Ники Френч
Черен понеделник (24)

23

Следобед на другия ден Карлсън свика пресконференция, на която семейство Фарадей, в присъствието на цял куп фотографи и репортери, трябваше да отправи апел да бъде върнат синът им, което от своя страна щеше да събуди отново обществения интерес към случая.

Карлсън беше прекарал сутринта в четене на част от показанията, които екипът му бе снел от стотици така наречени свидетели, и бе отделил настрана малка купчинка с тези, които заслужаваха внимание. Той гледаше лицата на двамата в светлината на прожекторите — лица, които видимо се бяха променили след изчезването на Матю. Ден след ден беше наблюдавал как мъката дълбае нови бръчки по кожата им, променя изражението им, помрачава светлината в очите им. Лицето на Алек Фарадей беше все още подуто и охлузено от побоя, а походката му беше скована заради счупените ребра. И двамата изглеждаха отслабнали и напрегнати, нейният глас се разтрепери, докато говореше за скъпото си момченце, но се справиха добре. Казаха обичайните, разтърсващи сърцето и душата неща. Призоваха всички хора да съдействат за издирването на Матю и помолиха горещо похитителя да върне сина им.

От такива призиви, естествено, нямаше никаква полза. Подобен род шоу беше предназначено най-вече да подложи на напрежение родителите, за да се разбере дали те са истинските виновници. Но всички знаеха, че нямаше как семейство Фарадей да са го извършили. Дори вестниците, които бяха обвинили бащата, нагло бяха сменили позициите си, превръщайки го в изстрадал светец. Беше установено, че той е бил с клиент в счетоводната кантора, където работеше, и за това имаше десетки свидетели. Тя бе тичала от клиниката, където беше рецепционистка, за да пристигне навреме в училището и да прибере сина си. А идеята, че този, който бе похитил Матю, изведнъж ще се разчувства, като чуе молбите им и види покрусените им лица, беше направо абсурдна — още повече че детето най-вероятно вече беше мъртво от няколко седмици. Сега се очакваше обществото да реагира и то щеше да реагира, и потокът от неверни сведения и фалшиви надежди, който милостиво беше започнал да пресъхва, щеше отново да залее разследващите.

Тази вечер той остана да работи до късно. Разглеждаше внимателно снимките на момчето, на мястото, където беше изчезнало, взираше се в голямата карта в залата за разработване на оперативни действия, маркирана с карфици и флагчета. Чете още показания. Главата му пулсираше, а гърдите го боляха.

* * *

Той се вторачи в другото момче и то се вторачи в него. Беше Саймън. Протегна ръка към Саймън да види дали е приятелски настроен и Саймън протегна ръката си едновременно с него, но не се усмихна. Беше много слаб и много бял, костите на рамената и таза му бяха заострени, а пишлето му приличаше на малък розов охлюв. Когато той пристъпеше към Саймън, и Саймън пристъпваше към него — с треперещи малки крачки, като кукла на конци. После, също като кукла на конци, Саймън се прегъна и седна на пода. Същото направи и Матю и те отново се вторачиха един в друг. Матю докосна с пръста си слабото лице на момчето — лице на призрак с кухини вместо бузи и дупки вместо очи и със залепена е тиксо уста, и пръстът му опря в студеното, осеяно е петна огледало. Матю видя сълзи, които се стичаха точно там, където беше сложил пръста си.

Усети нечии ръце, ръце, които го държаха отзад. Тихи думи, нечий дъх.

— Ти ще бъдеш нашето малко момче — каза гласът. — Но не бъди нашето лошо малко момче. Ние не харесваме лоши малки момчета.

* * *

Когато Фрида отвори вратата, Карлсън стоеше на прага, все едно че го очакваше и това донякъде беше така. Тя знаеше, че на случая „Матю Фарадей“ не беше сложена точка.

— Влезте — покани го Фрида.

Те се отправиха към хола, където камината беше запалена, а на страничната облегалка на фотьойла й имаше купчина научни журнали.

— Безпокоя ли ви?

— Не, не. Седнете.

Той носеше кожена чанта, преметната през рамо. Остави я на пода, съблече палтото си и седна. Тя се поколеба, а после попита:

— Искате ли нещо за пиене? Кафе?

— Предпочитам нещо по-силно.

— Вино? Уиски?

— Уиски, моля. Тази вечер е доста студено.

Фрида наля уиски в две чаши и го разреди с вода, а после седна срещу него.

— С какво мога да ви помогна?

Тя се държеше по-любезно от обикновено. Очите му леко се навлажниха.

— Все за това мисля. Сутрин ставам и си мисля за него, вечер си лягам и го сънувам. Отивам в бара с колегите, говорим си за разни неща и аз чувам думите, които излизат от устата ми. Не е за вярване как човек може да върши това и онова, преструвайки се, че всичко е наред, когато всъщност не е. Говоря с децата си по телефона, питам ги какво са правили през деня, разказвам им с весел глас как е минал моят ден, а през цялото време той е пред очите ми. Според мен е мъртъв. Или поне се надявам, че е, защото ако не е… Кое е най-доброто, което можем да очакваме? Да намерим тялото му и да заловим негодника, който го е извършил. Това е най-доброто.

— Толкова ли е безнадеждно всичко?

— И след десет, и след двайсет години аз винаги ще бъда ченгето, което не успя да спаси Матю Фарадей. Когато се пенсионирам — като стария детектив, водил разследването по случая „Джоана Вайн“, когото посетих наскоро — ще си стоя у дома и ще си мисля за Матю; ще се питам какво се е случило, къде е погребан, кой го е извършил и къде е сега.

Карлсън разклати уискито в чашата си и отпи голяма глътка.

— Вие може би прекарвате половината от времето си с хора, които са измъчвани от вина, но в моята практика хората не изпитват вина. Те се срамуват, когато бъдат заловени, но не чувстват вина, когато се разхождат на свобода. Навсякъде по света има типове, които са извършили ужасни неща, но си живеят спокойно и приятно, заобиколени от семействата и приятелите си.

Той пресуши чашата си и Фрида му наля отново, без да го пита. Тя самата не беше докоснала своята.

— Щом аз се чувствам така, как ли се чувстват родителите? — Карлсън припряно разхлаби вратовръзката си. — Нима това ще ме преследва цял живот?

— Никога ли преди не сте имали подобен случай?

— Разследвал съм убийства, самоубийства, домашно насилие. Трудно е да запазиш вярата си в човешкото у човека. Може би затова съм разведен и сега изливам душата си пред жена, която съм срещал два пъти, вместо пред съпругата си. Момчето е само на пет, на възрастта на по-малкото ми дете.

— Трудно ще намерите изход от тези душевни терзания — каза Фрида. В стаята се настани особена атмосфера — сънлива и тягостна.

— Знам. Просто исках да го споделя с някого. Извинете.

— Не е нужно да се извинявате.

Тя се загледа мълчаливо в чашата си, а Карлсън се загледа в нея, откривайки нови и по-меки черти в характера й. След известно време я попита:

— Разкажете ми за работата си.

— Какво точно ви интересува?

— Не знам. Вие лекарка ли сте?

— Да. Макар че това не е задължително. Специализирах психиатрия, преди да изкарам стаж по психотерапия. Това е дълъг процес, изисква се строга дисциплина. Имам доста титли пред името си.

— Разбирам. А повечето от пациентите ви частни ли са, по колко приемате на ден, какви са те, защо се занимавате с това, има ли полза? Ето това ме интересува.

Фрида се засмя и започна да изброява на пръсти отговорите на зададените въпроси.

— Първо, работя както с частни пациенти, така и с такива по линия на Националната здравна служба. Работя с направления от клиниката „Складовете“, където съм се обучавала и съм работила в продължение на години, а също и от лични лекари и болници. Освен това приемам хора, които идват по собствена инициатива, тъй като техен познат ме е препоръчал. За мен е важно да не се занимавам само с пациенти, които са достатъчно богати, за да си позволят частни сеанси; иначе ще изглежда, като че ли лекувам болестите на богатите. Частната терапия е много скъпа.

— Колко скъпа?

— Аз се придържам към следното правило: взимам 2 лири на всеки 1000, които пациентът печели — така че, ако примерно печели 30’000 лири, на всеки сеанс ще ми плаща по 60 лири. Веднъж имах един клиент, който ми каза, че според моето изискване би трябвало да ми плаща по 500’000 лири на сеанс. За негово щастие, аз имам максимална тарифа от 100 лири. Известна съм с това, че не отказвам да приемам пациенти и срещу нищожно заплащане, въпреки че колегите ми се мръщят. Най-общо казано, около седемдесет процента от клиентите ми са с направления по линия на Националната здравна служба.

Второ, с пациентите си се срещам обикновено три пъти седмично, а те обичайно са седем на брой, което прави около двайсет сеанса на седмица. Познавам психотерапевти, които имат по осем сеанса дневно, тоест четиридесет на седмица. Един пациент излиза, друг влиза. Това ги прави богати, но аз не бих могла да работя по този начин, а и не искам.

— Защо?

— Необходимо ми е да осмислям нещата, да разсъждавам върху проблемите на всеки един от пациентите ми, да си водя стриктно бележки в хода на терапията. Не ми трябват повече пари от тези, които получавам; трябва ми време. Кое беше следващото?

— Какви са хората, които идват при вас?

— Не знам как да отговоря на този въпрос. Нямат много общо помежду си.

— Освен че са объркани.

— На повечето от нас ни се случва да сме объркани в даден период от живота си, да сме нещастни повече, отколкото можем да понесем, да се държим неадекватно, или да се намираме в задънена улица. — Тя впери поглед в него. — Съгласен ли сте с мен?

— Не знам — отвърна Карлсън неохотно. — Някога връщате ли хора?

— Ако преценя, че нямат нужда от терапия или че са по-подходящи за лечение при друг колега. Приемам само хора, на които смятам, че мога да помогна.

— А какво ви накара да станете психотерапевт? — Той бе много любопитен да узнае, но не очакваше тя да му отговори. Бяха седели и бяха разговаряли приятелски и въпреки това не би могъл да каже, че я разбира по-добре или че е успял да открие нейните слаби страни и душевни съмнения. Тя продължаваше да бъде затворена в себе си. Умението й да се владее, което му беше направило изключително впечатление при първата им среща, си оставаше непоклатимо.

— Стигат ми толкова въпроси за тази вечер. Кажете нещо за вас.

— Какво за мен?

— Защо постъпихте на работа в полицията?

Карлсън сви рамене, после се загледа в чашата с уиски.

— Един господ знае. Напоследък все се питам защо не станах адвокат, както се очакваше от мен, да печеля добре и да спя спокойно нощем.

— И какъв е отговорът?

— Няма отговор. Работя много, печеля малко, затънал съм в купища документация, забелязват ме само когато нещата вървят зле, пресата и шефът ми постоянно ме дъвчат за нещо, а обществото ми няма доверие. А сега, когато оглавявам криминалния отдел, постоянно си имам работа с убийци, домашни насилници, перверзници и наркодилъри. Какво да кажа? Навремето възможността да работя в полицията много ме привличаше.

— Значи все пак харесвате работата си.

— Дали ми харесва? Аз върша това постоянно и го върша доста добре. Макар че едва ли бихте го предположили, имайки предвид настоящия случай.

Той се сети за нещо, бръкна в чантата си и извади две картонени папки.

— Това са показанията на Розалинд Тийл. Тя е сестрата на Джоана Вайн. Първите показания са дадени непосредствено след изчезването на Джоана, а преди два дни отново разговаряхме с нея.

— Има ли нещо съществено в показанията й?

— Бих искал вие да ги прочетете.

— Защо?

— Интересува ме вашия коментар.

— Сега ли?

— Да, ако нямате нищо против.

Карлсън напълни отново чашата си, без да й долива вода. Стана и закрачи из стаята, все едно че беше в галерия. Фрида мразеше да я наблюдават, когато чете. Подразни я и това, че той разглеждаше наредените предмети, опитвайки се да научи нещо за нея. Най-бързият начин да прекрати това беше да изчете показанията. Отвори по-старата папка и зачете бавно, дума по дума.

— Всички тези книги ли сте прочели? — попита Карлсън.

— Млъкнете — измърмори Фрида, без да вдига поглед от написаното. Когато се прехвърли на втората, по-новата папка, усети, че той продължава да се разхожда, но вече извън полезрението й. Накрая приключи с четенето. Не каза нищо, макар да знаеше, че Карлсън чака.

— И така? — обади се той. — Ако тя беше ваша пациентка, какво бихте я попитали?

— Ако беше моя пациентка, нищо не бих я попитала. Щях да се опитам да й помогна да престане да се чувства виновна заради сестра си. Иначе съм на мнение, че трябва да бъде оставена на спокойствие.

— Тя е единственият възможен свидетел — каза Карлсън.

— Но нищо не е видяла. И са минали повече от двайсет години. Всеки път, когато я разпитвате, й нанасяте поредната душевна травма.

Карлсън се приближи и отново седна срещу Фрида. Загледа се в чашата си с уиски.

— Много е добро — каза той. — Откъде е?

— Някой ми го подари.

— Кажете ми още нещо за тези показания. Вие сте умна. Не ги ли смятате за предизвикателство?

— Вие подигравате ли ми се? — тросна се Фрида.

— Съвсем не. В момента съм в такова положение, че ще бъда благодарен на всеки, който ми подскаже някаква идея. Интересуват ме хора, които са компетентни там, където аз не съм.

Фрида замълча за момент.

— Обмисляли ли сте вероятността Джоана да е била отвлечена от жена, а не от мъж?

Карлсън внимателно постави чашата си на ниската масичка, край която беше седнал.

— Защо ме питате за това?

— Изчезнала е много бързо — започна Фрида. — Роузи Вайн е изгубила сестра си от погледа си за около минута. По всичко личи, че не е имало суматоха, нито викове. Не става въпрос за отвличане в тиха алея, след което хвърлят детето отзад в някой микробус. Случило се е на оживена улица, с минувачи и магазини. Представям си малко момиченце, което тръгва с жена, държейки я за ръката. — Пред погледа на Фрида като че ли оживя сцената с момиченцето, което доверчиво се отдалечава в неизвестна посока. Тя се помъчи да изтрие от въображението си тази картина.

— Това, което казвате, е много интересно — обади се Карлсън.

— Не ме ласкайте. Какво му е интересното? По-скоро е очевидно и вие самите сигурно сте си го помислили още от самото начало.

— Тази идея действително ни хрумна — каза той. — Това е една вероятна възможност. А сега си признайте — заинтересувахте се.

— Защо коментираме всичко това? — попита Фрида. — Какво точно искате от мен?

— Бих искал да поговорите с Роуз Тийл. Може да успеете да се доберете до нещо по начин, по който ние не можем.

— Но какво би могло да е това нещо? — Тя взе папката и я прелисти със замах.

— Не е ли странно? — каза Карлсън. — Когато чета показанията, си представям, че се качвам в машина на времето, озовавам се на онова място за една минута, даже за пет секунди, и виждам какво точно се случва. — На лицето му се появи невесела усмивка. — Не подхожда на един полицай да говори такива неща.

Фрида отново погледна показанията: малкото момиче говори за сестричката си. Почувства се така, като че ли я канят да тръгне на пътешествие и ако каже „да“, вече няма да има връщане назад. Струваше ли си да приеме предизвикателството? Би ли могла да бъде от полза? Може би да. А ако можеше да помогне, значи беше длъжна да го направи.

— Добре — каза тя.

— Наистина ли? — засмя се Карлсън. — Това е чудесно.

— Ще ми трябват полицейски художници, които рисуват графични изображения на търсени лица според описанията на свидетели — каза Фрида. — Разполагате ли с такива?

Карлсън се усмихна и поклати глава.

— Не, разполагаме с нещо много по-добро.