Майкъл Добс
Да изиграеш краля (2)

Пролог

Да се махат всички крале.

Заемат твърде много място.

Дойде денят, в който ще го умъртвят. Преведоха го през парка, обграден от две пехотни роти. Беше се събрала гъста тълпа и той прекара по-голямата част от нощта в чудене как ще реагират, когато го видят. Със сълзи? С присмех? Дали ще се втурнат да го спасяват, или ще го заплюят с презрение? Всичко зависеше от това кой им е платил повече. Но не се случи нищо; те стояха в мълчание, апатични, стреснати, все още неспособни да повярват какво предстои да се случи, и то в името на самите тях. Една млада жена извика и припадна, когато той я подмина, но никой не се опита да спре хода му по замръзналата твърда земя. Пазачите го тикаха напред.

Само за няколко минути стигнаха Уайтхол, където го сложиха в малка стая. Беше малко след десет сутринта в това януарско утро и той очакваше всеки момент да чуе потропването по вратата, което да го призове. Но нещо се бавеха; не дойдоха чак до два следобед. Четири часа чакане, четири часа, в които демоните оглозгваха куража му и той чувстваше, че се разпада отвътре парче по парче. През нощта беше постигнал покой, някакъв вътрешен мир, почти примирение, но с изминаването на всички тежки минути, които се превръщаха в часове, това спокойствие отстъпваше пред паниката, която караше стомаха му да се обръща, като започваше от мозъка, минаваше през цялото тяло и се изливаше в червата и пикочния мехур. Мислите му се разбъркаха в каша и внимателно обмислените думи, които трябваше да озарят правотата на неговата кауза и да обезоръжат тяхната изкривена логика, изведнъж изчезнаха. Той стисна юмруци, докато ноктите се забиха дълбоко в дланите му; надяваше се, когато дойде моментът, някак си да открие правилните думи.

Вратата се отвори. Капитанът застана пред мрачния изход и кимна кратко и тържествено, без да сваля шлема от главата си. Нямаше нужда от думи. Взеха го и само след секунди беше в Банкетната зала, която обичаше толкова много — с таваните, рисувани от Рубенс, и величествените дъбови врати, но сега му беше трудно да различи детайлите в този неестествен мрак, в който помещението бе потънало. Високите прозорци бяха частично зазидани или пък заковани с дъски, за да се подсигурят повече защитни позиции по време на войната. Само в далечния край една от барикадите се беше свлякла и от процепа се процеждаше сивкаво, дрезгаво сияние като отвор на портал към друг свят. Войници, строени от двете страни, оформяха коридор, който го водеше точно натам.

Божичко, колко студено беше. Не беше ял нищо от предния ден, беше отказал ястието, което му бяха предложили, но се радваше, че беше поискал още една риза, за да не трепери от студ. Нямаше да е редно да го видят как трепери. Биха помислили, че е от страх.

Той изкачи двете грубо сковани дървени стъпала и наведе глава, минавайки през рамката на прозореца, за да излезе на платформата, която бяха издигнали отвън точно под прозореца. Там, на тази своеобразна дървена сцена, вече имаше пет-шест други мъже, а навсякъде около нея се тълпяха хиляди — застанали прави, седнали в карети, качени на покриви, надвесени от балкони и всякакви други места, предлагащи видимост. Сега вече трябваше да се случи нещо, да има някаква реакция, нали така? Но когато той се изправи в дрезгавата светлина и пред техните погледи, те просто спряха да шават и сякаш замръзнаха под ледения вятър, фигурите им се сгушиха една в друга и замряха, мрачни и мълчаливи, невярващи. Все още не можеха да го проумеят.

На сцената бяха забити четири железни скоби. Щяха да го завържат и разпънат между скобите, ако започне да се противи, но това беше само още един знак колко малко го познаваха. Той не би се съпротивлявал. Беше роден за по-добър край от това. Просто щеше да каже няколко думи пред навалицата и това щеше да бъде достатъчно. Молеше се коленете му да не го предадат; вече му се бяха събрали достатъчно предателства. Подадоха му малка шапка, под която натъпка косата си внимателно и спокойно, като че ли се подготвя за обикновена разходка в парка със съпругата и децата си. Трябваше да се представи подобаващо. Той хвърли наметалото си на земята, за да го виждат по-добре.

О, небеса! Студът го проряза, сякаш се протегна право към разтуптяното му сърце, за да го превърне моментално в камък. Пое си въздух дълбоко, със свистене, за да се съвземе от шока. Не бива да потрепва! И ето, пред него се изправи капитанът на неговата гвардия, по челото му блестяха зрънца пот въпреки времето.

— Само няколко думи, капитане. Ще кажа само няколко думи — той ровеше в ума си за тях.

Капитанът поклати глава.

— За бога, и най-простият човек на света има правото да каже няколко думи.

— Вашите няколко думи биха ми коствали живота, сър.

— Както моите думи и мисли ми костваха моя. Това, в което вярвам, ме доведе тук и се оказа по-ценно от живота ми. Ще го споделя още един, последен път.

— Не мога да Ви позволя. Наистина съжалявам. Но не мога.

— Дори сега ли ще ми откажеш?

Хладнокръвието в гласа му бе изместено от парещо възмущение и нова вълна на паника. Не можеше да стане така.

— Сър, това не е в моите ръце. Простете ми.

Капитанът понечи да го докосне по ръката, но пленникът се отдръпна, а очите му горяха в укор.

— Може да заглушите гласа ми, но никога няма да ме превърнете в това, което не съм. Аз не съм страхливец, капитане. И нямам нужда от ръката ви!

Капитанът се оттегли, смъмрен.

Беше време. Нямаше повече думи, нямаше повече суетня. Нямаше къде да се скрие. Това беше моментът, в който и те, и той самият щяха да надникнат дълбоко в него и да открият що за човек е в действителност. Пое си още един дълбок дъх, който изгори гърдите му, но го задържа колкото можеше, докато гледаше небесата. Свещеникът в своите напеви говореше как смъртта е най-големият триумф над земното зло и над болката, но той не откриваше никакво вдъхновение, никакъв лъч светлина по пътя, който му предстоеше, никакво божествено спасение, а само свъсеното, стоманено небе на английската зима. Осъзна, че юмруците му все още са свити и че ноктите на пръстите се забиват в дланите; с усилие ги разтвори и отпусна ръце от двете страни на панталоните. Тиха молитва. Още един дъх. После се наведе с благодарност към Бога, че в коленете му все още бе останала достатъчно сила, за да се отпусне на тях бавно и с достойнство, както беше репетирал в стаята си през нощта, и да легне изпънат на грубата дървена платформа.

Дори тогава от тълпата не се отрони и звук. Думите, които искаше да изрече, може би нямаше да ги вдъхновят или развълнуват, но поне щяха да бъдат неговата истина. Обзеха го бесове, докато осъзнаваше цялата несправедливост и безизходица. Дори нямаше да има шанс да обясни. С нарастващо отчаяние погледна лицата около себе си, мъжете и жените, заради които и двете страни бяха водили тази война и които сега стояха с празни погледи пред него — пешки, неразбиращи играта. И все пак може и да бяха тъпанари, но бяха неговият народ, за чието спасение бе длъжен да се бори срещу тези, които щяха да покварят закона за собствена изгода. Той беше загубил, но правотата на неговата кауза рано или късно щеше да се разбере. Рано или късно. Пак би постъпил по същия начин, ако му се дадеше нов шанс, нов живот. Това беше негов дълг, нямаше да има избор. Както нямаше избор и сега на тази гола дървена сцена, която все още миришеше на смола и пресни стърготини. И те щяха да разберат, нали? Рано или късно?…

Една дъска проскърца до лявото му ухо. Лицата на хората в тълпата изглеждаха замръзнали, сякаш времето беше спряло, сякаш гледаше огромна фреска, в която никой не помръдва. Пикочният му мехур щеше да се пръсне — дали беше заради студа, или от чист ужас? Колко още? Концентрация, може би молитва? Концентрирай се! Очите му се спряха на едно малко момче на не повече от осем години, дрипаво, с полепнали трохи по мръсната си брадичка, което беше спряло да дъвче комата хляб и чиито невинни кафяви очи се бяха разширили в очакване и гледаха на около метър над главата му. Божичко, колко беше студено, никога не му е било толкова студено! И изведнъж думите, които толкова се беше мъчил да си спомни, се върнаха и го заляха, като че ли някой беше отприщил душата му.

И през година хиляда шестстотин четиридесет и девета те накараха своя сеньор, крал Чарлз Стюарт, Защитник на вярата и по наследствено право крал на Великобритания и Ирландия, да коленичи, и отрязаха главата му.

* * *

В ранните часове на зимния ден, в една спалня с гледка над 160-декаровата градина на двореца, която не съществуваше по времето, когато Чарлз Стюарт пое пътя към следващия живот, неговият потомък се събуди стреснат. Влажната яка на пижамата лепнеше по врата му, докато лежеше по лице върху твърдата като тухла възглавница, пропита с пот, но все пак му беше студено като… като в смърт. Той вярваше в силата на сънищата и в тяхната способност да разкриват мистериите на вътрешното ни същество, затова имаше навика да ги записва веднага след събуждането си, като се пресегне за тефтерчето, което държеше за тази цел до леглото. Но не и този път. Нямаше нужда. Никога нямаше да забрави вонята на тълпата, примесена с мирис на смола и стърготини, нито пък цвета на тежкото металическо небе в този мразовит следобед. Нито невинните, очакващи очи на момчето с изцапана брадичка и полепналите по нея трохи. Нито усещането за ужасното отчаяние, че му бяха попречили да каже последните си думи, с което бяха направили саможертвата му безсмислена, а смъртта му — напразна. Никога не би го забравил. Колкото и да се опитва.