Ники Френч
Черен понеделник (14)

13

От дълго време насам Фрида се беше научила да организира живота си така, че той да върви гладко и сигурно, подобно на водно колело — всеки отрязък от него се потапяше в житейски опит и после се издигаше отново нагоре. Дните й протичаха предвидимо и целенасочено: пациентите й идваха в определените от нея дни, виждаше се с Рубен, срещаше се с приятели, преподаваше химия на Клои, седеше край камината и четеше или рисуваше малки скици с мек молив в ателието си. Оливия смяташе, че редът е нещо като затвор, който ни пречи да се наслаждаваме на живота, докато безразсъдството и хаосът са символи на свободата. Фрида обаче вярваше, че именно редът ни осигурява свободата да мислим, да сложим мислите си в кътчетата, които сме им отредили, да оформим и да назовем по подходящ начин идеите и чувствата, породили се през дните ни, като по този начин ги оставим в покой, подобно на наноси и водорасли, довлечени от реката и уталожили се на дъното й. Някои неща обаче не намират покой. Те са като кални островчета във водата, които се размиват под повърхността й и я изпълват с безпокойство.

А сега в живота на Фрида се беше появил Санди. Те се хранеха, разговаряха и спяха заедно, а после по някое време през нощта Фрида се прибираше у дома. По сложен, тревожен и вълнуващ начин те постепенно се сближаваха, изучаваха се, откриваха нови неща един за друг, оказваха си все по-голямо доверие. Колко навътре щеше да го допусне в живота си? Опита се да си представи. Дали наистина искаше да бъдат двойка, подобно на алпинисти, свързани с едно въже?

Миналата нощ Санди за пръв път беше останал при нея. Фрида не му каза, че откакто си бе купила тази къща, никой, освен нея не беше прекарвал нощта тук. Бяха ходили на кино, после бяха вечеряли в малък италиански ресторант в Сохо и накрая бяха отишли в дома й. И без това е толкова наблизо, няма какво да му мислим, беше казала тя, сякаш й бе хрумнало на момента, а не беше обмислено решение. Сега беше неделя сутринта. Фрида се бе събудила рано, докато навън бе още съвсем тъмно. За един кратък миг, преди да се осъзнае, се беше стреснала при вида на човека до себе си. После се изплъзна тихо от леглото, взе си душ и слезе на долния етаж да запали камината и да си направи кафе. Беше й странно и неприсъщо да започне деня си заедно с друг човек. Кога щеше да си тръгне? Ами ако не си тръгнеше?

Когато Санди слезе при нея, тя тъкмо отваряше пликовете със сметки и официалната кореспонденция, които винаги оставяше за почивните дни.

— Добро утро!

— Здравей. — Тонът й беше рязък и Санди повдигна вежди.

— Мога да си тръгна още сега — каза той. — А можеш да ми направиш кафе и да си тръгна, след като го изпия.

Фрида вдигна поглед и се усмихна насила.

— Извинявай. Ще ти направя кафе. Или пък…

— Да?

— В неделя сутрин обикновено ходя в едно кафене, което е съвсем наблизо. Там закусвам и преглеждам вестниците, а после отивам до пазара за растения на „Кълъмбия Роуд“ за да си купя цветя или просто да ги погледам. Можеш да дойдеш с мен, ако искаш.

— С удоволствие.

В неделя Фрида обикновено си взимаше една и съща закуска — топло геврече с канела и чаша чай. Санди си поръча купа овесена каша и двойно еспресо при Кери, която се мъчеше да си придаде делово изражение. Когато улови погледа на Фрида, тя й направи знак на одобрение, независимо че Фрида се намръщи. Но кафенето вече се пълнеше с хора и нито Кери, нито Маркъс можеха да им обърнат нужното внимание; само Катя беше свободна и се разхождаше между масите. Тя често-често се спираше при Фрида и Санди и топваше показалеца си в захарницата, след което го облизваше.

Край щанда винаги имаше голяма купчина вестници. Фрида взе няколко от тях и ги сложи на масата. Внезапно я обхвана тревожното чувство, че през последните няколко дни са се превърнали в истинска двойка — вършеха заедно различни неща, бяха прекарали заедно цялата нощ, а в неделната утрин четяха вестници, седнали един до друг. Тя отхапа парче от гевречето и отпи голяма глътка чай. Нима това беше лошо?

Често пъти това бе единственият ден от седмицата, когато Фрида можеше да прочете вестниците от край до край, а през последните няколко седмици бе така обсебена от Санди, че светът й се затвори между работата и него. Каза му нещо в този смисъл.

— Въпреки че няма чак толкова особено значение, ако човек от време на време се откъсне от случващото се в света. Нима мога с нещо да помогна? Нима за мен е толкова важно дали стойността на акциите се е повишила или понижила с един пункт? Или че… — Тя взе един от вестниците, който беше разтворен на масата, и посочи някакво заглавие. — Някой, когото не познавам, е направил нещо ужасно на друг, когото също не познавам. Или някаква знаменитост, за която не съм чувала, се е разделила с друга знаменитост, за която също не съм чувала.

— Думите ти са музика за ушите ми — усмихна й се Санди. — Аз… Но какво има?

Фрида не го слушаше. Внезапно вниманието й беше привлечено от някаква статия във вестника. Санди се наведе и прочете заглавието: „Малкият Мати все още е в неизвестност: Майката се обръща към всички с гореща молба“.

— Сигурно си чула за това. Новината е съвсем прясна. Вчера беше публикувана във всички вестници.

— Не, не съм — промърмори Фрида.

— Само като си помислиш какво преживяват родителите.

Фрида се взря в поместената в три колонки снимка на малко момче с яркочервена коса и лунички, с неравна усмивка и сини очи, гледащи настрани към човека, който го е снимал с фотоапарата.

— Петък — прочете Фрида.

— Сигурно вече е мъртъв. Жал ми е за горката учителка, която го е оставила да си тръгне. Сега всички я мразят.

Фрида не чу думите му. Тя четеше новината за Матю Фарадей, който се беше измъкнал незабелязано от началното училище в Излингтън в петък следобед и за последно беше видян да отива към сладкарницата, която се намираше на около стотина ярда по-нагоре.

Тя взе друг вестник и прочете същата новина, само че случилото се бе описано по по-интересен начин и бе включено мнението на специалист по изготвяне на психологически профили. После прегледа един по един всичките вестници — историята бе отразена от всеки възможен ъгъл. Беше писано за душевната агония на родителите, за полицейското разследване, за началното училище, за реакцията на гражданите, за сигурността на нашите деца в днешно време.

— Много странно — каза Фрида като че ли на себе си.

Валеше дъжд и на пазара за цветя нямаше много хора. Фрида се радваше на дъжда. Обичаше да го усеща по косата си, хареса й и това, че улицата беше безлюдна. Двамата със Санди вървяха покрай сергии, отрупани с цветя и красиви растения. Беше едва средата на ноември, но вече продаваха украси за Коледа — циклами, див чемшир, зюмбюли в керамични саксии, венци за входните врати и дори имел. Фрида мина с безразличие край тях. Тя мразеше Коледа, а най-много мразеше коледното оживление, забързаните купувачи, евтините нискокачествени стоки по магазините, светещите украси по улиците, които монтираха далеч преди празниците, коледните песни, които гърмяха непрестанно от претъпканите магазини, каталозите, които се сипеха през отвора за пощата на входната й врата, а тя пък изсипваше обратно в кофата за смет, и най-вече постоянната възхвала на семейството. Фрида не уважаваше близките си и те не я уважаваха. Между тях лежеше дълбока и непреодолима пропаст.

Вятърът се блъскаше в платнените навеси на сергиите. Фрида се спря да си купи букет жълтеникавокафяви хризантеми. Алън Декър беше сънувал, че има свой собствен син с рижа коса. Червенокосият Матю Фарадей беше изчезнал. Беше странно съвпадение, но то не означаваше нищо. Тя зарови лицето си в цветята и вдъхна дълбоко влажния им аромат. Край на историята.

Но не можеше да спре да мисли за случилото се. Същата вечер — тъмна и студена, с вилнеещ вятър, който търкаляше по улиците капаците на кофите за смет, огъваше дърветата в причудливи форми и тласкаше с голяма скорост тежки облаци по небето — тя каза на Санди, че иска да остане сама, излезе да се поразходи и краката й неволно я заведоха до Излингтън, покрай великолепните къщи и красиви площади до по-бедните квартали. Не й отне много време да стигне дотам — не повече от петнайсетина минути, и накрая се озова пред купчините цветя, оставени край училищната ограда, където Матю бе видян за последно. Някои от цветята вече бяха увехнали в целофановите си опаковки и тя долови сладникавия мирис на гнило.

* * *

Китовете не са риби. Паяците имат осем крака. Пеперудите произлизат от гъсеници, жабите произлизат от попови лъжички, а поповите лъжички се излюпват от гъстия едрозърнест хайвер, който госпожа Хайд понякога донася в училището в стъклен буркан. Две и две прави четири. Две и две прави четири. Две и две прави четири. Той не знаеше какво се случи след това. Не можеше да си спомни. Мама скоро ще дойде. Ако стисне силно клепачите си и преброи до десет, много бавно — един хипопотам, два хипопотама — и после ги отвори отново, тя ще бъде тук.

Той стисна силно очи, преброи до десет и после ги отвори. Все още бе тъмно. Беше му сърдита, нямаше друго обяснение. Това му беше за урок. Беше излязъл от училището без нейната топла, държаща го здраво ръка. Беше му казала „никога не прави това, обещаваш ли, Матю?“ и той й бе обещал. „Честен кръст!“ Беше изял бонбоните. „Никога не взимай храна от непознати, Матю“. Звучеше като заклинание. Беше чувал, че има магически напитки и храни, които могат да те превърнат в нещо съвсем различно. Можеше да стане дребен като насекомо там, в ъгъла на стаята, и тогава мама нямаше да го види; даже можеше да го настъпи. Или пък лицето му да се промени, тялото му да се промени, да стане като на звяр или чудовище, а той да бъде затворен вътре. Тя щеше да го гледа и нямаше да разбере, че това е той, Матю, нейното сладкишче, нейното захарче. Но нали очите му щяха да си бъдат същите? Макар и в друго тяло, той щеше да гледа със собствените си очи. Или може би щеше да му се наложи да вика, за да й каже, че това е той, но на устата му имаше тиксо и единственото, което чуваше, когато се опитваше да вика, бе ехото, което кънтеше в главата му, подобно на звука на сирената на ферибота, с който ходеха на почивка с мама и татко. Чувстваше се сам и далеч от тях, побиваха го тръпки от страх, макар да не разбираше защо. Искаше да го прегърнат и да се почувства на сигурно място, защото светът е необятен и пълен с изненади, от които сърцето ти става толкова голямо, че едва се побира в тялото ти.

Пишкаше му се. Опита се да не мисли за това. Беше вече голям, за да се подмокря. В такива случаи хората се присмиваха, сочеха с пръст и си стискаха носовете. Отначало усети топла течност, после намокреното място стана хладно, след това студено, започна да му щипе по бедрото и острата миризма го блъсна в носа. Очите му също се насълзиха и засмъдяха. Не можеше дори да ги потърка. Мамо. Татко. Съжалявам, че бях непослушен. Ако ме отведете вкъщи, много ще слушам. Обещавам.

А може би го бяха превърнали в змия, защото ръцете му вече не бяха истински ръце, а само част от тялото му, макар че можеше да си движи пръстите, и краката му вече не бяха истински крака, а прилепени един към друг. Имало едно време едно малко момче на име Матю, което нарушило обещанието си, яло магически бонбони и за наказание се превърнало в змия, гънеща се по пода. Под бузата му имаше дървена повърхност. Можеше да я усети и да я помирише. Ако се опиташе да се свива и разпуска, дали щеше да се движи като змия? Той сви силно тялото си и отново го изпъна и успя да се премести по пода. Лицето му се опря в нещо хладно и твърдо, с извит край. Вдигна глава и го побутна, но то не се помръдна. Изпъна се и сложи бузата си върху него, за да разбере какво е. Веднъж при игра на криеница се беше скрил в гардероба на родителите си. Свит в тъмното, с едва процеждаща се светлина през двойната врата, той хем се кикотеше, хем го беше страх и чакаше да го открият. Чуваше ги как го търсят из цялата къща, дори и на много лесни места, като например зад завесите. Тогава си бе сложил главата на нещо подобно на това тук. Сега със запотената си буза усети, че е въже, вързано на възел.

Обувката му се изплъзна и главата му се блъсна в пода. Обувката го подпря отстрани. Доста силно. Внезапно се появи късче ярка светлина и той се преобърна, за да се ориентира, но не можа да види нищо друго, освен ослепителната светлина. Тя избухна в очите му, запулсира в главата му, а наоколо мракът стана по-гъст.

Светлината угасна. Обувката го подпираше и той остана да лежи на една страна. Внезапно в тъмнината се появи сив правоъгълник, после се чу щракване и сивото изчезна.