Майкъл Добс
Да изиграеш краля (40)

Февруари: първата седмица

Общественият живот е като кош за пране — бързо се препълва с кирливи ризи.

Звъненето на телефона го стресна, нарушавайки спокойствието в тихия апартамент. Беше късно, минаваше десет, Кени вече си беше легнал, оставяйки Майкрофт да работи над последните детайли по пътуването на краля. Кени беше на повикване; Майкрофт се зачуди дали не го викат да запълни в последния момент празно място в екипажа на някой полет, но едва ли по това време на нощта?

Кени се появи от спалнята, търкайки сънени очи.

— За теб е.

— За мен? Кой е…

— Де да знам — Кени все още беше полузаспал.

Със сериозна тревога Майкрофт вдигна слушалката към ухото си.

— Ало.

— Дейвид Майкрофт? — запита гласът.

— Кой е?

— Дейвид, аз съм Кен Рочестър от вестник „Мирър“. Извинявай, че ти звъня толкова късно. Нали не те притеснявам много?

Майкрофт никога не беше чувал това име. Носовият глас беше неприятен, неформалният тон беше нагъл и нежелан, загрижеността — обиграна и неискрена. Майкрофт не отговори.

— Малко е спешно; редакторът ми иска да дойда на тура утре сутринта заедно с нашия кореспондент към двореца. Аз самият пиша специални коментарни статии. Ти да не си се преместил, Дейвид? Това не е старият ти номер.

— Откъде взехте този номер? — попита Майкрофт, като с мъка процеждаше всяка дума през устните си, които изведнъж се бяха превърнали в олово.

— Нали е Дейвид Майкрофт? От двореца? Ще се почувствам като пълен глупак, ако говоря с някой друг по този въпрос. Дейвид?

— Откъде взехте този номер? — попита отново той със свито гърло, което изсушаваше думите.

Беше го дал на телефонистката в двореца само за спешни случаи.

— О, обикновено намираме каквото търсим, Дейвид. Значи, утре ще се появя с останалите влечуги, а ти, ако може, организирай каквото трябва. Редакторът ми ще побеснее, ако не успея да те убедя. Синът ти ли вдигна телефона преди малко? Извинявай, глупав въпрос. Синът ти е в университета, нали, Дейвид?

Гърлото на Майкрофт беше пресъхнало и той беше неспособен да издаде и звук.

— А може би е бил колега? Голяма работа сте вие? Много бачкате. Звучеше като да съм го събудил. Извинявам се, че безпокоя и двама ви толкова късно, но знаеш какви са редакторите. Предай моите извинения и на жена си…

Журналистът продължи да ниже намеци и скрити въпроси. Майкрофт бавно отдалечи слушалката от ухото си и я пусна обратно на вилката. Значи знаеха къде е. И знаеха с кого е и защо. След посещението на цивилния полицай той знаеше, че ще се стигне дотук рано или късно. Но се беше молил да е много по-късно. Той познаваше пресата. Нямаше да се задоволят само с него. Щяха да подгонят и Кени, работата му, семейството му, личния му живот, приятелите му, всичко и всекиго, когото някога е познавал, щяха да преровят торбите му с боклук в търсене на всяка грешка, която някога е правил. А кой не е правил грешки? Те щяха да бъдат безмилостни, неумолими, безкомпромисни, неописуеми.

Майкрофт не беше сигурен, че може да се справи с този вид натиск; още по-малко беше сигурен, че има правото да го иска от Кени. Той се приближи до прозореца и погледна нагоре-надолу по тъмната улица, търсейки в сенките всеки намек за любопитни очи. Нямаше нищо или поне нищо не успя да види, но скоро щеше да има, може би още утре.

Кени беше заспал отново, невинен и незнаещ, тялото му, извито в чаршафите, както само младите хора правят. Всичко, което искаха, беше да ги оставят на мира и все пак беше само въпрос на време, преди другите да дойдат и да ги разкъсат.

* * *

Ъркарт пристигна със закъснение от дипломатическия прием, за да открие, че Сали го чака, говорейки си над пластмасова чаша кафе с двамата офицери от охраната в това, което минаваше за техен офис: една тясна стая с размер на килер в началото на коридора. Тя бе кацнала на ъгъла на бюрото им, подпряна на дългите си елегантни крака, на които седналите полицаи се възхищаваха без излишна сдържаност.

— Извинявам се, че ви прекъсвам работата, господа — промърмори заядливо той.

Осъзнаваше, че се държи ревниво, но се почувства по-добре, когато полицаите скочиха на крака, очевидно стъписани, като един от тях разля малко от кафето си.

— Добър вечер, г-н министър-председател — усмивката й беше широка, топла и не показваше последици от предишното им неразбирателство.

— А, г-це Куин. Припомнете ми. За още анкети ли става дума?

Той се опита да се направи на разсеян.

— Кого заблуждаваме? — прошепна Сали с ъгълчето на устата си, докато се отдалечаваха.

Той повдигна вежда.

— Ако си бяха помислили, че си забравил за късна среща с жена с фигура като моята, щяха да повикат белите престилки.

— Не им се плаща да мислят, а да изпълняват — отговори сприхаво той.

Звучеше сериозен и Сали реши, че е по-добре да бъде нащрек. Смени темата.

— Като говорим за анкети, вие сте с шест пункта напред. Но преди да се зарадваш, трябва да ти кажа, че турнето на краля много бързо ще ви изяде преднината. Ще бъде страхотен цирк — голямо количество ръкостискания и приказки за съчувствие. Честно казано, все неща, които не са ви силата.

— Страхувам се, че Негово величество ще си има собствени проблеми, които да го разсейват до края на седмицата.

— Тоест?

— Неговият прессекретар и близък приятел, Майкрофт, е хомосексуалист. И се е задомил с един стюард.

— И какво от това? Не е престъпление.

— Но за съжаление, тази история ще стигне до пресата и като се има предвид тяхната репутация, ще направят така, че да му се прииска да е обикновен престъпник. Не става дума само за измамата в семейството му — явно горката му съпруга е избягала от брачното ложе след повече от двадесет години семеен живот, отвратена от поведението на мъжа си. Има го и въпроса по сигурността. Човек, който има достъп до всякакъв вид информация, държавни тайни, в сърцето на кралското семейство, е минал през всички процедури и се е издигнал на базата на лъжи. И това го прави уязвим за изнудване и натиск.

Ъркарт се облегна на бутона, който повикваше частния асансьор към апартамента на най-горния етаж.

— И накрая най-сериозната измама — към самия крал. Цял живот са били приятели, а се оказва, че го е предал. Освен, разбира се, ако някой не реши да стигне до неблагосклонния извод, че кралят е знаел през цялото време и че е прикривал стария си приятел. Каква бъркотия.

— Нали не намекваш, че и кралят е…

— Аз не намеквам нищо. Това е работа на пресата — отговори той. — И с увереност предвиждам, че до края на седмицата тя ще нагази дълбоко в тази история.

Вратата на асансьора се отвори приканващо.

— Тогава защо да се изчаква, Франсис? Защо не ударите сега, преди кралят изобщо да е тръгнал и да ви е нанесъл някаква вреда?

— Защото това с Майкрофт е просто една купчина лайна. Кралят трябва да бъде бутнат долу не от купчината, а от върха на планината и до края на пътуването си ще се е изкачил възможно най-високо. Мога да почакам.

Те влязоха в малкия и мръсен асансьор, който бе монтиран във вдлъбнатината на старата къща по време на отдавнашен ремонт. Тясното пространство, заградено от голи метални стени, ги събра близо един до друг и когато се затвориха вратите, тя видя начина, по който светнаха очите му, усети неговата увереност, дори арогантност на лъв в леговището си. Тя можеше или да бъде неговата лъвица, или да се окаже неговата плячка; трябваше да се движи в крак с него, иначе рискуваше да бъде погълната.

— За някои неща не трябва да чакаш, Франсис.

Трябваше да го следва плътно, да се държи за него дори и когато той беше на път да се хлъзне от върха на собствената си планина. Тя се наведе към него, пресегна се към контролния панел и когато опипващите й пръсти намериха копчето, асансьорът спря тихо между етажите. Блузата й вече беше разкопчана и той мачкаше стегнатата плът на гърдите й. Тя трепна, той ставаше все по-груб, щеше да й остави синини, импулсът му да доминира над нея растеше. Дори не свали палтото си. Тя трябваше да му го позволи, да го насърчи и да му се отдаде. Той се променяше, вече не се ограничаваше, може би и не можеше. Но докато беше заклещена неудобно в ъгъла на асансьора с крака, опрени в стените, усещайки студения метал върху бедрата си, знаеше, че трябваше да отиде с него, докъдето можеше и доколкото той искаше; такава възможност нямаше да й се отдаде отново. Това се случваше веднъж в живота и тя трябваше да я грабне дори той вече да не казваше „моля“.

* * *

Беше четири часа сутринта и тъмно като в рог, когато Майкрофт изпълзя бавно от спалнята и започна тихо да се облича. Кени все още спеше, тялото му беше в разгара на невинна схватка със спалното бельо, с ръка, увита около мече играчка. Майкрофт се чувстваше повече като баща, отколкото като любовник, подтикван от дълбоко и вродено чувство за покровителство към по-младия мъж. Той трябваше да вярва, че това, което прави, е правилно.

След като се облече, седна на масата и включи една малка лампа. Трябваше му светлина, за да напишете бележката. Направи няколко безнадеждни опита, които завършиха съдрани на малки парченца и поставени върху увеличаваща се купчина хартия до него. Как би могъл да обясни, че е разкъсван между чувствата си на любов и дълг към двама мъже, краля и Кени, и двамата застрашени заради него? Че бяга, защото това е правил през целия си живот и не познава друг начин? Че ще продължи да бяга веднага след като приключи пътуването с краля — защото бедствието със сигурност щеше да се случи в рамките на тези три дни?

Купчината накъсана хартия растеше и накрая му останаха само думите: „Обичам те, вярвай ми. Съжалявам“. Звучеше толкова нелепо, толкова недостатъчно.

Прибра останалите късчета хартия в куфарчето си, щракна ключалките възможно най-тихо и облече палтото си. Погледна през прозореца, за да разгледа улицата, но тя беше тиха и студена, както се чувстваше той отвътре. Възможно най-внимателно се промъкна и остави бележката на една масичка, където Кени щеше да я види. Докато защипваше ръба й под ваза с цветя, видя как Кени се размърда в леглото, надигна се, вторачи се в куфарчето, палтото, бележката и сънените му очи започнаха да разбират какво се случва.

— Защо, Дейвид? Защо? — прошепна той.

Не се развика, не се разплака, беше виждал твърде много раздели в живота и в работата си, но всяка гласна бе изпълнена с обвинение.

Майкрофт нямаше отговор. Не му беше останало нищо, освен чувство за неизбежно отчаяние, от което искаше да предпази тези, които обича. Той си тръгна, далеч от погледа на Кени, който седеше изоставен в леглото, в своя трон от чаршафи, притиснал към гърдите си любимото мече. Избяга от апартамента и се върна в реалния свят, в мрака, покрай празните бутилки за мляко, стъпките му ехтяха по паветата на празната улица. Докато тичаше, за пръв път в съзнателния си живот Майкрофт усети, че плаче.