Ники Френч
Черен понеделник (17)

16

Когато Танър отвори входната врата, на лицето му се изписа изненада. Главен криминален инспектор Малкълм Карлсън се представи.

— Асистентката мие разговаряла с вас — каза Карлсън.

Танър кимна и го поведе към мрачна и неугледна всекидневна. Беше студено. Танър коленичи и включи печката с реотани, поставена вътре в камината. После се засуети да направи чай и да го сервира. През това време Карлсън се огледа наоколо и си спомни как като малко момче баба му и дядо му го заведоха на гости у техни приятели, или може би далечни роднини. Дори сега, след трийсет години, си спомни усещането за мрак и домакински задължения.

— В момента заемам поста, който вие по-рано сте заемали — каза Карлсън, като в същото време си помисли, че думите му звучат нелепо. Танър нямаше вид на детектив. Той дори не изглеждаше като пенсиониран детектив. Носеше стара вълнена жилетка и износени сиви панталони, а по лицето му се виждаха цели неизбръснати участъци. Наля чай в две различни по големина чаши и подаде по-голямата на Карлсън.

— Никога не съм имал намерение да живея вечно в Кенсъл Райз — подхвана разговора Танър. — Когато преди години се пенсионирах преждевременно, смятахме да се преместим близо до морето, в някое градче на изток — Клактън или Фринтън. Започнахме да разглеждаме брошури. Но тогава жена ми се разболя и плановете ни се провалиха. Тя е горе. По някое време ще започне да ме вика.

— Много съжалявам — обади се Карлсън.

— Обикновено мъжете са тези, които се разболяват веднага след пенсионирането си. Но аз съм добре. Само дето съм малко уморен.

— Аз гледах майка си в продължение на няколко дни, след като я оперираха — каза Карлсън. — Беше ми по-трудно, отколкото да съм полицай.

— Не говорите като полицай — отбеляза Танър.

— А като какъв?

— Различен сте. Предполагам, че сте завършили университет.

— Да, така е. Това пречи ли ми да бъда един от многото полицаи?

— Може би. Какво сте учили?

— Право.

— Е, това си е чиста загуба на време.

Карлсън отпи от чая си. По повърхността му плуваха малки капчици мляко, а вкусът му беше кисел.

— Знам защо сте тук — каза Танър.

— Търсим изчезнало дете. Зададохме някои параметри — възраст на детето, време на изчезване, място на изчезване, вероятен метод на отвличане, благоприятна възможност за отвличане — и едно име изскочи в компютъра. Само едно. Джоана Вайн. Или Джо.

— Джоана.

— Момчето, с чието изчезване се занимавам, се казва Матю Фарадей. Вестниците го наричат Мати. Може би пасва по-добре на водещо заглавие. Малкият Мати. Но името му е Матю.

— Тя изчезна преди двайсет години.

— Двайсет и две.

— Джоана беше отвлечена в Камбъруел^[1]. Това малко момче е изчезнало в Хакни^[2], нали така?

— Очевидно следите случая.

— Това е неизбежно.

— Така е. Но да продължим.

— Джоана изчезна през лятото. А сега това момче изчезва през зимата.

— Значи не намирате допирни точки?

Танър помълча, преди да отговори и сега отново изглеждаше като едновремешния старши детектив. Когато заговори, отмяташе едно по едно съображенията си с помощта на пръстите си.

— Допирни точки ли? Момиче, момче. Южен Лондон, Североизточен Лондон. Лято, зима. Освен това има промеждутък от двайсет и две години. Не виждам логиката. Въпросният тип отвлича дете, изчаква повече от две десетилетия, след което отвлича още едно дете. Според вас обаче между двата случая има връзка. Има ли някаква улика, която пазите в тайна от медиите?

— Не — отговори Карлсън. — Прав сте. Няма причина да търсим допирни точки. Разглеждам случая от друга позиция. Всяка година изчезват хиляди деца. Но ако от тях изключим подрастващите младежи, които бягат от домовете си, децата, които биват отвеждани от други членове на семейството, нещастните случаи, тогава броят на децата, намиращи се в неизвестност, рязко се ограничава. Колко деца биват убити от непознати лица всяка година? Четири-пет?

— Нещо такова.

— Ето как тези две изчезвания започват да си приличат. Знаете колко е трудно да се отвлече дете. Трябва да го направиш, без да се вдига шум, без да бъдеш забелязан и после… какво? Отърваваш се от трупа, така че никога да не бъде намерен, или пък прехвърляш детето в чужбина, или — и аз самият не знам какво друго.

— Споделяли ли сте пред журналистите тази ваша теория?

— Не, и нямам намерение да го правя.

— Не разполагате с убедителни факти. Не можете да базирате разследването само на предположения — каза Танър. — Това беше и нашият проблем. Бяхме сигурни, че е замесено семейството. Защото това сочи статистиката. В преобладаващата част от случаите престъпникът е от семейството. Ако родителите са разделени, обикновено това е бащата или някой чичо. Спомням си, че в началото бащата нямаше твърдо алиби и изгубихме доста ценно време да го проверяваме.

— И какво се оказа — имаше ли твърдо алиби?

— Направо непробиваемо — отвърна Танър неохотно. — Ние се заблуждавахме, че ако го притиснем, той ще си признае и само се надявахме вече да не е убил дъщеря си, защото така става в повечето случаи. Но невинаги. Всъщност едва ли има смисъл да ви разказвам всичко това. Сигурен съм, че сте прочели цялото досие.

— Изчетох всичко. Отне ми цял ден и не попаднах на нищо интересно. Но дойдох, за да ви попитам има ли нещо, което не сте приложили към досието. Може би някакви подозрения, интуитивно усещане, предположения?

Танър се облегна на дивана. Дишаше тежко.

— Може би очаквате да ви кажа, че съм бил обсебен от този случай? И че затова съм се пенсионирал преждевременно?

— А така ли е?

— В работата си се сблъсквах и бях принуден да търпя всякакви неща: трупове; хора, които виждах да се разхождат по улицата, а знаех, че са извършили престъпление; адвокатите им, които стояха плътно до тях на тротоара и обясняваха пред медиите, че клиентът им е получил оправдателна присъда, защото е невинен, и благодаряха на съдебните заседатели, че са проявили здрав разум. И какво оставаше накрая? Купища документация и голи числа. В един момент осъзнах, че повече не мога да се занимавам с това.

— Джоана Вайн — каза Карлсън меко. — Какво стана тогава с разследването?

— Нищо. Абсолютно нищо. Ще ви кажа как беше. В кухнята, например, имам шкаф, на който му липсва дръжката. За да го отворя, трябва да пъхна със сила връхчетата на пръстите си в процепа, след което да си помогна допълнително с някакъв предмет. В случая с Джоана Вайн трябваше да се направи нещо подобно. Сформирахме оперативен щаб, снехме стотици показания, написахме доклади, дадохме пресконференции, организирахме оперативки, за да видим докъде сме стигнали. Но нямаше нито едно веществено доказателство, за което да се заловим. Нищо, в което да пъхнеш връхчетата на пръстите си и случаят да се открехне.

— И какво стана накрая?

— Започнахме да провеждаме пресконференциите в по-малки зали. Постепенно изчерпахме всички възможности и нямаше какво друго да се направи. Измина цяла година. Нищо ново не се случи. Никоя от разработваните версии не ни насочи към вярна следа.

— Какво беше вашето заключение?

— Нали току-що говорихме за това.

— Кажете ми какво ви подсказа усетът ви? Какво беше предположението ви?

Танър се изсмя горчиво.

— Не можех да се ориентирам. След два-три дни очаквах да я намерим в някоя канавка или в канал, или може би в плитък гроб. При тези откачени копелета нещата се случват импулсивно. След това се опитват да заличат следите от извършеното престъпление. Е, тогава имах усещането, че нещата са различни, но това бе всичко. Нямаше нищо налице. Как да анализираш нищото? Може би убиецът — мъж или жена — я бе заровил на неоткриваемо място. А как върви вашето разследване?

— Напомня ми за вашето. Първите няколко часа се надявахме, че момчето ще се появи отнякъде, че може би се е изгубило или се е скрило в някой шкаф, или пък е отишло на гости у приятел. Разговаряхме с родителите му. Те не са разделени. Разговаряхме и с леля му. Братът на майката живее близо до тях. Той е безработен и пие. Засега сме съсредоточили вниманието си върху него. И продължаваме да чакаме.

— А какво показва видеонаблюдението?

— Момчето или е умно, или е извадило късмет. Проверката на охранителната камера в училището показа, че тя не работи. Строго пазена тайна е, че около една четвърт от камерите за видеонаблюдение или са повредени, или не ги включват. Но знаем със сигурност, че малкият е излязъл и се е отдалечил от училището. На фасадите на няколко магазина и в близост до една кръчма, които са точно срещу дома му, са монтирани камери. Той не се вижда на тях, но разбрах, че са насочени неправилно, така че записите им са ненадеждни. А пътят му до вкъщи минава покрай парк, в който изобщо няма камери.

— Не можете ли да проверите номерата на колите, които влизат и излизат от района?

— Какво? Които влизат и излизат от Хакни? Че това да не е квартал с червени фенери в два през нощта? Как да се ориентираме откъде да започнем?

— Може би ще трябва да почакате още двайсет години.

Карлсън се изправи. Извади визитка от портфейла си и я подаде на Танър, който я пое с крива усмивка.

— Досещате се какво ще кажа. Но ако наистина има нещо, което искате да ми съобщите, просто ми звъннете — помоли по Карлсън.

— Усещането не е особено приятно, нали? — каза Танър. — Когато ви се налага да дойдете и да разговаряте с хора като мен.

— Беше ми от полза — отвърна Карлсън. — Даже почти се зарадвах, че и на вас тогава е било също толкова трудно, колкото ми е на мен сега.

Те тръгнаха заедно към вратата.

— Съжалявам за съпругата ви — каза Карлсън. — Подобрява ли се състоянието й?

— Влошава се — отговори Танър. — Докторът казва, че ще продължи дълго. Ще ви трябва ли такси?

— Шофьорът ми ме чака отвън.

Карлсън прекрачи прага и изведнъж каза нещо, което неволно се изплъзна от устата му.

— Сънувам това момче. Не си спомням сънищата, когато се събудя, но знам, че са били за него.

— И с мен беше същото — каза Танър. — Затова преди лягане обръщах по две-три чашки. Понякога помага.

 

 

— Липсваше ми снощи — каза Санди.

Фрида огледа кухнята. Вече изглеждаше като чужда територия.

— Тъкмо закусвах. Искаш ли…

— Не, благодаря.

— Е, поне вече не вали. Изглеждаш прекрасно. Това ново сако ли е?

— Не.

— Аз май много дърдоря. Извинявай за снощи. Наистина съжалявам. Беше права да ми се сърдиш.

— Вече не ти се сърдя.

— Не ми се сърдиш, защото си решила, че няма да дойдеш с мен. Прав ли съм? — попита Санди.

— Не мога да оставя всичко — отвърна Фрида. — Дори и заради теб.

— А не се ли страхуваш да изгубиш това, което съществува помежду ни?

Неочаквано и за двамата, в следващия миг те вече се целуваха, той съблече сакото и блузата й и разгорещените им тела се сплетоха на дивана, неговата уста бе впита в нейната, нейните ръце галеха голия му гръб и го притискаха за последен път. Той неспирно зовеше името й и тя знаеше, че този зов ще я буди нощем.

По-късно тя каза:

— Това беше грешка.

— Не и за мен. Няма да замина преди Коледа. Да прекараме това време заедно. Опитай се да премислиш нещата.

— Не. Не обичам дългите сборувания.

— Как може да си тръгнеш след такова изживяване?

— Сбогом, Санди.

Когато Фрида си тръгна, той се изправи до прозореца и погледна надолу към площада, където след малко щеше да се появи тя. И ето че тя се показа — изправена и елегантна фигура, крачеща бързо сред минувачите. Не се обърна и не погледна нагоре.