Майкъл Добс
Да изиграеш краля (45)

Февруари: втората седмица

Ако няма хляб, да смъркат кока.

Телефонът в залата за валутни операции в една от водещите финансови къщи в лондонското Сити се вдигаше на секундата. Тя се помещаваше покрай река Темза, в една сграда в близост до мястото, където започнал Големият пожар, който унищожил половината от града преди повече от три века. Там често се шегуваха, че не е нужен още един пожар, за да съсипе града отново, а просто още едно поглъщане от японска фирма.

Разликата между успех и катастрофа често можеше да се измерва в секунди и главният валутен дилър не можеше да си позволи да бъде хванат неподготвен нито от пазарите, нито от някого от седемнадесетте други валутни дилъри, които завиждаха на работата му и на комисионите, които вървяха с нея. Той с мъка пренесе мислите си от съкрушително модерната четиридесетфутова яхта, която наскоро се беше съгласил да купи, за да се концентрира върху гласа в другия край на телефонната линия. Не ставаше дума за сделка обаче, а за запитване от страна на един от многото му контакти в пресата.

— Да си чувал някакви слухове за скандал в двореца, Джим?

— Какви слухове?

— Ами нищо конкретно. Просто се говори, че се пече нещо, което ще потопи кралската яхта.

Дилърът се намръщи.

— Редакторът ми заръча да поразпитам, всъщност само проверявам. Но със сигурност отнякъде мирише на изгоряло.

Очите на дилъра за пореден път се стрелнаха по екрана пред него, проверявайки множество червени, черни и жълти цифри. Лирата изглежда добре, цялото внимание днес беше насочено към рублата след новината за ново огнище на бунтове за храна в Москва. Тежката зима, изглежда, беше замразила както капацитета на лидерите им, така и смелостта на чуждестранните борси. Дилърът разтърка очи, за да се увери, че не пропуска нещо; очите го боляха от постоянното напрягане, но той не се осмеляваше да носи предписаните му очила в офиса. Неговата позиция се крепеше на самоувереност и на тридесет и седем той не можеше да си позволи и най-малкия признак на старост или влошено физическо състояние; имаше твърде много младоци, които чакаха с нетърпение да го избутат от мястото му.

— Тук не се чува нищо, Пийт. Няма движение в пазарите.

— При мен обаче са се разлетели мухите, казвам ти.

— Може би е просто поредната доза лайна, която се хвърля по кралския двор.

— Да, сигурно — отвърна журналистът, но не беше много убеден. — Нали ще свирнеш, ако чуеш нещо?

Дилърът натисна бутона за прекъсване на линията и продължи да масажира очните си ябълки, докато се опитваше да измисли как да удължи ипотеката, която вече го съсипваше, за да покрие разходите за най-новия си каприз. Той си представяше усмихнати голи жени, намазани с кокосово масло и излегнали се на модерното фибростъкло, подсилено с кевлар, когато телефонът иззвъня отново. Беше един клиент, който също чул подобни слухове и сега искаше да знае дали да смени в долари или в йени. Още мухи. И когато дилърът погледна отново към екрана, цифрите на лирата започнаха да мигат в червено. Спад. Не голям, но това бяха сигнали.

Можеше ли да си позволи да не им обръща внимание? По дяволите, ставаше твърде стар за това, може би трябваше да си стегне багажа и да прекара една година в плаване из Карибите, а след това да си хване нормална работа. Но не сега, не и преди да направи един последен голям удар, за да покрие лодката и скапаната ипотека. Той насочи вниманието на пулсиращия си мозък към кутията, която го свързваше с брокерите и тяхната постоянна върволица от цени купува — продава, натисна бутона, за да се свърже.

— Как е кабелът? — запита той.

Това беше дилърски жаргон за цената на британските лири стерлинги, водещ началото си от дните, когато двете велики финансови империи, Лондон и Ню Йорк, били свързвани само от един кабел през Атлантика. От кабела и от неутолимата си алчност, разбира се.

— Двайсет, двайсет и пет. Пет до десет — пропука слушалката в отговор.

Дори в ерата на космическите совалки не успяваха да оправят връзката със залата на брокерите, която беше на една врабча пръдня разстояние. Да не би пък и ушите му да отказваха?

Въздъхна. Скъп на триците, евтин на петте милиона.

— Давай. Пет.

И продаването започна.

* * *

Вратата към офиса на главния редактор бе затворена. Не че имаше някакво значение; всички в сградата щяха да разберат в рамките на няколко минути. Заместник-редакторът, редакторът на новините и фоторедакторът стояха около бюрото на главния във формация, която наподобяваше сиукси, които обикалят влаков вагон, но той не се даваше без бой.

— Няма да ги сложа на първа страница. Отвратителни са. И са нарушаване на личното пространство.

— Но са новина — отговори заместникът през стиснати зъби.

— Нали знаеш правилото на собственика ни. Да не слагаме на първа страница нищо, което може да е обидно за две възрастни дами, които четат вестника ни на закуска — контрира главният.

— Точно затова напоследък ни четат само възрастните дами!

На главния редактор му се прииска да навре тези думи обратно в гърлото на амбициозния си заместник, но тъй като това беше точната фраза, която бе използвал самият той в честите си спорове със застаряващия им собственик, не го направи. Вместо това отново се загледа в двете снимки, които вече бяха кропнати с червен молив, за да не се отвлича вниманието от леглото, разхвърляните възглавници и заплетените крайници, а да се съсредоточи върху тялото и лицето на принцесата.

— Не можем. Просто са вулгарни.

Без да каже и дума, фоторедакторът се наведе над бюрото и с червен молив и линийка направи още две прави линии, прорязващи двете снимки точно над нивото на зърната й. Това, което остана, беше виждано вече в безброй плажни снимки на принцесата, но то не беше основната разлика; изражението на лицето й, извитият й гръб и езикът в ухото й разказваха цялата история.

— Какво казват от двореца? — попита уморено редакторът.

— Лапат мухи. Откакто Майкрофт публично се дефлорира, те са в някаква тяхна си каша.

— Първо Майкрофт, сега и това… — редакторът поклати глава, съзнавайки, че щяха да спрат да го канят по представителни вечери, ако това излезеше под неговото име. Намери сили за още един изблик на съпротива. — Вижте, това не е скапаната Френска революция. Няма аз да съм този, който ще хвърли кралското семейство на гилотината.

— Тук има въпрос, който касае общественото внимание — намеси се редакторът на новините малко по-спокойно, отколкото заместника. — Кралят се занимава с всякакви дела, забърква политически спорове, а очевидно не обръща внимание на това, което се случва под собствения му покрив. Той трябва да бъде въплъщение на морала на нацията, а не съдържател на бордей. Оказа се, че е по-сляп от Нелсън^[1].

Редакторът наведе глава. Лирата вече беше паднала с почти два цента заради слуховете; това причиняваше реални вреди.

— Никой не иска от теб да поведеш революция, а само да не изоставаш от другите — заместникът отново хвана тоягата. — Снимките са навсякъде. На сутринта ще сме единственият вестник без тях.

— Не съм съгласен. Не ми пука за чуждестранните парцали. Това е британско издание. Всеки редактор в този град знае какви ще са последствията от тези снимки. Никой няма да избърза, не и британските вестници. Не.

Той се изпъчи патриотично и поклати решително глава.

— Няма да ги публикуваме, освен ако не знаем със сигурност, че някой друг го е направил първи. Може и да изпуснем една сензация, но не бих искал подобна сензация да е изписана на надгробната ми плоча.

Заместникът беше на път да изкоментира, че счетоводителите вече гравират цифрите на последните тиражи върху надгробната му плоча, когато вратата се отвори с трясък и в стаята влетя редакторът на клюкарската колонка. Беше останал без дъх и беше твърде развълнуван, за да му се разбира нещо — думите му се заплитаха в неразгадаеми възли, докато най-накрая вдигна отчаяно ръце и се хвърли към дистанционното на телевизора, което стоеше на бюрото на редактора. Той натисна бутона и намери един от сателитните канали. Беше немски, оперираше от Люксембург и имаше покритие в половин Европа, включително по-голямата част от Южна Англия. Когато картината изпълни екрана, ги посрещнаха снимките на принцеса Шарлът в екстаз, със зърна и всичко. Без да каже и дума повече, заместникът грабна снимките и се втурна с тях към първа страница.

* * *

— О, да, Мортима. Харесва ми. Много ми харесва.

Минаваше един през нощта и ранните издания бяха пристигнали, а след тях и Мортима. Но на него, изглежда, не му пукаше, хилеше се, докато разглеждаше статиите.

— „Кралят носи вина, че е изоставил задълженията си — прочете Ъркарт от страниците на вестник «Таймс». — В търсене на лична популярност и преследване на собствените си политически възгледи той остави уязвим за фронтална атака не само себе си, но и самата институция на монархията. Политиците и медийните магнати, които се присъединиха към неговия керван, през последните няколко седмици се показаха като безпринципни опортюнисти. Иска се кураж да отстояваш конституционните принципи и да напомниш на нацията, че монархът не бива да е нито шоумен, нито да играе ролята на социално съзнание, а трябва да бъде безпристрастен и политически необвързан държавен глава. Франсис Ъркарт показа този кураж; той заслужава признание.“ — Ъркарт отново се захили. — О, да, много ми харесва. Но това е нормално. Нали половината съм го писал аз.

— Чуй това — отвърна Мортима. — „Край на кралските титли. Време е да стегнат коланите и да закопчаят блузите!“

— „Чудатият ни крал — извика Ъркарт, четейки друга статия — трябва да прошепне няколко думички в ухото на принцесата дори ако това означава да пререди останалите на опашката…“

Мортима са заливаше от смях. Току-що бе хванала вестник „Сън“ с крещящото заглавие „Кралят на клоунадата“.

— О, скъпи мой — тя едва говореше през изблиците смях — ти наистина спечели битката.

Изведнъж той стана сериозен, сякаш някой му беше натиснал копчето.

— Мортима, аз едва сега започвам.

Той вдигна телефона и каза на централата:

— Вижте дали финансовият ми министър все още диша — даде инструкции и върна слушалката много внимателно обратно.

Телефонът иззвъня след по-малко от половин минута и оттам се чу уморен и полузаспал глас:

— Как си, Франсис?

— Добре и скоро ще бъда още по-добре. Слушай внимателно. В средата сме на особено трудна криза и вече хвърчат пера в гълъбарника. Трябва да предприемем мерки, преди съвсем да се оскубят. Смятам, че лирата ще падне още веднъж вдън земя. При тези обстоятелства би било нецивилизовано и недостойно да караме нашия приятел в Бруней да чака повече. Това би изложило на риск ключов международен алианс. Трябва да се обадиш на компетентните служители на султана и да ги посъветваш да продават своя транш от три милиарда лири възможно най-скоро.

— Боже мили, Франсис, това ще е краят за валутата ни — вече нямаше и следа от сънливост.

— Трябва да оставим пазарните принципи да си свършат работата. Колкото и да ми е мъчно, че това ще разпали страхове в сърцата на обикновените гласоподаватели, докато гледат как лирата се срива и лихвите по ипотеките им се качват. Още по-мъчно ми е, че целият този погром ще тежи на съвестта на краля и на всички онези, които го подкрепят.

Мъжът от другата страна не каза нищо.

— Ясен ли съм?

— Абсолютно — беше тихият отговор.

Ъркарт погледна внимателно слушалката, преди нежно да я постави обратно. Мортима го гледаше с нескрито възхищение.

— Всички правим жертви в битката, Мортима.

Сключи пръсти и ги допря до носа си. Несъзнателно започваше да прихваща част от маниерите на краля, помисли си Мортима.

— Не знам как да го кажа по-деликатно — продължи той. — А може би просто трябва да те помоля за разбиране и да говоря направо. Не е добра идея да водиш битка от стъклена къща. Ще бъде от полза, ако спреш да проявяваш такъв пламенен интерес към италианската опера. Той може лесно да бъде… разбран погрешно. Може да обърка войниците.

Мортима, която отпиваше от чаша вино, я постави внимателно обратно на масата.

— Правителствените шофьори са такава клюкарска пасмина — добави той почти извинително.

— Разбирам.

— Нали не се сърдиш?

— След всичките тези години? — тя наклони глава. — Разбира се, че не.

— Винаги си ме разбирала, скъпа.

— Налага ми се.

Тя бръкна в чантичката си и извади оттам една обеца. Беше с необичайна форма, модерна, със специално покритие, дизайнерска, от „Бътлър & Уилсън“. Беше на Сали.

— Чистачката ми я даде онзи ден. Намерила я в сгъвката на кожения ти диван. Решила, че е моя. Не знам как да го кажа по-деликатно, Франсис…

Той се изчерви, сведе поглед, не каза нищо.

— Като сме тръгнали да говорим за новооткритите си интереси към международни таланти, онази канадка…

— Тя е… американка — каза несигурно той.

— Все тая.

— Мортима, тя е важна за мен; има да ми свърши още много работа.

— Но не и легнала по гръб, Франсис. Не и в стъклената къща.

Той я погледна право в очите. Отдавна не му се беше случвало някой да го притисне в ъгъла. Започваше да отвиква. Въздъхна, нямаше избор.

— Само трябва да кажеш „моля“, Мортима. Помниш как се казва „моля“, нали?

* * *

— Става голяма каша.

— Ще става и по-лошо.

— Уверена ли си?

— Никога не съм била по-уверена.

— Защо така?

— Защото той все още не може да бъде сигурен, че ще спечели изборите; ще продължи. Трябват му още няколко пункта преднина в анкетите. Не може да спре сега. И да рискува кралят да се съвземе. И защото… — тя се поколеба. — И защото той е палач. Целта му не е принцесата, а самият крал. Не съм сигурна, че вече и той знае кога да спре да сече глави.

Той мълчеше, размишляваше.

— Сали, напълно ли си сигурна в това?

— Относно плановете му? Да. Относно него… — тя все още усещаше раздраната плът, където се бяха впивали пръстите му. — Сигурна съм.

— Тогава ме чака работа.

Той се изтърколи от леглото и се пресегна за панталоните си. След секунди вече го нямаше.

* * *

Валутният дилър се обърна и се загледа в яркото синьо сияние на дигиталния си будилник. 4:13 сутринта. Мамка му. Сега нямаше да може да заспи отново. Беше се въртял цяла нощ, мислите му скачаха между яхтата и младата медицинска сестра, която се опита да свали няколко часа по-рано. Споделиха абсурдно разточителна вечеря в „Никита“; тя пи твърде много водка и после повръща. Какво да се прави.

Включи малкото екранче, което се побираше в дланта, и провери текущото състояние на пазарите. А може би това го дъвчеше отвътре. Майко мила! Лирата беше паднала с още почти двеста пункта в Далечния изток и започваше да му се иска и той да беше пил по-малко водка. Държеше овърнайт^[2] за двадесет милиона лири и изведнъж се почувства изложен на много голям риск. Натисна един от запаметяващите бутони на телефона до леглото си и се свърза с клона им в Сингапур, който беше с осем часа напред.

— Какво става?

— Негара продава стабилно, откакто отвори пазарът — каза му глас с акцент.

Значи централната банка на Малайзия знаеше нещо…

— Как е кабелът на четирийсет? — запита той.

— Шейсет и пет, седемдесет.

Продава на шестдесет и пет, купува на седемдесет. Но никой не купуваше. Време беше да се присъедини към стадото.

— Мамка му, да ги раздвижим. На шейсет и пет.

Той остави телефона. Току-що беше продал четиридесет милиона лири стерлинги, вярвайки, че цената им ще продължи да пада. Ако станеше така, щеше да е покрил овърнайт позицията си и още много. Щеше да е добре да отиде в офиса рано, в случай че целият скапан свят се събуди с главоболие и стадото тръгне да бяга панически. А може би трябваше да се обади и на този много специален свой клиент, който му помагаше с неофициалните странични сделки. Клиентът нямаше да има нищо против да го събудят по това време, не и като се има предвид какъв беше залогът. Ако познаеха, нямаше да има нужда да се тревожи повече за яхтата си. Нито пък за тъпата сестра.

* * *