Майкъл Добс
Да изиграеш краля (32)

Януари: третата седмица

Когато той умре, стотици хиляди ще излязат на улиците, за да отдадат последни почести на падналия крал. Аз, разбира се, ще бъда с тях, когато минава ковчегът. За да се уверя, че наистина е мъртъв.

— Нямаше ли как да дойдем направо за финала на купата, Тим? Знаеш колко мразя футбол — вече се налагаше Ъркарт да повишава глас заради шума на тълпата, а мачът дори не беше започнал още.

— Финалът е чак през май, нямаме време дотогава — очите на Стампър се стрелкаха по терена.

Не възнамеряваше да си разваля удоволствието заради мрънкането на шефа си; беше фен на играта, откакто самият той бе не по-голям от футболна топка. Така или иначе, това беше част от стратегията му да направи така, че Ъркарт да изглежда като човек сред народа, един министър-председател, който се наслаждава на това да е сред избирателите си. Медиите все някога щяха да се отегчат да ги храни с лъжичка, но не и преди март или поне така смяташе Стампър. А случаят беше идеален, квалификация за европейско първенство срещу вечния враг Германия — стадионът беше окъпан в светлини, а страстите от спечелените световни войни и загубените световни първенства отново се разпалваха по терасите на стадиона и пред малките екрани във всеки избирателен район. Както беше напомнил няколко пъти на неохотния Ъркарт, футболните фенове не бяха толкова богати, колкото почитателите на операта, но със сигурност представляваха много повече гласове. Ъркарт беше сред тях, за да бъде видян как подкрепя националната чест.

Рев обхвана трибуните, докато през тях минаваше мексиканска вълна и феновете скачаха от седалките си, както техните прадеди са се хвърляли в битката при Вердюн и безброй други кървави сблъсъци с немците. ВИП ложата беше отрупана с асортимент от напитки, футболни бюрократи с наднормено тегло и списания с последните новини за усуканите сухожилия и още по-усуканите чаршафи на футболистите. Нито едно от тези неща не беше по вкуса на министър-председателя и той седеше прегърбен, скрит в гънките на палтото си, но когато Стампър се наведе над рамото му от седалката си на задния ред, видя, че лидерът му е забил поглед в миниатюрно телевизионно екранче. Гледаше вечерните новини.

— Твърде стара е вече за такъв бански по мое мнение — пошегува се Стампър.

На дисплея от течен кристал беше изгрял образът на папарашка снимка, леко размазана заради карибската мараня и дългофокусния обектив, на която все пак не можеше да се сбърка принцеса Шарлът, лудуваща на един уединен плаж. Тропическите цветове бяха прелестни.

— Не говори такива неща за кралското ни семейство, Тим. Тя не прави нищо неприлично. Не е престъпление за една принцеса да бъде видяна на плажа в компанията на мъж с бронзов тен, макар да е много по-млад и много по-елегантен от нея. Без значение, че миналата седмица беше на ски в Швейцарските Алпи. Просто не можеш да си представиш колко усърдно работи кралското семейство. Аз лично осъждам тази неприятна британска черта, завистта. Само защото ние седим тук през януари и ни замръзват топките, докато страната потъва в рецесия, не бива да критикуваме тези, които са на малко по-добро място от нас.

— Страхувам се, че мнозинството няма да го приеме толкова благосклонно като теб.

Ъркарт зави коленете си с чергилото от колата и се подсили от термоса с горещо кафе, сгъстено с изобилно количество уиски. Може и да минаваше за по-млад, когато беше върху Сали, но сега студеният нощен въздух безмилостно издухваше подобни преструвки. Дъхът му се кондензираше в облачета пара.

— И аз се опасявам, че си прав, Тим. Пак ще започнат да пишат злобни истории на колко почивки е ходила през изминалата година, колко нощи е прекарала в различни градове, далече от принца, кога последно е виждала децата си. Жълтата преса ще си измисли сто неща само от една невинна снимка.

— Добре, Франсис. Кажи какво, по дяволите, си намислил?

Ъркарт се обърна към Стампър, за да надвика шумния стадион. Отпи още една глътка кафе.

— Мислех си. Споразумението по Цивилната листа изтича много скоро и вече започнахме преговорите за дохода на кралското семейство за следващите десет години. От двореца отправиха доста завишено искане, базирано на това, което някои експерти биха определили като неразумно висока прогноза за инфлацията през идните години. Това, разбира се, е само начално предложение, изходна позиция, на базата на която да започнем да се пазарим, а и да ни дадат нещо да отрежем. Твърде лесно би било по време на общото затягане на коланите да ги натиснем с аргумента, че и те трябва да носят солидарно тежестите на обществото като всички нас — той повдигна вежда и се усмихна. — Но мисля, че това би било политическо късогледство, а ти?

— Казвай направо, Франсис. Разкрий ми плановете на дяволския си мозък, защото тук ме изпреварваш и не мисля, че скоро ще те настигна.

— Приемам го като комплимент. Слушай и се учи, Тимъти.

Това доставяше удоволствие на Ъркарт. Стампър беше добър, много добър, но нямаше прекрасната гледна точка към политическите тресавища от високия прозорец на „Даунинг стрийт“ №10. Нито пък имаше Сали.

— В пресата чета, че се създава нещо като конституционно… съревнование, да кажем, между краля и министър-председателя, в което кралят, изглежда, има значително повече, неясно защо, обществена подкрепа. Ако го натисна по Цивилната листа, просто ще ме обвинят в свидливост. От друга страна, ако реша да бъда щедър, ще покажа колко безпристрастен и отговорен човек съм.

— Както винаги — каза с ирония председателят на партията.

— За нещастие, пресата и обществото гледат на Цивилната листа по един прекалено простоват начин — като на заплатите за кралското семейство. Заплатите за работата им. Но се опасявам, че медиите няма да се отнесат благосклонно към едно семейство, което празнува огромното увеличение на заплатите си, като се втурва по ски пистите и слънчевите плажове, докато всички ние мръзнем тук. Дори съвестни редактори като нашия приятел Бринфърд-Джоунс биха могли да се объркат.

— Ще се уверя, че ще стане точно така! — извика Стампър над звука на озвучителната система, по която представяха играчите. — Ако се окаже, че кралското семейство се възползва от щедростта на министър-председателя, тогава се страхувам, че това ще бъде проблем повече за краля, отколкото за министър-председателя. Няма какво да направя по въпроса. Дано не го притесним много.

Теренът беше облян от светлина, отборите се бяха подредили, реферът беше готов, официалните снимки бяха направени, стадионът бучеше от глъчката на 60 хиляди фенове. Изведнъж дрезгавите викове замлъкнаха.

— Бог да пази краля, Тим!

Когато Ъркарт се изправи със Стампър, за да изслушат националния химн, вече се беше постоплил. Струваше му се, че сред механичното пеене на тълпата можеше да чуе звука от сриващи се дворци.

* * *

Бюрото на краля беше пълен безпорядък. Бяха струпани книги и копия от „Хансърд“^[1], от които стърчаха зелени листчета като бурени, маркиращи отбелязани пасажи, телефонът беше потънал сред компютърни разпечатки на сметките на дукството на Ланкастър, имаше и една празна чиния, в която по-рано беше обядът му от пълнозърнест хляб и парче пушена сьомга. Само снимката на децата му в своята семпла сребърна рамка се издигаше незасегната от хартиеното нашествие като остров сред бурно море. Челото му беше свъсено, докато четеше доклада за Цивилната листа.

— Леко изненадващо, не смяташ ли, Дейвид?

— Честно казано, изумително. Сякаш се наслаждаваме на победа, без да сме знаели, че има война. Не е това, което очаквах.

— Може ли да е зов за примирие? Прекалено много клюки се изписаха за двореца и „Даунинг стрийт“. Може би това е шанс да започнем на чисто. А, Дейвид? — гласът му звучеше уморен, обезверен.

— Може би — отговори Майкрофт.

— Определено е щедро.

— По-щедро, отколкото си представях, че може да бъде.

Очите на краля се стрелнаха през бъркотията по бюрото. Той не беше циник, искаше да гледа на себе си като на човек, който вижда и изгражда най-доброто в хората. Това беше една от най-вбесяващите му черти според Майкрофт.

— Това ни дава възможност да бъдем щедри от своя страна — кралят стана от стола и се загледа през градините, като бавно въртеше пръстена с печата.

Новите градини започваха да придобиват форма и това много го успокояваше, докато в представите си запълваше празните места и пресъздаваше красивата гледка пред себе си.

— Знаеш ли, Дейвид, винаги съм смятал, че е аномалия, дори срам, че нашите лични доходи от имотите, лихвите на дукството на Ланкастър и другите такива не се облагат с данъци. Аз съм най-богатият човек в страната, но не плащам данък доход, не плащам данък печалба, не плащам данък наследство, не плащам нищо. И в добавка към това получавам приход от Цивилната листа на стойност няколко милиона, който предстои да се увеличи значително — той се обърна и плесна с ръце. — Време ни е да се присъединим към останалата част от света. В замяна за Цивилната листа трябва да започнем да плащаме данъци върху останалата част от доходите ни.

— Имате предвид символично?

— Не, не говоря за жест. Пълната ставка по закон.

— Но това е ненужно — запротестира Майкрофт. — Няма натиск за това, няма противоречие. Ако веднъж го направите, няма да има как да го отмените. Ще задължите децата си и техните деца, независимо кое правителство е на власт и независимо колко високи наказателни данъци може да Ви наложат.

— Нямам намерение да се отмятам! — тонът му беше остър, бузите му — поруменели. — Правя го, защото смятам, че е редно. Прегледах сметките на дукството много внимателно. Бога ми, тези активи би следвало да осигурят достатъчно доходи за пет кралски семейства.

— Много добре, сър. Щом настоявате — Майкрофт се почувства нахокан.

Негов дълг беше да предлага съвети и разумни предупредителни забележки и не му се нравеше да го мъмрят. Дори след толкова дълги години приятелство той все още не беше свикнал с избухванията на монарха; нещо, което беше естествен резултат от цял живот чакане и същевременно бързане, казваше си той. Но тези изблици ставаха все по-чести през последните няколко месеца, откакто беше на трона.

— А останалите от семейството? И от тях ли очаквате доброволно да плащат данъци?

— Точно така. Няма логика кралят да плаща данъци, а по-нискостоящите да не плащат. Ние сме като една фирма. Хората не биха го разбрали. Аз не бих го разбрал. Особено след всичките им изяви в пресата напоследък. Знам, че медиите са лешояди, но наистина ли е нужно да им се подлагаме на тепсия? От време на време малко повече разум и много повече плат по тялото няма да ни навредят.

Това беше най-близкото до лична критика към собственото му семейство, на което бе способен, но не беше останала в тайна в кухните и пералните на двореца бясната му реакция към липсата на дискретност от страна на принцеса Шарлът и отсъствието на въздържаност от страна на медиите.

— Ако смятате да ги… убедите да се откажат от значителна част от своя доход, ще трябва да го чуят от Вас. Не можете да очаквате да приемат подобна идея от някой Ваш помощник.

Майкрофт звучеше притеснен. И преди беше изпращан със сходни задачи при членовете на кралското семейство и беше открил, че колкото по-нискостоящи бяха, толкова по-враждебно го приемаха. Кралят успя само да се усмихне печално, което изкриви едната страна на лицето му.

— Имаш право да се дърпаш. Предполагам, че всеки посредник, изпратен с подобна вест, би се върнал с тюрбан, закован за главата му. Не се тревожи, Дейвид, това е моя работа. Докладвай им, ако обичаш, за параметрите на новото споразумение по Цивилната листа. После подготви кратко писмо от мое име, описващо аргументите, и ги организирай да дойдат да говорят с мен. Поотделно, а не наведнъж. Не ми се ще пак да бъда подложен на още една колективна семейна атака по време на вечеря, не и по този въпрос.

— Някои от тях са в чужбина в момента. Може да отнеме няколко дни.

— Вече е отнело няколко поколения, Дейвид — въздъхна кралят. — Едва ли още няколко дни ще са от чак такова значение…