Ники Френч
Черен понеделник (27)

26

— И така, какво мислиш? — попита Фрида.

Джак направи гримаса.

— Класически случай на фантазиране.

Те седяха в кафенето на №9, което се бе превърнало в обичайното им място за срещи, и Джак пиеше втора чаша капучино. Тук му харесваше: Кори се суетеше около него със смесица от майчинска загриженост и флирт. Маркъс понякога излизаше от кухнята и настояваше да опита най-новото му кулинарно произведение (днес то беше плодова пита с бадеми и конфитюр от портокали, която Джак изяде, въпреки че не обичаше нито бадеми, нито конфитюр от портокали), а Катя от време на време идваше и сядаше в скута на Фрида. Джак си мислеше, че Катя обича Фрида така, както котките обичат хората, които почти не ги забелязват. Фрида или не й обръщаше внимание, или я сваляше от скута си.

— И по-точно?

— В конкретния случай имам предвид мъжете. Една сексуално провокативна жена се приближава, изважда те от скучното ти ежедневие и ти предлага необикновено и вълнуващо изживяване.

— И кого олицетворява тази жена?

— Може би вас — каза Джак и отпи голяма глътка кафе.

— Мен? — учуди се Фрида. — С големи гърди, оранжево яке, къса тясна пола и червеникаворуса коса?

Джак се изчерви и се огледа наоколо да види дали някой не ги е чул.

— Тя е вашата сексуализирана версия — продължи той. — Това е класически пример за подсъзнателно прехвърляне^[1]. Вие сте жена, която се е появила в обикновеното му съществуване. Той може да разговаря с вас така, както не може да разговаря със съпругата си. Но се мъчи да прикрие това, измисляйки си образа на пищната сексапилна жена.

— Интересно! — каза Фрида. — Малко като в учебниците, но е интересно. Някоя друга теория идва ли ти наум?

Джак се замисли за момент.

— Заинтригува ме това, че той непрекъснато говори за своята анонимност и за усещането, че постоянно го бъркат с други хора. Това може да е проява на синдрома „солипсизъм“ — дисоциативното разстройство, при което човек си мисли, че е единствената реално съществуваща личност, всички останали са имитатори, роботи или нещо подобно, а обкръжаващата го действителност с нереална и с продукт на личните му възприятия.

— В такъв случай би трябвало да се изследва с ядрено-магнитен резонанс.

— Това е просто теория — каза Джак. — И ако липсват други симптоми на когнитивно разстройство, не бих се спрял на нея.

— Други предположения?

— Учили са ме да изслушвам пациента. Смятам, че е твърде възможно жена на улицата да го е объркала с някой друг, тоест не се е случило нищо особено.

— А ти можеш ли да си представиш да се приближиш до някое момиче и да го целунеш по погрешка?

Джак можеше да посочи две-три ситуации, в които това би било изключително лесно, но не го направи. Вместо това каза:

— Може би прилича невероятно много на мъжа, с когото тя го е объркала. Ако това наистина се е случило. Но това, което съм научил от вас, е, че нашата задача е да анализираме онова, което е в съзнанието на пациента. Иначе казано, достоверността на случилото се не е от значение. Това, върху което трябва да насочим вниманието си, е как Алън тълкува случката и какво го е накарало да ви я разкаже.

Фрида се намръщи. Чувстваше се странно, чувайки собствените си думи, които Джак повтаряше като папагал. Звучаха догматично и неубедително.

— Не — отвърна тя. — Има огромна разлика между човек, когото по някаква причина го бъркат с други хора, и човек, който мисли, че бива бъркан с други хора. Не смяташ ли, че би било интересно да разберем дали тази неочаквана среща действително се е случила?

— Сигурно би било интересно — каза Джак — но е абсолютно безсмислено. Ще трябва да пребродите парка „Виктория“ и близката улица с минималната надежда да срещнете жена, която е била в този район преди два дни и която едва ли ще разпознаете, защото не знаете как изглежда.

— Надявах се ти да се заемеш с това — предложи Фрида.

— О, разбирам — отговори Джак.

Той се изкушаваше да й каже някои неща: че това няма нищо общо със стажа му и че е непрофесионално от нейна страна да му възлага такава задача; че шансовете да намери тази жена са почти нулеви и че дори и да успее да я открие, това не би си струвало усилията. Даже се замисли дали няма закон, който да забранява проверки, свързани с пациенти, без тяхното съгласие. Но не каза нито едно от тези неща. Всъщност се почувства щастлив, че Фрида го беше помолила за това. А още по-любопитно беше, че се чувстваше щастлив, задето го бе помолила да направи нещо извън правилата. Ако беше някоя регламентирана допълнителна работа, щеше да му дотежи. Но тук ставаше дума за нещо донякъде нередно и това породи у него усещането за малък заговор между двамата. Или просто се заблуждаваше?

— Добре — съгласи се той.

— Чудесно.

— Фрида!

Гласът идваше иззад гърба му и преди да се ориентира чий беше, забеляза как лицето на Фрида помръкна.

— Какво правиш тук?

Джак се извърна и видя жена с дълги крака, мръсна руса коса и много младо лице, чиито черти трудно се различаваха под тежкия грим.

— Дойдох за урока. Каза, че този път ще се срещнем тук по изключение. — Тя хвърли поглед към Джак и той се изчерви.

— Подранила си.

— Би трябвало да си доволна. — Тя седна при тях на масата и си свали ръкавиците. Ноктите й бяха изгризани и лакирани с тъмнолилав лак. — Навън е много студено. Имам нужда от топла напитка. Няма ли да ни запознаеш?

— Джак тъкмо си тръгва — каза Фрида лаконично.

— Аз съм Клои Клайн — тя протегна ръката си и той я пое. — Нейната племенница.

— Джак Дарган — представи се той.

— Вие двамата откъде се познавате?

— Това не е толкова важно — отвърна Фрида припряно. — Да започваме с урока по химия. — Тя кимна на Джак. — Благодаря за помощта.

Очевидно беше време да си тръгва. Той се изправи.

— Беше ми приятно да се запознаем — каза Клои. Изглеждаше много доволна от себе си.

 

 

Джак слезе на гара Хакни Уик и се загледа в пътната си карта. Отправи се към мястото, където каналът Гранд Юниън се отклоняваше на изток от река Лий. Беше облечен със суичър, пуловер, топло яке с качулка, зимни колоездачни ръкавици и вълнена шапка с наушници, но въпреки това трепереше от студ. Повърхността на канала беше песъчлива, с рядка кал, която още не беше напълно замръзнала. Повървя по утъпканата пътека покрай канала, използвана в миналото от хора и коне, теглещи шлепове, и по едно време видя отдясно вратите на парка. Погледна бележките, които си беше нахвърлял за казаното от Алън по време на сеанса. Малко по-нататък се виждаше детската площадка. Духаше леден вятър, който така щипеше бузите му, че той не можеше да разбере дали са студени или са топли. Въпреки това на площадката имаше бебешки колички, а тук-там подскачаха опаковани като вързопчета детски фигурки. Дори имаше двама души с анцузи на тенис корта. Джак се спря и притисна лицето си в телесната ограда. Играчите бяха възрастни мъже с прошарени коси. Те удряха топката напред и назад, високо и ниско. Джак гледаше с възхищение. Единият атакува близо до мрежата, а другият изстреля топката високо във въздуха. Опонентът му се втурна да я пресрещне. Топката се приземи точно до ограничителната линия.

— Аут! — провикна се опонентът. — Лош късмет!

Джак усети как пръстите му замръзват в ръкавиците. Докато се отдалечаваше от тенис корта, извади дясната си ръка от ръкавицата, мушна я под дрехите си и я притисна до гърдите си, опитвайки се да я стопли. Зави наляво по главната алея. От дясната си страна видя игрището за боулинг, а малко по-нататък — лятната естрада и фонтана. Огледа се. Наоколо почти нямаше хора, само тук-таме някой разхождаше кучето си. В далечината се виждаха група младежи, които се смееха и се побутваха шеговито. Никой разумен човек нямаше да тръгне да върши сериозна работа в такова време. Той се сети за Алън Декър, който се бе разхождал тук, за да си проясни мислите — ако изобщо е бил тук. Но сега, когато Джак се намираше на същото място, започваше да си мисли, че Алън може би е разказал нещо, доближаващо се до истината. Подробностите около канала, игралната площадка и лятната естрада бяха много точни. Защо би се впуснал да ги разказва, ако всичко е било само сън? Докато вървеше, Джак усети, че свирепият северен вятър прочиства мислите му. Цялостната идея за психотерапията все по-малко му допадаше. Наистина ли беше толкова важно да се говори за нещата? И не беше ли говоренето за нещата начин да се обвържеш с проблемите на пациента, когато истинската ти задача е да го накараш да се почувства по-добре? Може би това беше още една причина, поради която се бе съгласил да съдейства на Фрида. Беше му интересно да излезе, да пообиколи и да разбере дали Алън казва истината. Но какви бяха шансовете да открие това, което търсеше?

Джак излезе от южния край на парка, пресече улицата и се озова пред редицата от магазини. Те изглеждаха точно така, както ги беше описал Алън. Когато стигна до железарския магазин, не се стърпя и влезе. Не предполагаше, че такива места все още съществуват. Вътре имаше буквално всичко нужно за жилището, което обитаваше с още няколко души, но така и не се беше наканил да купи: пластмасови контейнери за миене на съдове, сгъваеми стълби, отвертки, електрически фенерчета. Някой път трябваше да дойде тук с колата на приятеля си и да натовари в нея покупките. Няколко крачки по-надолу видя вехтошарския магазин с препарирания бухал на витрината. Беше прашен и проскубан и го гледаше втренчено с немигащите си кукленски очи. Джак се опита да си представи как застрелва и препарира бухал. Нямаше етикетче с цена. Може би не се продаваше.

Той се огледа наоколо. Именно тук Алън беше срещнал жената. Ако действително я беше срещнал. Беше казал, че улицата била пуста и че той изведнъж я видял да се приближава към него. Възможно ли беше да живее някъде наблизо? Джак отстъпи назад и погледна нагоре. Изглежда, над магазините наистина имаше апартаменти, а между отделните витрини надолу по улицата се виждаха входове, над някои от които имаше табели с надпис „Продава се“. Но не можеше да започне да звъни напосоки и да чака някоя едрогърда жена да отвори вратата. Следващият магазин беше обществена пералня, чиято витрина беше пукната. Алън не беше споменал да е носела пране, но и не беше казал, че ръцете й са били празни. Джак влезе вътре и с благодарност вдъхна топлата пара. В задната част една жена сгъваше пране. Видя го и веднага дойде при него. Беше тъмнокоса, а над устната си имаше бенка.

— Перална услуга ли желаете?

— Една моя позната може би е идвала тук преди два дни — каза Джак. — Жена, облечена с яркооранжево яке.

— Не съм виждала такава жена.

Джак поиска да каже нещо, но се отказа, а после отново размисли.

— Впрочем аз съм лекар. Може би е хубаво да отидете на преглед за тази бенка.

— Какво?

Джак докосна лицето си точно над устната.

— Може би е добре да я види специалист.

— Я си гледай работата! — ядоса се жената.

— Извинете — каза Джак и се измъкна навън.

В съседство имаше истинско кафене от типа „мазна лъжица“^[2]. Той реши да влезе вътре. Беше празно, с изключение на един беззъб старец, който седеше в ъгъла и шумно смучеше чая си. Джак срещна воднистите му очи и погледна телефона си: един и двайсет. Седна на една маса и към него се приближи жена със синя найлонова престилка, която тътреше обутите си с чехли крака по не особено чистия под. Джак прочете менюто на черната дъска и си поръча пържени яйца, бекон, наденичка, печени на скара домати и картофи, и чаша чай.

— Нещо друго? — попита сервитьорката.

— Търся една жена, облечена с яркооранжево яке, с червеникаворуса коса, много бижута. Дали идва тук?

— Ти какво иска? — каза тя със силен акцент, гледайки го подозрително.

— Интересува ме дали идва тук.

— Ти има среща с нея тук?

— Среща ли?

— Не тук.

Размениха си още няколко въпроса и накрая Джак така и не разбра дали сервитьорката познава жената и дали изобщо схвана за какво я пита. Поръчаната храна пристигна и той се почувства доволен и щастлив. Това беше обяд, който можеше да яде единствено ако е сам, на непознато място, сред непознати хора. Той тъкмо топеше картофките в остатъците от жълтъка и обмисляше какво следва оттук нататък, когато я видя. Или по-скоро видя жена с яркооранжево яке, черен ластичен клин, обувки с висок ток и дълга червеникаворуса коса, която в този момент минаваше край прозореца. За миг Джак остана като закован. Халюцинираше ли, или наистина я виждаше? Ако това беше тя, какво трябваше да направи? Не можеше да я остави просто да си замине. Това се случваше наистина. Трябваше да я настигне. Но какво щеше да й каже? Той скочи, разля чая върху мазните остатъци от обяда и порови припряно в джоба си за монети. Хвърли на масата повече от необходимия брой, а няколко се завъртяха и паднаха на пода. Джак изхвърча навън, без да обръща внимание на виковете на сервитьорката. Все още можеше да я види — якето й грееше сред сивите и кафявите дрехи на останалите минувачи.

Той се затича след нея и скоро остана без дъх. За жена на високи токове тя се движеше изненадващо бързо. Ханшът й се полюшваше енергично. Когато я доближи, видя, че ходилата й са боси и подути в сандалите, които изглеждаха с един номер по-малки. Изравни се с нея и я хвана за ръката под лакътя.

— Извинете — каза той.

Когато тя се обърна към него, Джак беше шокиран. Очакваше да види млада и красива жена, или поне сексапилна — така я беше описал Алън. Но тази тук не беше млада. Гърдите й бяха увиснали. Лицето й беше набраздено от бръчки, а под тежкия грим кожата й беше бледа. На челото й се мъдреше червен обрив. Очите й, очертани с тъмна очна линия и обрамчени с натежали от туш мигли, бяха зачервени. Изглеждаше уморена, болна и окаяна. Забеляза, че устните й се разтегнаха в нещо като усмивка.

— Какво мога да направя за теб, скъпи?

— Извинете, че ви безпокоя. Исках само да ви попитам нещо.

— Аз съм Хайди.

— Вижте, Хайди — аз… трудно е за обяснение, но…

— Ти май си от срамежливите. Трийсет кинта за свирка.

— Исках да си поговорим.

— Да си поговорим? — Той забеляза безразличния й поглед и лицето му пламна. — Можем да си поговорим, щом това искаш. Но пак ще ти струва трийсет кинта.

— Става дума за…

— Трийсет кинта.

— Не съм сигурен дали имам толкова у себе си.

— Дощя ти се да ме спреш, така ли? Нагоре по улицата има банкомат. — Тя посочи с ръка. — После можеш да дойдеш при мен, ако все още ти се говори. Живея на №41Б. Най-горният звънец.

— Мисля, че не разбирате.

Тя сви рамене.

— Трийсет кинта и ще разбера всичко, което желаеш.

Джак се загледа след нея, докато пресичаше улицата. За момент му се прииска да се прибере вкъщи по най-бързия начин. Чувстваше се засрамен. Но не можеше да си тръгне точно сега, когато я беше открил. Отиде до банкомата и изтегли четирийсет лири, след което се запъти към №41Б. Апартаментът се намираше над магазин, който според табелата отгоре по-рано е бил „Месарница халал“^[3], но вече не работеше. Металните му кепенци бяха нашарени с графити. Джак си пое дълбоко въздух. Докато натискаше най-горния звънец, си представи как минувачите го гледат, усмихвайки се вътрешно. Вратата се отвори автоматично с характерното бръмчене.

Хайди беше облечена с тъмнозелена блуза с дълбоко деколте. Алън беше казал, че мирише на мая, но сега се беше напръскала с парфюм. На устните й имаше нов пласт червило, а косата й бе добре сресана.

— Влизай.

Джак прекрачи прага и се озова в малък, полутъмен хол, в който беше потискащо горещо. Тънки лилави завеси закриваха прозореца. На отсрещната стена, над голям нисък диван, беше окачена репродукция на „Мона Лиза“. Навсякъде имаше порцеланови украшения.

— Веднага трябва да ви кажа, че не съм такъв, за какъвто ме мислите. — И добави със силен глас: — Аз съм лекар.

— Добре.

— Искам да ви питам нещо.

Усмивката й се скри. Очите й се втренчиха в него, а погледът й стана подозрителен.

— Не си ли клиент?

— Не.

— Лекар? Чиста съм, ако това е проблемът.

Джак се почувства отвратително.

— Става дума за един мъж с червена коса — започна той.

Хайди се отпусна на дивана. Джак видя колко е уморена. Тя взе бутилката с вермут „Дюбоне“, която беше до краката й, напълни догоре една малка чаша, изля я в гърлото си и преглътна шумно. Малка струйка от питието потече по брадичката й. После си взе цигара от пакета на масата. Сложи я в устата си, запали я и всмукна жадно. Облаче дим увисна в тежкия въздух.

— Онзи ден сте го целунали.

— Хайде бе, не може да бъде.

Джак се насилваше да говори. Чувстваше силен физически дискомфорт, който го караше да се върти неспокойно на мястото си. Той се видя такъв, какъвто сигурно изглеждаше в очите на тази жена, Хайди: пуритан, който в същото време бе жаден за секс, недодялан млад мъж, който все още не беше надраснал юношеските си копнежи за жените, въпреки възрастта и професията си. По челото му изби пот. Дрехите му предизвикваха сърбеж по цялото му тяло.

— Имам предвид, че сте се приближили до него на улицата и сте го целунали. Точно пред кафенето и вехтошарския магазин с препарирания бухал на витрината.

— Това някаква скапана шега ли е?

— Не.

— Кой те подучи да си играеш така с мен?

— Моля ви, погрешно сте ме разбрали. Моят приятел, мъжът с червената коса, е бил много изненадан, и аз реших да проуча дали…

— Мръсно куче.

— Моля?

— Приятелят ти. Добра компания си си намерил, няма що. Но поне си плаща. Обича да плаща. Това му дава право да се отнася с нас по най-долен начин.

— Алън?

— Кой?

— Казва се Алън.

— Не, не се казва така.

— Вие под какво име го познавате?

Хайди отново напълни чашата си с „Дюбоне“ и я изпи на един дъх.

— Моля ви — каза Джак настойчиво.

Той извади парите от задния си джоб, махна една банкнота от десет лири и й подаде останалите.

— Дийн Рийв. И ако му кажеш, че аз съм ти казала, ще те накарам да съжаляваш… Кълна се.

— Няма да му кажа. Случайно да знаете къде живее?

— Ходила съм там веднъж, когато жена му я нямаше.

Джак порови в джоба си и извади химикалка и една стара рецепта. Подаде й ги, тя написа нещо на гърба на рецептата и му ги върна.

— Какво е направил?

— Не съм сигурен — отвърна Джак. На излизане й подаде останалата банкнота от десет лири. Искаше му се да й се извини, но не знаеше за какво.

 

 

На връщане с влака Джак беше седнал срещу мъж с плешива глава и намазани с помада мустаци, който четеше списание за оръжия. Когато се обади на Фрида и й каза, че е открил мистериозната жена, описана от Алън, тя настоя да се срещнат в квартирата му. Джак безуспешно се опита да се възпротиви: не му се искаше тя да види мястото, където живееше, особено в състоянието, в което го беше оставил сутринта. Притесняваше се кои от съквартирантите му щяха да са си вкъщи и какво щяха да си помислят. На всичкото отгоре се наложи непредвиден престой в един тунел, тъй като някакъв човек се беше хвърлил под влака. Тъкмо се опитваше да вкара ключа в ключалката, когато я видя да се задава по пътя. Свечеряваше се и тя се беше облякла добре, за да не й е студено, но той винаги би я разпознал по бързата походка и изправената стойка. Беше толкова целеустремена, помисли си той, и тръпка на радостно вълнение премина през него, защото се беше справил успешно и имаше какво да й разкаже.

Тя застана до него тъкмо когато той отваряше вратата. Антрето беше пълно с рекламни брошури и обувки; един велосипед беше облегнат на стената и те внимателно се промъкнаха край него. От горния етаж се чуваше силна музика.

— Тук е малко разхвърляно — каза Джак.

— Не се притеснявай.

— Не знам дали има мляко.

— Не искам мляко.

— Бойлерът е повреден и няма гореща вода за чай.

— Облякла съм се с топли дрехи.

— В кухнята е топло. — Но когато надникна вътре, мигом излезе. — Мисля, че в хола ще е по-удобно. Ще включа радиатора.

— Спокойно, Джак — каза Фрида. — Искам да ми разкажеш подробно какво стана.

— Направо не е за вярване — отвърна той.

Холът беше също толкова мизерен, колкото и кухнята. Видя го през погледа на Фрида — коженият диван, който родителите на един от съквартирантите им бяха дали при нанасянето, беше в окаяно състояние: едната странична облегалка беше разпрана и отвътре се показваха цели снопчета бял пълнеж. Стените бяха боядисани в отровнозелен цвят; навсякъде се виждаха бутилки, керамични чаши, чинии и всякакви дрехи. На перваза на прозореца имаше увехнали цветя. Сакът му за игра на скуош беше разтворен и оттам се показваше мръсна тениска, върху която бяха зарязани и къси чорапи, свити на топка. Учебният скелет, който Джак имаше още от първия си семестър в университета, стоеше в центъра на стаята, окичен с мигащи коледни лампички; на черепа му бяха сложени една върху друга няколко шапки, а от дългите му пръсти висяха дантелени гащи. Той разчисти с един замах списанията от масата и ги покри с едно сако, захвърлено на дивана. Ако беше на сеанс при Фрида, би й разказал за хаоса, в който живееше, и как това го караше да се чувства сякаш не контролира напълно собствения си живот. Ако той четеше тези списания (всъщност ги четяха другите, а той от време на време тайничко ги прелистваше), би й казал и за това. Би споделил с нея, че живее в раздвоение — между останалия в миналото университетски живот и света на възрастните, който като че ли винаги принадлежеше на другите хора, но не и на него. Би й описал бъркотията в душата си. Не искаше тя сама да я забележи.

— Седнете. Извинете, нека да махна това. — Той вдигна лаптопа и бутилката с кетчуп от стола. — Невинаги е така. Някои от съквартирантите ми са доста разхвърляни.

— И аз съм била студентка — успокои го Фрида.

— Но ние вече не сме студенти — каза Джак. — Аз съм лекар, малко или много. Грета е счетоводител, въпреки че човек трудно би повярвал.

— Каза, че си я открил.

— Да — лицето на Джак светна. — Можете ли да повярвате? Вече почти се бях отказал, когато тя изведнъж се появи. Въпреки че беше донякъде объркващо. Имаше някакво разминаване — тя хем беше жената, която Алън ви е описал, хем не беше точно същата.

— Давай отначало — настоя Фрида.

Под съсредоточения й поглед Джак й разказа подробно какво се беше случило. Повтори възможно най-точно разговора с жената. Последва тишина.

— Е, как ви се струва? — попита той.

Вратата на хола се отвори и един от съквартирантите надникна вътре. Видя Фрида и очите му похотливо я огледаха, а после изчезна. Джак се изчерви до корените на косата си.

— Мръсно куче?

— Така нарече Алън, но каза, че името му е Дийн.

— Всичко, което Алън ми каза, е вярно — Фрида като че ли говореше на себе си. — Всичко, за което мислехме, че съществува единствено във въображението му, е напълно реално. Не си го е измислил. Но жената, за която твърди, че никога преди не е виждал, го познава.

— Познава някой си Дийн Рийв — поправи я Джак. — Поне така ми каза.

— Защо й е да лъже?

— Не мисля, че лъже.

— Описала е съвсем точно всичко, за което сподели Алън, само че според нея се е случило с друг мъж.

— Да.

— Лъже ли ни Алън? И ако е така, защо го прави?

— Тя съвсем не беше ослепителната жена, която очаквах да видя — каза Джак. — Беше му неловко да говори за Хайди, но му се искаше да разкаже на Фрида как се бе почувствал, когато се озова в топлата стая с тежък, сладникав въздух, насилвайки се да не мисли за всички онези мъже, които се бяха изкачвали с тежки стъпки по тесните стълби. Спомни си зачервените й очи и почувства леко гадене, все едно че той бе виновен за всичко.

— Имам колеги, които се занимават със секс труженички — каза Фрида. Тя го гледаше и като че ли четеше мислите му. — В основната си част те са пристрастени към дрогата и алкохола, брутално използвани и бедни. И изобщо не са ослепителни.

— И така, Алън ходи при проститутки под името Дийн. Но не му стига смелост да си го признае, а завоалира този факт, разказвайки ви тази странна история, с което снема отговорността от себе си и прави жената по-малко уязвима. И вие ли мислите същото?

— Има само един начин да разберем това.

— Можем да отидем там заедно.

— Мисля, че ще е по-добре да отида сама — каза Фрида. — Прекрасно се справи, Джак. Оценявам това и съм ти много признателна. Благодаря ти.

Той измънка нещо неразбираемо. Тя не можа да определи дали беше доволен от похвалата й или беше разочарован, че няма да я придружи.