Джоузеф се появи в апартамента, Фрида едва успя да го види зад огромната талашитена плоскост, която мъкнеше. Той я подпря на една от стените в кабинета и погледна нагоре към дупката.

— Имам пациент, който ще дойде след половин час — каза Фрида.

— Това ще отнеме десет минути — обясни Джоузеф. — Може би петнайсет.

— Закърпваното на дупката ли?

— Преди да я закърпя, ще трябва да я разширя и да махна излишните парчета. После ще я укрепя и ще стане добре. — Той махна с ръка към талашитената плоскост. — Нея ще я използвам, за да направя преграда, така че да можете да си работите в кабинета. Измерих разстоянието, изрязах две парчета талашит и преградата ще е готова.

Фрида имаше толкова много въпроси и опасения за това как точно ще се случат нещата, че не знаеше с какво първо да започне.

— Как ще влизате и излизате? През отвора ли? — попита тя колебливо.

— През отвора. Ще спускам стълбата до пода, а после ще я изтеглям обратно нагоре — обясни й Джоузеф.

Той излезе и след няколко минути се върна с два сака. В единия имаше инструменти, а в другия — дървени парчета с различна големина. С невероятна бързина заби клинове в първата плоскост и я постави на мястото й, след което се чу чукане откъм страната, която Фрида не можеше да види. Тя надникна от другия край на стаята, която сега беше наполовина преградена от плоскостта.

— Как ще изглежда всичко, когато завършите ремонта? — попита Фрида.

Джоузеф потупа изправената плоскост, за да се увери, че е стабилна и остана доволен.

— Първо ще закърпя дупката — започна той. — После ще махна преградата. След това в един от следобедите ще поставя тапет на тавана и ще го боядисам. Ако желаете, мога да боядисам целия кабинет. Същия следобед. — Джоузеф се огледа наоколо. — В подходящ цвят.

— Този цвят е най-подходящият.

— Нищо не пречи да си изберете друг. Нещо по-бледо, ако желаете. Хората от горния етаж ще платят всичко. Разходите за вашия ремонт ще ги включа в разходите за техния.

— Мисля, че това е непочтено — каза Фрида.

Джоузеф сви рамене.

— Те ме карат да работя на опасно място, където се пада през пода. Могат да платят малко повече.

— Не съм убедена — отвърна Фрида.

— Сега ще сложа и втората плоскост и отново ще си имате кабинет. Само че за известно време ще бъде по-малък.

— Добре.

Фрида погледна часовника си. Скоро щеше да седне в тази мъничка стая и да слуша за мрачните сънища на Алън и за тъгата му, когато се събужда сутрин.