Майкъл Добс
Да изиграеш краля (23)

Глава двадесет и първа

Негово височество е човек, за когото единственото умствено упражнение е да си вади прибързани изводи. Но ако се отървем от него, чие лице ще слагаме по всички тези сувенири?

Тя изучаваше внимателно лицето му. То бе загубило цвета и енергията си. Очите бяха потънали, изглеждаха по-стари, високото чело бе сбръчкано, устните — сухи и опънати, челюстта — стисната. Стаята беше в мъгла от цигарен дим.

— Идваш тук с идеята, че ще промениш света по своя воля. А всичко, което се случва, е, че се оказваш в капан без изход. Напомня ти се, че си обикновен смъртен.

Той вече не беше министър-председателят, фигурата, издигната над останалите. Всичко, което тя виждаше, беше един мъж, като всеки друг, със струпан товар на раменете.

— Г-жа Ъркарт не е тук?

— Не — отговори замислено той, но после осъзна, че тя може да остане с грешно впечатление. Вдигна поглед от чашата с уиски. — Не, Сали. Не става дума за това. Не съм такъв човек.

— Тогава какво?

Той бавно сви рамене, сякаш мускулите го боляха от невидима тежест.

— Обикновено не съм склонен да се съмнявам в себе си. Но понякога всичките ти планове се изплъзват между пръстите и колкото повече се мъчиш да ги задържиш, толкова повече ти бягат.

Запали нова цигара и жадно вдиша дима.

— Както се казва, явно не ми е ден. По-скоро от две седмици не ми е ден.

Той дълго и мълчаливо я гледа през синкавия дим, който висеше във въздуха като тамян в църква. Бяха седнали в двете кожени кресла в кабинета му, минаваше десет вечерта и стаята беше тъмна, с изключение на двете високи лампи в ъглите, които сякаш ги прегръщаха в светлината си, формирайки малък интимен свят, и ги отделяха от мрака навън. Тя можеше да познае, че той вече е изпил няколко уискита.

— Много ми се ще да ме разсееш малко, ще ти бъда много благодарен.

— Да те разсея от какво.

— Истинска бизнесдама!

— Или циганка. Какво те тревожи, Франсис?

Зачервените му очи не я изпускаха от поглед, чудеше се доколко може да й се довери, опитваше се да надникне в нея и да разбере какви мисли се крият зад тази прибраност. Не откриваше женска сантименталност, а устойчивост, твърдост. Тя криеше вътрешността си добре, много добре. Бяха замесени от едно и също тесто. Той отново напълни дробовете си с никотин; все пак какво толкова имаше да губи?

— Смятах да проведа избори през март. Вече не. Не мога. Би било катастрофа. И Бог да пази краля.

Нямаше как да скрие горчивината и искреното терзание. Беше очаквал Сали да се стъписа, да бъде изненадана, че той й разкрива плановете си, но тя не показваше повече емоция, отколкото би проявила, ако беше й говорил за някоя нова рецепта например.

— Кралят няма да се кандидатира на изборите, Франсис.

— Не, но опозицията ще се възползва от всичко, което се случва покрай него. Ще мине под сянката му, която се оказва изключително широка. Какво сме… осем пункта назад? И всичко това заради един наивен резач на ленти.

— И не можеш да се справиш с опозицията, без да се справиш с краля?

Той кимна.

— Тогава какъв е проблемът? Миналия път и без това му беше набрал.

Погледна я печално.

— Опитвах се да го заглуша, не да го заколя. И виж какво се получи. Загубих. Да не си забравила? И то заради някаква си тъпа реч. Сега думите му се превърнаха в оръжия на парламентарния фронт и аз не мога да ги дискредитирам, без да дискредитирам краля.

— Не е нужно да го убиваш, просто убий популярността му. Една публична фигура е точно толкова популярна, колкото показва общественият рейтинг, а той може да се нагласи. Поне временно. Това няма ли да свърши работа?

Той отпи още една голяма глътка уиски и се загледа в тялото й.

— О, циганко, има огън в гърдите ти. Но вече премерих сили с него и загубих. Не мога да си позволя да загубя втори път.

— Ако наистина мислиш да обявиш избори, ми изглежда, че не можеш да си позволиш и да оставиш нещата така. Плюс това той е просто един човек — настоя тя.

— Не разбираш. В една наследствена система човекът е всичко. Вие, американците, си мислите, че всеки е Джордж Вашингтон.

Той говореше с леко пренебрежение, забил нос в чашата. Сали не обърна внимание на сарказма.

— Този Джордж Вашингтон, който остарял могъщ, богат и умрял в леглото си?

— Монархът е като един велик дъб, под който се подслоняваме…

— Вашингтон сякъл дърва още като момче.

— Атака към монархията би превърнала електората в тълпа, която иска да ме линчува. Ще висят тела — моето най-напред — от всички клони на дървото.

— Тогава орежи клоните.

Те се бяха впуснали в словесен дуел, удряй и парирай, удряй и парирай, отговаряха автоматично, използвайки остриетата на интелекта си. Чак сега Ъркарт спря и се замисли, очите му се плъзнаха по тялото й и тя усети как напрежението се оттича от него, малцът започваше да разтапя натрошеното стъкло, което го дращеше отвътре. Тя усети как погледът му се вдига от глезените й, над коленете, как се спира с възхищение на талията. После се задържа на гърдите й и о, как се задържа, сваляйки дреха след дреха, и тя знаеше, че моментната размекнатост сега отстъпваше място на нов вид напрежение. Той се превръщаше от жертва в ловец. Това му върна усещането за дързост, за контрол, а енергията от свежите идеи започна да тече през вените му и да отмива унилите бръчки, които се бяха насъбрали около очите му. В малкия им свят на кожени кресла той започна да се издига над проблемите и да си връща силите. Сякаш отново беше на кожения диван в университетския си офис. Когато най-накрая мислите му завършиха пътуването си по тялото й и срещнаха очите й, тя се усмихваше с лек присмех и порицание, но не и обезкуражаващо. Ъркарт масажираше тялото й с въображението си и то отвръщаше. Той се оживи.

— Да тръгна на война с монарха би било…

— Неприлично спрямо конституцията.

Тонът й беше предизвикателен.

— Лошо политическо решение. Както вече научих на собствен гръб. Речта на краля го издигна на пиедестал и не мога да си позволя да вляза в публичен диспут с него отново…

Той изви вежда изтънчено. Тя не знаеше, че една вежда може да изразява толкова много страст.

— Но може би си права. Ако няма как да стане от пиедестала, винаги може да се направи по втория начин.

Министър-председателят отново беше жив, пламенен, Сали усещаше енергията и възобновените надежди.

— Наследствената монархия е институция, която не се подчинява на логиката. Това е опиат, с който от време на време напръскваме масите, за да ги успокоим, да предизвикаме в тях гордост и уважение, да спечелим подчинението им, без да има много въпроси.

— Нали затова е традицията.

— Но ако започнеш да задаваш въпроси за наследствената система, няма да откриеш много логика в нейна подкрепа. Инцест и изолация, палати, принцове и привилегии. Все неща, които нямат място в модерния свят. Нямат място и в дебата за бедните и гладните. Разбира се, няма как да бъда видян да водя подобна атака. Но ако все пак се осъществи…

— Кралят е мъртъв, да живее министър-председателят!

— Не, отиде твърде далеч! Ти говориш за революция. Ако започнеш да сечеш най-голямото дърво в гората, никой не може да каже колко още ще повлече то със себе си.

— Може би не се и налага — продължи мисълта му тя. — Може би просто трябва да се поокастри малко. Да няма сянка, под която да се крие опозицията.

— И да няма клони, на които да ме линчуват.

— Именно — усмихна се тя.

— Ти можеш да го кажеш — той кимна с признателност.

— Не чак да му резнем главата, колкото… да му резнем крайниците?

— Ти можеш да го кажеш, Сали. Но като министър-председател аз няма как да коментирам.

Той разпери широко ръце и двамата се разсмяха. Стори й се, че чува как се точи брадвата.

— Имаш ли конкретни крайници предвид?

— Нашето любимо кралско семейство има много клони. Някои са по-достъпни от други.

— Кралят и близките му — посрамени, тормозени и в защитна позиция. Прожекторът — насочен към по-тъмните ъгълчета на двореца. Ако му се отнеме блясъкът, думите му и мотивите му ще бъдат дискредитирани. И всичко това, подкрепено с данни от няколко проучвания на общественото мнение? С правилните въпроси, а?

Изведнъж лицето му стана сериозно. Наведе се и сложи ръка над коляното й. Доста по-високо над коляното й, отколкото беше необходимо. Пръстите му бяха напрегнати и тя усещаше уискито в дъха му.

— За бога, ще бъде много опасно. Ще се изправим срещу стотици години история. Бях унижен заради едно задкулисно спречкване по повод на тази нищо и никаква реч. Ако това се превърне в публична битка между мен и краля, няма да има връщане назад. Ако загубя, това ще е краят за мен. И за всички, които са били с мен.

— Но ако не направиш изборите през март, така или иначе си мъртъв.

Тя сложи ръка върху неговата, окуражавайки тази близост, затопляйки с длан ръката му, масажирайки напрегнатите му пръсти.

— Ти би ли поела такъв риск? Заради мен?

— Само кажи „моля“, Франсис. Казах ти. Каквото поискаш. Всичко. Само кажи „моля“.

Тя обърна ръката му с дланта нагоре и започна да я гали с върховете на пръстите си. Носът й потрепваше.

— Знаеш как да кажеш „моля“, нали?

Той премести и другата си ръка и хвана нейната между своите. Техните отношения не можеха да останат само професионални, не и ако той щеше да се хвърли с всички сили срещу краля. Залогът беше твърде висок. Той знаеше, че трябва да я обвърже по-дълбоко, по-лично, да я обвърже със себе си.

— Точно зад тази врата има държавни служители. А тя не се заключва…

Тя свали очилата си и разтърси глава. Косата й проблесна в светлината на лампите.

— Животът е пълен с рискове, Франсис. Но за мен рискът прави всичко по-добро.

— Прави живота по-добър?

— В някои отношения. Какви рискове си готов да поемеш, Франсис?

— С краля? Колкото е възможно по-малки. С теб?

И тя вече беше в ръцете му.