Майкъл Добс
Да изиграеш краля (8)

Глава шеста

Монархът живее в позлатена клетка. Неговото щастие зависи от това дали прекарва повече време да се любува на позлатата, или да мери дебелината на решетките.

— Не искам и да чуя, Дейвид.

Ситуацията беше нелепа. Майкрофт не беше на себе си; имаше толкова много неясни съмнения, полустрахове, които не искаше или не смееше да вади на бял свят, и имаше нужда да говори за това с краля за доброто и на двамата. Но в сегашното положение думите му се сподавяха от глътки хлорирана вода, докато пореха водите на плувния басейн в двореца. Единственият компромис, който кралят направи с ежедневния си график, беше да премине от кроул към брус, което даваше по-добра възможност на Майкрофт да поддържа темпото му. Строгата дисциплина помагаше на краля да пази отлична физическа форма и принуждаваше тези, които му служат, да се мъчат да не изостават.

Кралят беше ревностен защитник на брака — това беше част от работата му, както сам казваше — и Майкрофт бе сметнал за нужно да отправи това предложение.

— Така е най-добре, сър — настоя той. — Не мога да си позволя да Ви въвлека в личните си проблеми. Имам нужда от известно време, за да се справя с това. По-добре ще е, ако подам оставка.

— Не съм съгласен — кралят изплю струйка вода и най-накрая реши да довършат разговора на твърда земя, като се отправи към мраморния ръб на басейна. — Приятели сме още от университета и не смятам да захвърля последните тридесет години само защото някое влечуго от жълтите вестници може да чуе за личните ти проблеми. Изненадан съм, че изобщо си го помисляш.

Той потопи лъщящата си глава още веднъж, преди да се протегне към стълбичката.

— Ако това е една фирма, ти си част от управляващия борд, така и ще си остане.

Майкрофт разтърси глава като куче в стремеж да проясни мислите си. Не беше само бракът, разбира се, а и всички други тревоги, които се бяха скупчили на главата му и го караха да се чувства толкова неспокоен и злочест. Щом не можеше да е напълно честен със самия себе си, как тогава очакваше кралят да разбере? Но трябваше поне да опита.

— Изведнъж всичко изглежда различно. Къщата. Улиците. Приятелите. Дори аз изглеждам различен в собствените си очи. Сякаш бракът ми е бил един обектив, който е давал на света определена гледна точка през всичките тези години, а сега, като го няма, нищо не изглежда същото. Малко е плашещо…

— Съжалявам, искрено съжалявам за Фиона. Все пак съм кръстник на най-голямото ти дете, това касае и мен — кралят се пресегна за хавлия. — Но дявол да го вземе, жените си имат свое собствено виждане за нещата и аз не претендирам да го разбирам. Това, което знам, Дейвид, е, че няма никакъв смисъл да се мъчиш да се справиш с проблемите си сам, да избягаш не само от брака си, но и от това, което имаш тук.

Той сложи ръка на мокрото рамо на Майкрофт. Бяха много близо един до друг, гласът му беше загрижен.

— Ти ме разбираш, Дейвид. Винаги си ме разбирал. Целият свят ме познава, но толкова малко хора ме разбират. Ти го правиш, разбираш ме. Имам нужда от теб. Няма да ти позволя да напуснеш.

Майкрофт се взря в ъгловатото лице на своя приятел. Замисли се как слабата фигура на краля го кара да изглежда изпит и твърде стар за годините си, особено с изтънялата му коса. Сякаш някаква пещ изгаряше краля отвътре твърде бързо. Може би му пукаше прекалено много. Възможно ли беше да ти пука твърде много? Фиона беше хвърлила Майкрофт в басейна и сега той се бореше с дълбоките води, неспособен да стигне дъното. Изведнъж го осени мисълта, че никога не е докосвал дъното, нито веднъж в живота си. Все беше гледал да не му пука много, всъщност да не му пука въобще, и когато изведнъж го осъзна, това го изпълни с паника и го накара да иска да се спаси, преди да се удави. Емоционалният му живот винаги е бил безформен, без съдържание, без корени. Освен тук, в двореца, който сега беше единствената му опора. Мъжът, когото преди време беше хвърлил с дрехите в заледения фонтан на колежа и който беше излязъл оттам, плюейки грамофончета^[1] и стиснал една тоалетна чиния, сега казваше по единствения начин, който един живот, изпълнен със самоконтрол, позволяваше, че му пука. Изведнъж това значеше нещо, значеше много.

— Благодаря, сър.

— Не съм чувал за нито един брак — кралски, обикновен, дори по сметка, който да не е минал през сокоизстисквачката; лесно е да решиш, че си сам в това, да забравиш, че на практика всеки, когото познаваш, е минал през същото.

Майкрофт си спомни колко много нощи бяха прекарали разделени с Фиона и си представи какво е правила тя през всяка една от тях. Наистина беше минала през много. Но на него не му пукаше дори за това. Тогава за какво му пукаше?

— Имам нужда от теб, Дейвид. Цял живот чакам да дойде този момент за мен. Не помниш ли колко нощи в университета сме седели от двете страни на бутилка порто и сме обсъждали какво ще направим, когато имаме тази възможност? Ние, Дейвид, ти и аз. Сега тази възможност е пред нас и не можем да я захвърлим.

Той направи пауза, докато един прислужник в ливрея остави две чаши билков чай на масичката до басейна.

— Ако всичко е приключило с Фиона, опитай се да го забравиш. И гледай напред с мен. Не мога да започна най-важния период от живота си, като загубя един от най-старите си и най-верни приятели. Чака ни толкова много и двама ни.

Той започна да се бърше енергично с хавлията, сякаш решен да започне още в тази минута.

— Не взимай решение веднага. Изчакай няколко месеца и ако тогава все още искаш да си починеш, ще измислим нещо. Но ми се довери, остани с мен. Всичко ще бъде наред, обещавам.

Майкрофт не беше убеден. Искаше му се да побегне, но нямаше къде или при кого да избяга. А мисълта какво би открил, ако избяга твърде далеч, го плашеше. След толкова много години той беше свободен и не знаеше дали може да се справи с тази свобода. Стоеше прав, от носа му се стичаше вода по мустака и претегляше своите съмнения срещу увереността на суверена. Не намираше посока, само чувство за дълг.

— И? Какво чувстваш, стари приятелю?

— Че ми е страшно студено, сър — той успя да се усмихне едва-едва. — Да отидем да си вземем душ.