Майкъл Добс
Да изиграеш краля (38)

Глава тридесет и пета

С крал, който иска да е човек от народа, трябва да се внимава. Влиянието му над бедняците не бива да се подценява.

Новината пристигна малко преди четири следобед и докато бъде потвърдена, краткият зимен ден приключи и Лондон потъна в мрак. Беше отвратителен ден; през столицата бе минал топъл фронт и беше донесъл потоп от безмилостен дъжд, който щеше да продължи до късно през нощта. Беше ден, в който да си стоиш вкъщи.

Но стоенето вкъщи се беше оказало грешка, и то фатална за трите жени и техните деца, за които „вкъщи“ беше сградата на „Куийнсгейт“ номер 14, общежитие в средата на Нотинг Хил. Това беше сграда в средата на едно гето, което през шестдесетте години подслоняваше проститутки, имигранти и изнудвани. „Рахманизъм“, така го наричаха тогава по името на хазяина с най-лоша слава. Сега градският съвет настаняваше там проблемни семейства или такива с един родител, докато уж търсеха някъде другаде или някого другиго, при когото да останат. Условията във временните квартири на номер 14 не се бяха променили много за последните тридесет години, откакто беше бордей. Единични стаи, общи бани, недостатъчно отопление, шум, изгнила дограма и непрекъсната депресия. Когато валеше, обитателите гледаха как капе от первазите и как влажните кафяви петна слизат още по-надолу по олющените тапети на стените. Но беше по-добре, отколкото да стоиш на пороя отвън, или поне така си мислеха.

Общежитията бяха развъдник на апатия и никой не си беше направил труда да се обади, че мирише на газ от няколко дни. По принцип това беше работа на надзирателя, макар че той пък се появяваше само когато му скимне. Не беше техен проблем. Или поне така си мислеха.

Когато се смрачи, автоматичният таймер включи осветлението в коридорите. Там имаше само шестдесетватови крушки, по една на етаж, нищо не светеха, но малката искра от електрическия контакт се беше оказала достатъчна, за да възпламени газта и да вдигне във въздуха пететажната сграда, отнасяйки с нея и голяма част от тази в съседство. За щастие, никой не живееше в съседната, тя беше изоставена, но на номер 14 се помещаваха останките от пет семейства и от всичките живущи, общо двадесет и един на брой, жени, деца и бебета, само осем щяха да бъдат извадени живи от развалините. До момента, когато Негово величество стигна до сцената, тя вече не представляваше много повече от огромна купчина тухли, счупени рамки на врати и безформени парчета мебелировка, по които пълзяха пожарникари под острата светлина на прожектори. Няколко души, за които се смяташе, че са били вътре, още не бяха намерени. Едно легло се крепеше на ръба на разцепения дървен таван на няколко метра над главите на спасителите и леко се поклащаше, докато чаршафите му се мятаха от вихрушките на вятъра. Трябваше да го свалят, преди да падне на главите на тези под него, но подвижният кран се бавеше, защото се придвижваше трудно през дъждовните улици и трафика на час пик, а те не можеха да си позволят да чакат. На някого му се беше сторило, че е чул някакъв звук сред останките, и въпреки че инфрачервеният визьор не беше показал нищо, множество усърдни ръце ровеха в развалините под напора на дъжда и страха, че нямат много време.

Веднага щом чу новината, кралят поиска да посети мястото.

— Не за да се пречкам, не за да зяпам. Но една дума към опечалените в такъв момент може да говори повече от хиляди епитафии по-късно.

Искането стигна до контролната зала на Скотланд Ярд точно когато информираха министъра на вътрешните работи, който от своя страна веднага предаде новината към „Даунинг стрийт“. Кралят пристигна на мястото само за да открие, че неволно се е въвлякъл в състезание, което вече е загубил. Ъркарт беше там, стискаше ръце, утешаваше ранените, успокояваше изплашените, даваше интервюта, търсеше с поглед телевизионните камери, изобщо показваше, че е там. Това караше монарха да изглежда като дошъл на терена от резервната скамейка, следващ титулярите, но какво значение имаше? Това не беше състезание, поне не би следвало да бъде. Или поне така си повтаряше кралят.

За известно време монархът и министър-председателят успяха да се избягват един друг, като единият слушаше кой какво има да каже, и тихо търсеше оцелели, докато другият се концентрираше върху намирането на сухо място, от което да дава интервюта. Но и двамата знаеха, че рано или късно ще се срещнат. Ако продължаваха да се отбягват, това само по себе си щеше да стане новина и щеше да доведе до превръщането на една трагедия във фарс. Кралят гледаше като часовой опустошенията от върха на купчина останки, заобиколен от бързо разширяваща се локва от тиня и кал, през която се наложи Ъркарт да мине, за да се срещне с него.

— Ваше Величество.

— Г-н Ъркарт.

Срещата им беше толкова топла, колкото сблъсък на айсберги. Никой не поглеждаше другия, а вместо това се правеше, че разглежда сцената наоколо.

— Нито дума, сър. Вече се случиха достатъчно лоши неща, провокира се твърде много противоречие. Гледайте, но не говорете. Налага се да бъда настоятелен по този въпрос.

— Дори кратък израз на скръб, г-н Ъркарт? Дори пред някого от вашите медийни приятели?

— Нито намигване, нито кимване, нито изражение, нито подчертано свеждане на поглед… И нищо ексклузивно, ако обичате.

Кралят отхвърли обвинението с пренебрежителен жест. Министър-председателят заговори бавно и отчетливо, връщайки се на темата.

— Налага се да бъда настоятелен по този въпрос.

— Значи пълно мълчание, така ли мислите?

— Абсолютно. За дълъг период от време.

Кралят извърна поглед от касапницата и за пръв път погледна министър-председателя право в очите. Лицето му беше замръзнало в снизходителна маска, ръцете му бяха натъпкани дълбоко в джобовете на дъждобрана.

— Аз не мисля така.

Ъркарт с мъка се овладя, за да не се поддаде на провокацията и да изгуби самоконтрол. Нямаше намерение да остави краля да се измъкне и с грам задоволство.

— Ясно се видя, че за обществото Вашите възгледи са неразбираеми.

— Или манипулирани.

Ъркарт не отговори на намека.

— Значи, казвате мълчание — продължи кралят, обръщайки лице към вятъра и дъжда, носът му стърчеше напред като нос на някой велик платноход. — Чудя се какво бихте направили вие, г-н Ъркарт, ако един глупав епископ ви беше превърнал в мишена за подобни безумни интерпретации. Дали щяхте да млъкнете? Или да се опълчите? Дали за вас нямаше да е още по-важно да говорите, да дадете възможност на тези, които искат да чуят, да разберат?

— Но аз не съм кралят.

— Не. Факт, за който и двамата трябва да сме благодарни.

Ъркарт преглътна обидата. Под изгарящите светлини на пожарникарските прожектори някой видя малка ръчичка сред тухлите. Последваха няколко кратки секунди на суматоха, надежда и много драпане, но пламъкът бързо угасна в калта. Беше просто някаква кукла.

— Част от работата ми е да се уверявам, че ме разбират. Включително и Вие, сър.

От едната им страна с трясък се свлече мазилка, но нито един от двамата не помръдна.

— Всякакви бъдещи публични излияния от Ваша страна ще бъдат възприети като умишлена провокация към правителството. Като обявяване на конституционна война. А през последните двеста години няма нито един монарх, който да се е изправил срещу министър-председател и да е спечелил.

— Интересно наблюдение. Бях забравил, че сте академик.

— Политиката касае придобиването и използването на властта. Това е сурова, безжалостна арена. Не е място за един крал.

Дъждът се стичаше на вадички по лицата им, капеше от носовете им, пълзеше зад яките им. И двамата бяха подгизнали и премръзнали. И двамата не бяха вече млади, трябваше да потърсят подслон, но никой не искаше да тръгне първи. От разстояние зяпачите не можеха да чуят нищо над тракането на пневматичните чукове и резките викове и команди, виждаха се само двама мъже, втренчили поглед един в друг, управници и съперници, силуети на фона на суровата светлина на спасителните прожектори в монохромна сцена, измита от дъжда. Нямаше как да видят дързостта в лицето на Ъркарт, нито неостаряващото изражение на царствена своенравност, което заливаше бузите на другия. Може би някой проницателен наблюдател щеше да забележи, че кралят е леко изпъчен, но сигурно срещу природните сили и суровата действителност, която го беше довела на това място?

— Не чух да споменавате за морал в политиката, г-н министър-председател. Да не би да съм го пропуснал?

— Моралът, сър, е монологът на нещастните и неощастливимите, отмъщението на неуспелите, наказанието за тези, които са пробвали и са се провалили или които никога не са имали куража да опитат.

Беше ред на Ъркарт да го провокира. За няколко секунди между тях се настани тишина.

— Г-н министър-председател, бих искал да ви поздравя? Вие успяхте да ме накарате перфектно да ви разбера.

— Не бих искал да оставям във Вас никакво съмнение.

— Не сте.

— Уговорихме се, значи? Без повече думи?

Когато кралят най-после проговори, гласът му беше станал толкова тих, че Ъркарт трябваше да се напряга, за да го чуе.

— Можете да бъдете спокоен, че ще боравя с думите си така внимателно, както умело насочвате вие своите. А тези, които използвахте днес, никога няма да ги забравя.

Моментът бе прекъснат, когато предупредителен вик се разнесе над шумотевицата и мъжете се разтичаха от купчината камъни, докато дървеният перваз потрепери, разтресе се и накрая се срина, а леглото падна с бавно, грациозно салтомортале, преди да се разбие на купчина разпалки върху руините долу. Една самотна възглавница потрепваше, пияна от вятъра, нанизана върху заострено парче от това, което тази сутрин беше бебешко легло със закачена пластмасова дрънкалка, която все още пееше на вятъра. Без да каже нито дума повече, Ъркарт тръгна обратно през калта.

* * *

Майкрофт седна до краля на задната седалка на колата на път към двореца. През по-голямата част от пътуването монархът мълчеше, потънал в мислите и емоциите си, със затворени очи — засегнати от това, на което беше станал свидетел, помисли си Майкрофт. Когато заговори, думите му бяха тихи, почти шепот, сякаш бяха в църква или на посещение при осъден.

— Без повече думи, Дейвид. Заповяда ми се да мълча или да изтърпя последствията.

Очите му все още бяха затворени.

— Без повече интервюта?

— Освен ако не искам да обявя открита война.

Тази мисъл остана да виси между тях в продължение на секунди, които се проточиха в няколко тихи минути. Очите му все още бяха затворени. Майкрофт реши, че това е моментът да каже нещо.

— Вероятно сега не е най-подходящият момент… никога не е подходящ моментът. Но за мен би било полезно, ако мога да взема няколко дни. Ако няма да имате публични изяви. За малко. Има няколко лични неща, с които трябва да се оправя.

Кралят все още беше отпуснал глава назад със затворени очи, думите му звучаха монотонно и изпразнени от емоция.

— Дължа ти извинение, Дейвид. Страхувам се, че съм започнал да те приемам за даденост. Изгубен в собствените си проблеми — той въздъхна. — Въпреки цялото това объркване, би трябвало все пак да намеря време да те попитам. Коледа без Фиона сигурно е била адът. Разбира се. Разбира се, че трябва да вземеш малко почивка. Но има нещо малко, с което искам да ми помогнеш преди това, ако можеш да изчакаш. Искам да организираме едно малко пътуване.

— Къде?

— Три дни, Дейвид. Само три дни и няма да ходим далеч. Мислех си за Брикстън. Хандсуърт, може би Мос Сайд и Горбалс. Да се разходя из страната си. Да вечерям в някой безистен и да ям закуска при Армията на спасението на следващия ден. Да пия чай с някое семейство, което живее на социални помощи, и да седя с тях край единствения им радиатор. Да се запозная с младежите, които спят в изоставени сгради. Схващаш идеята.

— Но Вие не можете да го направите!

Главата му остана отметната назад, невиждаща, тонът му все още беше хладен.

— Мога. И искам с мен да има камери през цялото време. Може би през тези няколко дни ще живея с пари колкото от една пенсия и ще предизвикам журналистите, които ще пътуват с мен, да опитат същото.

— Това ще предизвика по-големи заглавия от което и да било интервю!

— Няма да кажа и думичка.

Той се разсмя, сякаш хладният хумор беше единственият начин да потисне чувствата, които се блъскаха в него толкова силно, че чак леко се изплаши от себе си.

— Не е и нужно. Тези снимки ще са топновина всяка вечер.

— Кой казва, че само кралските годежи заслужават подобно внимание? — тонът му беше почти ехиден.

— Не разбирате ли какво ще направите? Равносилно е на това да обявите война на правителството. Ъркарт ще отвърне на удара…

При споменаването на името на министър-председателя кралят се наелектризира. Изправи глава, отворените му очи бяха червени и горяха ярко, челюстта му беше стисната, сякаш го е ударил ток. Целият гореше отвътре.

— Ние ще отвърнем на удара първи! Ъркарт не може да ме спре. Може да спира речите ми, може да ме мачка и да ме заплашва, но това е моето кралство и аз имам пълното право да ходя, където си поискам, по дяволите!

— И кога възнамерявате да започнем тази гражданска война?

Отново го обзе мрачният хумор.

— Ами мислех си… следващата седмица.

— Сега вече знам, че се шегувате. Това ще отнеме месеци организация.

— Когато и където реша, Дейвид. Няма нужда от организация. Няма да планирам срещи. Няма да изпращаме предупреждения. Още повече че ако им дам време за подготовка, ще видя само една санитарна версия на Великобритания, която е изметена и изпрана само заради моята визита. Не, Дейвид. Без предупреждение и без подготовка. Писна ми да играя краля; време е да заиграя човека! Да видим дали за няколко дни ще изтърпя това, което други хора са принудени да търпят цял живот. Да видим дали ще мога да се отърва от копринените окови и да погледна поданиците си в очите.

— Ами сигурността! Какво ще правим с охраната? — настояваше отчаяно Майкрофт.

— Най-добрата защита е изненадата, когато никой не ме очаква. Ако трябва, ще се кача на колата и ще карам сам, за бога, ще го направя.

— Трябва да сте абсолютно наясно. Такъв тур ще означава война пред обективите на камерите без възможност да се скриете или да потърсите впоследствие дипломатичен компромис, за да изгладите нещата. Това ще бъде пряко публично предизвикателство към министър-председателя.

— Не, Дейвид, аз не го виждам така. Ъркарт е публична заплаха, няма съмнение, но тук става дума повече за мен самия. Имам нужда да открия себе си, да реагирам на тези чувства, които изпитвам дълбоко в себе си, да видя дали съм достоен не само да бъда крал, а и човек. Не мога да продължавам да бягам от това, което съм, Дейвид, от това, в което вярвам. Това не е предизвикателство само към Ъркарт. По-скоро е предизвикателство към самия мен. Можеш ли да ме разбереш?

Когато думите го достигнаха, раменете на Майкрофт увиснаха, сякаш тежестта на няколко свята падна върху тях. Самият той се чувстваше изтощен от бягане, от един цял живот в бягство и беше останал без аргументи. Мъжът, който седеше до него, не беше просто крал, той беше човек, който настояваше да бъде себе си. Майкрофт знаеше точно как се чувства и се възхищаваше на смелостта му. Той кимна.

— Разбира се, че мога — отговори тихо той.