Майкъл Добс
Да изиграеш краля (14)

Глава дванадесета

Един редактор винаги трябва да държи нещата в свои ръце, особено закона и репутацията на чуждите жени.

Атмосферата в стаята беше приглушена, почти благоговейна. Това беше място за размисъл, за бягство от външния свят, в който нещо постоянно звъни, пиука, мига и разсейва; убежище, където бизнесмените могат да се възстановят след тежък обяд и да съберат мислите си. Или поне така казваха на секретарките си, освен, разбира се, в случаите, когато секретарките им ги чакаха в някоя от семплите спални на горния етаж. Турската баня на Кралския автомобилен клуб на „Пал Мал“ беше една от онези институции в Лондон, които никога не рекламират услугите си. Това не беше пример за английска сдържаност, просто когато една институция е достатъчно добра, репутацията й се носи сама, без да предизвиква приток на това, което се нарича „грешния тип хора“. Невъзможно е да се дефинира кой е грешният тип хора, но такива джентълменски клубове имат опит от поколения в това да ги разпознават веднага щом прекрачат прага, и любезно да ги ескортират обратно навън. Но този тип хора обикновено не включват политици и редактори на вестници.

Политикът Тим Стампър и редакторът Брайън Бринфърд-Джоунс седяха в ъгъла на сауната. Все още беше сутрин и следобедната навалица не беше започнала да приижда; във всеки случай, гъстата пара не позволяваше видимост на повече от метър и половина. Тя разсейваше вграденото в стената осветление като лондонска мъгла и заглушаваше всеки звук. Нямаше кой да ги види, нито да дочуе разговора им. Това беше добро място за споделяне. Двамата мъже седяха приведени на дървените пейки и се потяха обилно. Стампър се беше покрил с малка тъмночервена хавлия, а Би Би Джей, както обичаше да го наричат, беше чисто гол. Тялото му беше толкова пълно и месесто, колкото това на Стампър беше сухо и жилаво, коремът му на практика покриваше слабините, когато се навеждаше напред. Той беше екстровертен, с изявено мнение по всеки въпрос, несигурен в себе си, в средата на четиридесетте, типичен пример за проблемите на средната възраст, на границата между зрелостта и физическия разпад.

Той беше и много недоволен. Стампър току-що му бе казал накъде отиват нещата с новогодишната Листа с почести, която скоро щеше да бъде обявена, а той не беше в нея. Но по-лошото беше, че един от най-жестоките му врагове сред редакторите щеше да получи рицарско звание и така ставаха общо трима на „Флийт стрийт“^[1].

— Не че аз толкова го заслужавам, разбира се — обясни той. — Но когато всичките ти конкуренти са там, това кара хората да те сочат с пръст, сякаш си второ качество. Вече не знам какво трябва да направя, за да получа доверието на това правителство. Все пак аз обърнах „Таймс“ в най-големия ви поддръжник от качествената преса. Можеше и да не издрапате на последните избори, ако ви бях издънил, както направиха някои от останалите.

— Съчувствам ти наистина — отговори председателят на партията, но не изглеждаше много искрен, забил поглед във вестник „Индипендънт“. — Но нали разбираш, че тези неща не са изцяло в наши ръце.

— Глупости.

— Трябва да сме безпристрастни…

— Денят, в който едно правителство стане безпристрастно и започне да се отнася еднакво с приятелите и с враговете си, е денят, в който губи всичките си приятели.

— Всички предложения минават през проверяваща комисия. Нали разбираш, проверки, справки, за да се уверят, че накрая всичко мирише на рози. Ние не можем да контролираме техните обсъждания. Често решават, че не е възможно…

— Това съм го чувал сто пъти, Тим — Бринфърд-Джоунс ставаше все по-гневен, усещайки как амбициите му остават на заден план, а Стампър дори не вдигаше поглед от вестника. — Колко пъти трябва да обяснявам. Това беше преди години. И беше съвсем малко провинение. Признах се за виновен само за да се отърва по-лесно. Ако се бях борил, цялото нещо щеше да се проточи в съда и репутацията ми щеше да отиде по дяволите.

Стампър бавно вдигна поглед от вестника.

— Да се признаеш за виновен, че си развявал интимните си части пред лицето на една жена на публично място, едва ли е най-добрата препоръка пред благочестивите и високопарните от проверяващата комисия, Брайън.

— За бога, не беше на публично място. Стоях на прозореца на банята си. Не знаех, че се виждам от улицата. Жената излъга, като казваше, че съм правил неприлични движения. Всичко беше нагласено, Тим.

— Ти се призна за виновен.

— Адвокатите ми казаха да направя така. Нейната дума срещу моята. Можеше да се боря в съда и пак да загубя година по-късно, докато цялата преса в страната се забавлява на мой гръб. А по този начин мина само с няколко реда в някаква местна клюкарска колонка. Сигурно тази стара чанта просто е искала да пишат за нея във вестника. Може би трябваше това да й предложа.

Стампър се опита да сгъне вестника си, но страниците се бяха разкашкали от влагата. Очевидната му липса на интерес вбесяваше Бринфърд-Джоунс още повече.

— Аз съм жертвата тук! Плащам за лъжите на някаква съсухрена старица вече почти петнайсет години. Скъсах си гъза от работа, само и само да се отърся от това, да наваксам. Но явно не мога да разчитам на подкрепа и от приятелите си. Може би е време да си отворя очите и да осъзная, че изобщо не са ми приятели. Че не са хората, които си мислех, че са.

Нямаше как да остане незабелязана горчивината в думите му и скритата заплаха, че ще оттегли редакционната си подкрепа, но Стампър не отговори веднага, първо се опита да сгъне вестника отново, но нямаше смисъл: „Индипендънт“ се беше разпаднал сред облаците пара и той най-после го захвърли настрана.

— Не опира само до приятели, Брайън. За да отхвърлим възраженията на комисията и да сме готови да понесем всички атаки, трябва да сме ти много добри приятели. Честно казано, Хенри Колингридж никога не ти е бил такъв приятел, никога не се е застъпвал за теб — той направи пауза. — Франсис Ъркарт обаче е куче. И е по-скоро териер. И в момента, имайки предвид, че ни очаква рецесия, дълбоко вярва в приятелството.

Той млъкна, защото вратата се отвори и в мъглата се появи една размазана фигура, но наситената атмосфера явно й дойде в повече, закашля се и излезе.

— Продължавай.

— Да говорим направо, Брайън. Нямаш никакъв шанс да чуеш гонга в твоя чест, освен ако министър-председателят не се застъпи за теб. Той ти е последната възможност. А той няма да го направи, ако ти не си готов да отвърнеш със същото — той избърса чело с ръка, за да проясни погледа си. — Твоята щедра подкрепа чак до следващите избори. В замяна получаваш специални брифинги, ексклузивна информация, ще звъним първо на теб за важните новини. И накрая рицарско звание. Това е твоят шанс да започнеш на чисто, Брайън, и да оставиш миналото назад. Никой не спори с голямото „Р“.

Бринфърд-Джоунс седеше и се взираше пред себе си, опрял лакти на коленете, а гънките на корема му оформяха пластове една над друга. Усмивката бавно започна да си проправя път по влажното му лице като лъч светлина сред този мрачен, мъглив свят на увиснали гърди и скротум.

— Знаеш ли както мисля, Тим?

— Какво?

— Че току-що ми върна вярата.