Майкъл Добс
Да изиграеш краля (11)

Глава девета

Убежденията на краля се пръкват като серия от послемисли. Той се движи по тънкото въже, опънато между конституцията и чувството си за дълг, със сляпото упорство на някоя сардина.

Двамата мъже се разхождаха около езерцето, като единият носеше дебело вълнено сако за езда и гумени ботуши, а другият зъзнеше под кашмиреното си палто и внимаваше да не се подхлъзне по мократа трева с ръчно шитите си кожени обувки. Наблизо един малък трактор беше разорал значителна част от кипрата ливада, оградена с колци и въжета, зад които двама работници наместваха фиданки и млади дръвчета в дупки в земята, които още повече загрозяваха иначе грациозния парк, вече белязан от следите от гумите на разните машинарии. Ефектът беше, че навсякъде имаше черна зимна кал, и дори ентусиазмът на краля не можеше да убеди Ъркарт, че градините на Бъкингамския дворец някога ще възвърнат предишната си слава.

Кралят беше предложил тази разходка. В началото на първата от седмичните им срещи, с цел да обсъждат държавните дела той беше стиснал Ъркарт и с двете си ръце и му беше благодарил горещо за решението относно онзи парцел в Уестминстърското абатство. То бе станало ясно по-рано същата сутрин и бе посрещнато с толкова овации от страна на групите за защита на историческото наследство, колкото и оплювки от страна на светилата в сдруженията на архитектите. Но както беше заключил Ъркарт по време на заседанието на компетентната комисия в кабинета: колко гласа може да имат архитектите? Кралят явно беше останал с впечатлението, че неговата намеса е била полезна, може би решаваща, и Ъркарт нямаше намерение да го убеждава в противното. Министър-председателите са постоянно заобиколени от оплакванията на разочарованите и беше доста освежаващо да го посрещнат с искрен ентусиазъм за разнообразие.

В своя порив кралят по своя характерен спартански маниер, който често го оставяше сляп за дискомфорта на другите, настоя да покаже на Ъркарт работата си, с която имаше за цел да трансформира градините на двореца.

— Толкова много декари пустееща земя с подкастрени плетове, г-н Ъркарт, и няма къде една птичка да си свие гнездо. Искам това да стане своеобразен резерват в центъра на града, да възстановим естествения хабитат на Лондон, преди да сме го затрупали с бетон.

Ъркарт внимателно заобикаляше по-калните участъци и по-големите буци, докато кралят се въодушевяваше все повече и сочеше наоколо.

— Ето, там искам да има градина с диви цветя. Сам ще ги засадя. Не можете да си представите какво удовлетворение ми носи да мъкна кофи с пръст или да се занимавам с някое дърво.

Ъркарт прецени, че би било неуместно да спомене, че последният документиран случай, когато някой от такова потекло се е занимавал с някое дърво, е бил по времето на далечния праотец на краля, Джордж III, който в пристъп на клинична лудост скочил от каретата си в парка „Уиндзор“ и дал рицарско звание на един дъб. Също така загубил американските колонии и в крайна сметка го затворили.

— Искам в градината да има дивеч; може да се направи толкова много, а е толкова просто. Да се подбере правилното съчетание от дървета, да се остави на места тревата да порасне до естествената си височина, за да дава подслон. Вижте, ще сложа тези кутии за птици.

Той посочи към един работник, който се катереше по стълба и закачаше дървени кутии по високите стени, които опасваха градините.

Кралят ходеше приведен, със сключени като за молитва ръце, както често можеше да бъде видян да прави, когато е потънал в мисли.

— Знаете ли, това може да се направи във всеки парк или по-голяма градина в Лондон. То ще трансформира природата в града ни, в градовете в цялата страна. В миналото пропиляхме толкова много възможности… — той се обърна към Ъркарт. — Нека ви споделя една идея. Бих искал да превърнем седмичните ни срещи във възможност да обсъждаме какво може да направи правителството, за да промотира тези въпроси. И с какво мога аз да помогна.

— Разбирам — каза умислено Ъркарт.

Студът пълзеше по тялото му и пращаше спазми по левия му крак. Двойка патици запляскаха с крила и излетяха от повърхността на езерото. Идеални мишени, помисли си той.

— Това е много любезно предложение, разбира се, сър. Но не бих искал министърът на околната среда да реши, че по някакъв начин подкопаваме авторитета му. Трябва да се разбирам с екипа си…

— Абсолютно сте прав, съгласен съм. Затова си направих труда да поговоря лично с министъра. Не бих предприел нищо, което да постави когото и да е от двама ви в неудобна ситуация. Той каза, че няма нищо против и че с удоволствие ще ме държи в течение лично.

Дики, този скапаняк. Беше ясно, че не става за майтап, но сега се оказваше, че изобщо не става за нищо.

— Днес това е просто едно разкаляно поле — продължи кралят. — Но в следващите години това може да се превърне в нов начин на живот за всички нас. Виждате ли го?

Ъркарт не го виждаше. Виждаше само купчини пръст, разхвърляни наоколо като прясно изкопани гробове. Кантовете на обувките му започваха да прогизват и вече отчаяно му се искаше да се махне.

— Трябва да бъдете внимателен, сър. Въпросите на околната среда все повече се превръщат в поле на междупартийни схватки. Важно е да стоите над подобни злободневни теми.

Кралят се засмя.

— Не се тревожете, г-н министър-председател. Ако ми беше писано да се забърквам в партийната политика, конституцията щеше да ми е дала правото на глас! Не, такива неща не са за мен; в публичното пространство ще се придържам само към въпроси, които касаят общите принципи. Просто искам да дам кураж на хората, да им напомня, че има по-добър път, че ни чакат по-добри времена.

Ъркарт се изнервяше все повече. Чорапите му бяха мокри, а мисълта, че някой ще говори на обществото, че има по-добър път, и то от такава позиция, го правеше много неспокоен. По-добър път значеше различен от избрания в момента и колкото и деликатно да бъде изказана тази идея, тя щеше да се превърне в материал за мелницата на опозицията. Но не каза нищо, надявайки се, че мълчанието му ще доведе до край на този разговор. Копнееше за гореща вана и силно уиски, не му се слушаха повече кралските убеждения и не държеше да го учат как да си върши работата.

— Всъщност мислех да подхвана тази гледна точка в една реч, която трябва да изнеса след десет дни пред благотворителните фондации…

— За околната среда? — раздразнението и нетърпението започваха да си личат в тона на Ъркарт, но кралят, изглежда, не забеляза.

— Не, не, г-н Ъркарт. Обръщение, чиято цел е да сплоти хората, да им припомни колко много сме постигнали и колко още можем да постигнем като нация. Общи принципи, нищо конкретно.

Ъркарт усети облекчение. Призив към родолюбието.

— Благотворителните фондации полагат изумителни усилия, а толкова много сили се опитват да ни разединят — продължи кралят. — Успелите от останалите на по-заден план. Проспериращият Юг от келтската периферия. Предградията от централните части на градовете. Няма нищо лошо в това да се напомни на тези, които ще прекарат тази Коледа на топло в домовете си, да помислят за другите, които са принудени да спят на улицата. В забързаното си ежедневие не забелязваме толкова много хора, а по това време на годината е редно да подадем ръка на тези с по-лош късмет, не мислите ли? Всички ние да си припомним, че трябва да извървим пътя, който да ни направи единна нация.

— Възнамерявате да кажете това?

— В общи линии нещо такова.

— Не е възможно!

Това беше грешка, ненавременно избухване, провокирано от нервите и студа. Понеже нямаше писмен протокол и конституцията не регламентираше поведението им, беше жизненоважно да се поддържа измамата, че са на едно мнение, че има дискусия, но никога диспут независимо колко големи са различията, защото в една къща от карти всяка се крепи на друга и всяка си има мястото. Добре е попът и асото да са от една боя. Добре е кралят и министър-председателят никога да не бъдат виждани да спорят. Но ето че се беше случило. Една дума на негодувание бе подкопала авторитета на единия и беше застрашила и двамата.

Лицето на краля се зачерви; не беше свикнал да му противоречат. Белегът на лявата му скула, получен при падане от кон, изпъкваше и лилавееше, а в очите му се появи неприкрито раздразнение. Ъркарт потърси убежище в обясненията.

— Не може да говорите за единна нация, сякаш тя не съществува. Това загатва, че има две нации, две класи, разделение в обществото, победители и потъпкани. Така формулирано, говори за нечестност и неправда. Няма как да стане! Сър.

— Г-н министър-председател, преувеличавате. Просто насочвам вниманието към принципа — същия принцип, който вашето правителство подкрепи за коледното ми обръщение към Британската общност. Северът и Югът, Първият и Третият свят, нуждата да се осигурят възможности за бедните, да сближим различните части на света.

— Това е различно.

— Защо е различно?

— Защото…

— Защото са черни? Защото живеят далеч оттук? Защото не могат да гласуват, г-н министър-председател?

— Подценявате силата на думите си. Не е въпросът в това, което казвате, а как другите ще го интерпретират.

Той размаха отчаяно ръце, като едновременно се мъчеше да събуди премръзналите си крайници.

— Думите Ви ще бъдат използвани за нападка срещу правителството във всеки по-далечен избирателен район в страната.

— Да се търси критика към правителство в няколко общовати сантиментални коледни фрази, е нелепо. Коледа не е само за хората с банкови сметки. Всяка църква в страната ще бие камбаните за добрия крал Венцеслав^[1]. Бихте ли го забранили като политически неудобен? Така или иначе, колкото до далечните райони, това не са важни позиции за вас… Нали наскоро имахме избори. Засега не би трябвало да ви тревожат.

Ъркарт знаеше, че е време да отстъпи. Не можеше да разкрие плановете си за нови избори — на служителите в двореца им се носеше славата на големи клюкари — а и не му се влизаше в личен спор с монарха. Усещаше, че там се крие опасност.

— Простете ми, сър, може би студът ме накара да бъда твърде чувствителен. Просто искам да кажа, че има потенциални опасности с подобни теми, които са толкова емоционални и комплексни. Може би е уместно да предложа да ни дадете възможност да видим черновата на речта Ви, за да можем да Ви помогнем, да проверим някои детайли вместо Вас? Да се уверим, че статистиките са точни, че езикът няма да бъде интерпретиран погрешно? Мисля, че това е обичайно.

— Да проверите речта ми? Цензура, г-н Ъркарт?

— За бога, не. Сигурен съм, че съветите ни ще Ви се сторят изцяло полезни. Ще го направим с добро отношение, гарантирам го.

Усмивката му на политик се беше върнала, опитваше се да разтопи ледената атмосфера, но знаеше, че няма да мине само с ласкателства. Кралят беше човек с железни принципи; много години ги беше развивал и нямаше да ги захвърли заради усмивката и обещанията на един политик.

— Нека го кажа по друг начин — продължи Ъркарт и отново получи спазъм в крака. — Много скоро, в рамките на няколко седмици, Камарата на общините ще гласува по Цивилната листа^[2]. Знаете как през последните няколко години сумата, която се предоставя на кралското семейство, е все повече обект на диспути. Няма да е от полза нито за Вас, нито за мен, ако сте замесен в политически противоречия по същото време, когато Камарата би трябвало да разглежда Вашите финанси с един безпристрастен и конструктивен подход.

— Опитвате се да купите мълчанието ми! — избухна кралят.

Нито един от двамата мъже не бе известен с търпението си и сега се предизвикваха взаимно.

— Ако искате семантичен дебат, тогава ще кажа, че цялата концепция на конституционната монархия и Цивилната листа се състои точно в това — купуваме мълчанието Ви и активното Ви сътрудничество. Това е част от длъжностната характеристика. Но всъщност… — министър-председателят вече не криеше настроението си. — Всичко, което предлагам, е разумен начин и двамата да избегнем потенциален проблем. Знаете, че има смисъл в това, което казвам.

Кралят обърна поглед към разораните ливади. Ръцете му бяха зад гърба, пръстите му играеха нервно с пръстена с кралския печат на малкия му пръст.

— Какво се случи с нас, г-н Ъркарт? Само преди няколко минути говорехме за светлото бъдеще, а сега се пазарим за пари и относно понятия — той погледна Ъркарт, който виждаше болката в очите му. — Аз съм страстен човек и понякога страстите ми отиват по-далеч от това, което знам, че е разумно.

Това беше най-близкото нещо до извинение, което Ъркарт щеше да получи.

— Разбира се, че ще видите речта ми, както правителството винаги е правело с речите на монарсите. И разбира се, че ще приема всяко предложение, което сметнете за нужно. Нямам избор, предполагам. Просто бих искал да помоля да ми дадете възможност да играя някаква роля, колкото и малка и дискретна да е тя, за да мога да прокарвам идеалите, в които дълбоко вярвам. В рамките на приетото. Надявам се, че не искам твърде много.

— Сър, надявам се, че след още много години Вие и аз, като монарх и министър-председател, ще можем да се обърнем назад към днешното недоразумение и да се посмеем.

— Думи на истински политик.

Ъркарт не беше сигурен дали това е комплимент, или укор.

— Ние също имаме своите принципи.

— Както и аз. Може да ме заглушите, г-н министър-председател, това е ваше право. Но няма да ме накарате да се откажа от принципите си.

— Всеки човек, дори монархът, има право на своите принципи.

Усмивката на краля беше тънка.

— Звучи като интересна добавка към конституцията. Чакам с нетърпение да обсъдим тази концепция.

Аудиенцията беше приключила.

Ъркарт седна на задната седалка на бронирания ягуар, след като напразно се опита да остърже калта от обувките си. Спомни си, че Джордж III, след като приключил с дървото, направил коня си генерал. Съзнанието му се изпълни с картини как в провинцията пак се появяват хомотът и плугът, а улиците в градовете са обсипани с конски фъшкии. С кралски указ. Краката му бяха замръзнали, струваше му се, че е настинал, неговият министър на околната среда се беше оказал пълен дръвник и оставаха по-малко от девет седмици до изборите, които искаше да обяви. Не можеше да си позволи никакви рискове, нямаше никакво време за гафове. Не можеше да става и дума за дебат на тема „Две нации“, в който правителството неминуемо щеше да е потърпевшият. Беше невъзможно; не можеше да поеме този риск. Кралят трябваше да бъде спрян.