Майкъл Добс
Да изиграеш краля (25)

Глава двадесет и трета

Ако те гони лъв, не е нужно да го надбягаш. Всичко, което трябва да направиш, за да оцелееш, е да надбягаш останалите в компанията си.

Лидерът на опозицията беше съвестен човек, син на земеделско семейство от Западните острови на Шотландия. Не беше известен с чувството си за хумор, торфените поля бяха твърде сурови, за да учат на фриволност, но дори враговете му признаваха неговата отдаденост и работливост. Насаме министрите от правителството признаваха, че е отличен лидер на опозицията, докато публично правеха всичко възможно той да остане в опозиция. Понякога изглеждаше, че напрежението върху него идва повече от собствените му редици, отколкото от политическите му опоненти; през последните няколко дни имаше няколко статии в пресата, че след загубата на изборите предишната година, и то със съвсем малко, и появата на ново лице на „Даунинг стрийт“ неговата партия започва да губи търпение и позицията му започва да се клати. Статиите бяха съмнителни и не съдържаха много факти, по-скоро се захранваха една друга, но „Таймс“ бяха особено остри по въпроса и бяха цитирали „високопоставен източник в партията“, който твърди, че „лидерството на партията не е предпенсионна позиция за неудачници“. Това беше по-скоро шумотевица, отколкото шок, анкетите все още показваха четири пункта преднина за опозицията, но все пак беше трудно за политическите лидери да държат под контрол амбициите на тези под тях и както писаха в една коментарна статия, ако има дим, значи все пак някой пали клечки кибрит. Поради тези причини Гордън Макилин прие с радост възможността да прочисти ефира, като участва в едно публицистично предаване, което поставяше даден политик срещу въпросите на трима водещи журналисти.

През първите четиридесет минути не се случи почти нищо, предаването даже беше леко скучно, определено беше неуспешно от гледна точка на продуцента, чиято заплата зависеше от това редовно да се пролива чужда кръв. Макилин парираше всяка атака със спокойствие и умение — неговият аргумент беше, че никой не цитира конкретни имена за неговите опоненти в партията и че истинският проблем не е лидерската му позиция, а задаващата се рецесия, която заплашва милиони работни места. Постът на министър-председателя беше под заплаха, а не неговият. Статиите за собствените му тревоги бяха забъркани от пресата, твърдеше той, хвърляйки жлъчен поглед към Брайън Бринфърд-Джоунс, чийто вестник публикува първата и най-драматична статия.

— Можете ли да ми кажете името на един-единствен източник за тази статия? — предизвика го той.

Редакторът, който не беше свикнал сам да бъде под обстрел, побърза да смени темата.

Оставаха по-малко от две минути до края на предаването и отчайващо за продуцента, дискусията беше заседнала в блатото на политиката по опазване на околната среда. Беше ред на Бринфърд-Джоунс отново да зададе въпрос. Макилин се усмихна щедро като фермер, който оглежда шопар на пазара. Изпитваше удоволствие.

— Г-н Макилин, нека в краткото оставащо време да обърнем внимание на един по-личен въпрос — Бринфърд-Джоунс мачкаше между пръстите си някаква брошурка. — Вие сте в настоятелството на Свободната църква на Шотландия, прав ли съм?

Политикът кимна достолепно.

— Църквата публикува един памфлет — държа го в ръката си — който е озаглавен „Към двадесет и първия век: Морални насоки към младите“. Обхваща доста теми и съдържа, по мое мнение, някои отлични предписания. Но има една секция, която особено ме заинтригува. На страница… четиринадесета се потвърждава отношението към хомосексуализма, който е описан като „гибелен грях“. Дали вие, г-н Макилин, вярвате, че хомосексуализмът е гибелен грях?

Политикът преглътна.

— Не съм убеден, че сега е моментът да влизаме в тази сложна и трудна тема. Това, все пак, е предаване за политика, а не за Църквата…

— Но въпросът е уместен, така или иначе — прекъсна го Бринфърд-Джоунс. — Освен това е прост. Смятате ли, че хомосексуализмът е грях?

Една малка капчица пот започна да се оформя по бакенбарда на политика, видима само за професионалното око на продуцента, който изведнъж се оживи.

— Трудно ми е да си представя как бих могъл да отговоря на толкова общ въпрос в предаване като това…

— Нека ви помогна тогава. Представете си, че мечтите ви се сбъднат и вие сте министър-председател, изправен зад катедрата по време на парламентарен контрол, а аз съм лидер на опозицията. Задавам ви директен въпрос. Вярвате ли, че хомосексуализмът е злодеяние, че е грях? Мисля, че често срещаната парламентарна фраза е: „Тъй като въпросът е много прост и дори вие би следвало да го разберете, ще е достатъчно да отговорите с «да» или «не».“

Всички в студиото, както и няколкото милиона зрители разпознаха фразата, която Макилин сам бе използвал често, за да предизвика Ъркарт по време на парламентарен контрол. Това беше собствената му кукичка. Капката пот започна да се стича.

— Нека го формулирам по друг начин, ако предпочитате — продължи редакторът. — Вярвате ли, че моралните предписания на вашата Църква са грешни?

Думите убягваха на Макилин. Как можеше да обясни в подобна атмосфера, че именно моралните предписания на Църквата от най-ранна детска възраст бяха подклаждали желанието му да помага на другите и да нарами собствения си кръст, бяха му дали ясно лично кредо, върху което беше базирал политическите си възгледи и което го водеше през помийните ями на Уестминстър, че като настоятел трябваше да приема това, което Църквата му проповядваше с отворено сърце и без да го подлага на съмнение или компромис. Той разбираше греховете и човешките слабости на другите и можеше да ги приеме, но вярата не му позволяваше да ги отрече като такива.

— Аз съм настоятел в Църквата, г-н Бринфърд-Джоунс. Разбира се, че приемам проповедите й, що се отнася лично до мен. Но от гледна точка на политик тези въпроси са по-сложни…

— Нека се уверя, че ви разбирам напълно правилно. Вие приемате църковния едикт по този въпрос?

— Като личност съм длъжен да го приема. Но позволете ми да…

Беше твърде късно. Финалните надписи бяха започнали да текат и познатата музика за края на предаването заля студиото. Няколкото милиона зрители едва успяха да чуят заключителните думи на Бринфърд-Джоунс.

— Благодаря ви, г-н Макилин. Страхувам се, че времето ни изтече. Бяха много интересни четиридесет минути — той се усмихна. — Благодарни сме ви.

* * *

Кени и Майкрофт изгледаха мълчаливо вечерните новини. В тях имаше репортаж за казаното от Макилин, което беше предизвикало вулканична реакция. От кабинета на лидера на опозицията подготвяха официално изявление, с цел да се даде разяснение, но вече беше безкрайно късно. Водачите на вражески църковни групи вече бяха изказали остри мнения, гей активистите бяха атакували, собственият му говорител по въпросите на транспорта беше заявил дръзко, че в този случай лидерът му напълно и непростимо греши. „Има ли криза на лидерството?“, бяха го запитали. „Вече да“, беше неговият отговор.

Вече нямаше нужда вестниците да държат източниците си анонимни, протестиращите се препъваха един в други в бързината да изобличат този фанатизъм, средновековен морал и престорена набожност. А тези, които пък бяха съгласни с Макилин, също не помагаха със своите антигей кампании, един от тях изплува от забвението, за да настоява Макилин да уволни всички депутати хомосексуалисти от партията си или да рискува да бъде заклеймен като лицемер.

Кени изключи телевизора. Майкрофт поседя мълчаливо известно време, излегнат пред телевизора, докато Кени приготвяше две чаши горещо кафе, гарнирани с бренди от миниатюрните бутилчици, които бе свил от едно пътуване. Той беше виждал това и преди: гневните изблици, тревогите, хулите, подозренията. Виждаше и колко разстроен е Майкрофт. По-възрастният мъж не беше преживявал нещо такова досега, не и от този ъгъл.

— Божичко, объркан съм — промълви най-после Майкрофт, хапейки устна. Все още се взираше в черния екран, не смееше да погледне Кени в очите. — Цялата тази врява, всичкото това говорене за права. Не мога да си избия от главата и този Марпълс как влачеше онова момче. И момчето има права, нали?

— Всички пендели под един знаменател, а?

— Понякога се питам какво, по дяволите, правя. Какво значи това за работата ми, за мен. Разбираш ли, все още не мога да се идентифицирам, да се присъединя към клуба, не и като виждам хора като Марпълс и някои от тези войнстващи групи, които подскачат нагоре-надолу по екрана.

— Аз съм гей, Дейвид. Пендел. Педал. Мека китка. Педераст. Наречи го както искаш, това съм. Нима казваш, че не можеш да се идентифицираш с мен?

— Аз… май не съм много добър в това? Цял живот се мъчих да се впиша, да вярвам, че такива неща са… За бога, Кени, наполовина съм съгласен с Макилин. Да си пендел, е грешно! И все пак, и все пак… — той повдигна тревожния си поглед право към партньора си. — Получих повече щастие за последните няколко седмици, отколкото някога съм смятал, че е възможно.

— Звучиш много гей, Дейвид.

— Тогава явно съм, Кени. Трябва да съм. Гей. Защото мисля, че те обичам.

— Тогава забрави тези глупости — Кени махна гневно към телевизора. — Нека всички останали да се катерят по трибуните и да им се забиват трески в куровете, не е нужно да сме с тях и да плюем по другите. Любовта е нещо вътре в теб, нещо лично, не е за война по улиците — той погледна развълнувано Майкрофт. — Не искам да те загубя, Дейвид. Така че недей да ми изпитваш чувство за вина сега.

— Ако Макилин е прав, може никога да не отидем в рая.

— Ако раят е пълен с хора, които са толкова нещастни, че не могат да приемат какво са или какво чувстват, тогава не мисля, че ми се ходи там. Така че защо да не се задоволим с това, което имаме ти и аз, и да бъдем щастливи.

— Докога, Кени?

— Колкото ни остава, любими.

— Колкото ни оставят, имаш предвид.

— Някои хора стигат до ръба на скалата, поглеждат и после бягат от страх. Така и не осъзнават, че е възможно да летиш, да се издигнеш, да си свободен. Прекарват целия си живот, като пълзят и никога не намират кураж. Не прекарвай живота си като пълзиш, Дейвид.

Майкрофт се усмихна вяло.

— Не съм сигурен, че понасям добре високото.

Кени остави чашата си настрана.

— Ела тук, глупчо. Да скочим от тая скала.