Майкъл Добс
Да изиграеш краля (50)

Глава четиридесет и шеста

Който иска да свали краля от коня, трябва сам да си намери верен кон.

— Ваше Величество.

— Ъркарт.

Нямаше защо да сядат. Кралят не си направи труда да му предложи стол, а Ъркарт имаше нужда само от няколко секунди, за да каже каквото има да казва.

— Има само един въпрос, който искам да повдигна. Искам незабавни избори. На 14 март.

Кралят го погледна, но не каза нищо.

— Считам за редно да Ви кажа, че част от правителствения манифест ще съдържа предложение да се сформира парламентарна комисия, която да преразгледа монархията, нейните права и задължения. Лично ще предложа на тази комисия серия от радикални мерки за ограничаване на дейностите, ролята и финансирането — както Вашите, така и тези на Вашите роднини. Минахме през твърде много скандали и каши. Време е народът да реши.

Когато отговори, гласът на краля беше забележително спокоен и контролиран.

— Така и не спря да ме изумява как политиците говорят като проповедници от името на народа дори да говорят най-абсурдните неистини. Но ако аз като наследствен монарх чета директно от Библията, пак ще се гледа на думите ми с подозрение.

Обидата беше изказана бавно, за да проникне дълбоко. Ъркарт се усмихна снизходително, но не отговори.

— Значи открита война, така ли? Вие и аз. Кралят и неговият Кромуел. Какво стана с прословутата английска дипломация?

— Аз съм шотландец.

— Значи ще ме унищожите и заедно с мен конституцията, която е служила на тази страна от поколения.

— Конституционната монархия се основава на сбърканата концепция за достойнство и добро потекло. Едва ли е моя вината, че се оказа, че всички Вие имате апетита и сексуалните предпочитания на кози!

Кралят се дръпна като зашлевен и Ъркарт осъзна, че може да е отишъл твърде далеч. В крайна сметка какъв беше смисълът?

— Няма да отнемам повече от времето Ви, сър. Дойдох само да Ви информирам, че разпускам правителството. Избори на 14 март.

— Вие така казвате. Но не мисля, че ще ги получите.

Ъркарт не се притесни — той знаеше правата си.

— Какви са тези глупости?

— Очаквате от мен да издам кралска прокламация днес, веднага?

— Да, и имам пълното право да го очаквам.

— Вероятно е така. А може и да не е точно така. Интересен въпрос, не мислите ли? Защото и аз имам правото, на базата на същите конституционни прецеденти, да ви консултирам, да ви дам своите съвети и предупреждения.

— Ето, консултирам се с Вас. Дайте ми колкото съвети искате. Предупреждавайте ме, заплашвайте ме, все ми е тая. Но това не пречи да издадете прокламацията, която искам. Това е мое право като министър-председател.

— Бъдете разумен, г-н министър-председател. Имайте търпение. Аз съм нов, за пръв път го правя. Самият аз трябва да се консултирам с няколко души, да получа някакви съвети, да обсъдя на спокойствие, да се уверя, че предприемам правилните действия по конституция. Сигурен съм, че ще мога да удовлетворя искането ви, да кажем, следващата седмица? Не е кой знае какво, нали? Само няколко дни?

— Не може!

— И защо да не може?

— Не може да очаквате от мен да проведа избори на Велики четвъртък, когато хората или ще се молят на колене в църквата, или ще лежат по гръб преяли. Това са великденските празници. Не може да има забавяне. Няма да го допусна, чувате ли!

Самообладанието го беше напуснало; Ъркарт беше свил юмруци от ужас, а коленете му бяха присвити, все едно всеки момент щеше да се нахвърли върху монарха. Вместо да се притесни или да отстъпи, кралят започна да се смее — кух, леден звук, който отекна по високия таван.

— Дано ми простите, г-н Ъркарт. Моята малка шега. Разбира се, че не мога да забавя искането ви. Просто исках да видя как ще реагирате.

Мускулите на лицето му продължиха да го опъват в усмивка, но зад нея нямаше и помен от хумор. Очите бяха ледени.

— Изглежда, сте се разбързали. Трябва да ви кажа, че и при мен е така. Вашата активност провокира и едно мое решение. Разбирате ли, г-н Ъркарт, аз ненавиждам вас и всичко, което представлявате. Този безскрупулен, безжалостен и изцяло бездушен начин, по който преследвате целите си. Чувствам се длъжен да направя всичко по силите си, за да ви спра.

Ъркарт поклати глава.

— Но не можете да забавите изборите.

— Не. Но не мога и да приема това, което знам, че е факт — че съсипахте приятелите ми и семейството ми, че сега се опитвате да съсипете мен и заедно с мен Короната. Знаете ли, Шарлът може и да е глупава жена, но като цяло е добра душа. Не заслужаваше това, което й причинихте. Нито пък Майкрофт — той изчака няколко секунди. — Виждам, че не смятате за нужно да го отричате.

— Няма да коментирам. Нищо не можете да докажете.

— Няма нужда да доказвам нищо. Поне не пред себе си. Разбирате ли, г-н Ъркарт, вие използвахте хората, които обичам, за изтривалка, на която да избършете обувките си, докато газихте в калта. Сега искате да потъпчете и мен. Няма да го позволя.

— Нищо не можете да направите. След тези избори Короната никога повече няма да бъде в позицията да играе роля в политиката.

— За това, г-н министър-председател, и двамата сме на едно мнение. През много мъки разбрах, че това, което правих през последните няколко месеца, идеалите, които поддържах, интересите, които защитавах, са си чиста политика. Жалкото е, че вече няма разграничение. Ако се изкажа публично дори за времето отвън, това се превръща в политика.

— Най-после постигнахме напредък.

— Аз да. За вас не съм толкова сигурен. Аз имам дълг почти от Бога да направя всичко по силите си, за да защитя Короната. Имам не по-малък ангажимент пред самия себе си и пред това, в което вярвам. Но съвестта ми не се побира под съвременната корона. Вие се уверихте, че ще бъде така.

— Народът ще се увери, че ще бъде така.

— Може би. Но не на 14 март.

Ъркарт избърса уста с раздразнение.

— Започвам да губя търпение. Ще бъде на 14 март.

— Но няма как да бъде тогава. Защото ще се наложи да забавите разпускането на Парламента поради едно неочаквано събитие, което ще трябва да бъде разгледано.

— Какво събитие?

— Акт за абдикация.

— Пак ли една от тъпите Ви шеги!

— Не съм известен с чувството си за хумор.

— Ще абдикирате?

За пръв път Ъркарт усети, че губи контрол над ситуацията. Челюстта му леко потрепери издайнически.

— За да защитя Короната и съвестта си. И за да се боря срещу вас и хората като вас с всички възможни средства. Това е единственият начин.

Нямаше как да не се разпознае искреността в думите му, това беше основната слабост на този човек — че беше неспособен да скрие честността си. Ъркарт започна да мига на парцали, докато се опитваше да пресметне политическия ефект, вредите и забавянето, което щяха да претърпят плановете му. Пак щеше да спечели, нали? Народният Парламент срещу Короната. Щеше да се наложи да задържи бурята още малко, да премести графика дори това да значи всичко да се случи на Велики четвъртък — подходящ ден за един крал да си получи заслуженото. Освен ако… о, боже, дали не е решил да замести Макилин като лидер на опозицията? Не, това би било лудост.

— И каква роля смятате да играете в предизборната кампания? — думите му бяха неуверени.

— Скромна. Ще подчертая въпросите, които ме вълнуват — бедността, липсата на перспективи за младите. Проблемите на околната среда, на благоустройството. Мисля да поискам помощ от Дейвид Майкрофт. Той има талант с медиите, не мислите ли?

Кралят се беше променил, обичайното напрежение в лицето му беше изчезнало, чертите му бяха омекнали, сякаш вече не се измъчваше от кошмари и самовменена вина. Изглеждаше, като че ли почти изпитва удоволствие.

— Но каквото и да правя, ще го направя по правилния начин. Няма да влизам в лична конфронтация с вас. Макар че други хора може и да не са толкова деликатни.

Той се придвижи до прозореца и натисна бутон, скрит зад завесите. Почти моментално вратата се отвори и в стаята влезе Бенджамин Ландлес.

— Ти!

— Аз — кимна той. — Отдавна не сме се виждали, Франсис. Като да е било в друг живот, в друг свят.

— Каква странна комбинация от дупе и гащи — един крал и един разбойник от простолюдието като теб.

— Неволята не подбира.

— Предполагам, че възнамеряваш да публикуваш и промотираш неговите остроумия.

— Най-вероятно, Франсис. Но знаеш, че на първо място се интересувам от топновини.

Чак сега Ъркарт забеляза, че Ландлес държи нещо в ръце… няколко листа хартия.

— Снимки, Франсис. Ти разбираш от снимков материал, нали?

Ландлес ги подаде на Ъркарт, който ги пое, сякаш взимаше бокал с бучиниш. Той ги разгледа в пълно мълчание, неспособен да задвижи езика си дори да имаше какво да каже.

— Май има епидемия от такива неща напоследък, не мислите ли, сър? — изкоментира Ландлес.

— За съжаление — отвърна кралят.

— Франсис, разпознаваш жена си, разбира се. А този човек отдолу — а, извинявай, на тази, която гледаш, е отгоре — е италианец. Може и да сте се запознавали. Пее или някаква подобна глупава професия. И също така не си спуска пердетата както трябва.

Ръцете на Ъркарт трепереха толкова много, че снимките всеки момент можеха да изпаднат. С гневен вик той ги смачка в юмруците си и ги хвърли към стената.

— Ще се отрека от нея. Хората ще разберат, ще ми симпатизират. Това не е политика!

Кралят не успя да се въздържи и изсумтя презрително.

— Искрено се надявам да си прав, Франки — продължи Ландлес. — Но имам и своите съмнения. На хората ще им е трудно да преглътнат тази каша, когато разберат и за твоите собствени интереси извън брачното ложе.

— Какво имаш предвид? — в очите на Ъркарт започна да се прокрадва един налудничав оттенък.

— Имам предвид една млада и много привлекателна дама, която не само че постоянно е идвала на „Даунинг стрийт“, откакто ти си там, а и наскоро е направила голям удар на валутния пазар. Всеки би си помислил, че тя е знаела нещо или че е познавала някого — отвътре. Или и от нея ще се отречеш?

Кръвта се беше оттекла от бузите му, думите идваха през треперещите му устни.

— Как, за бога? Няма откъде да знаеш…

Една голяма мечешка прегръдка обви раменете на Ъркарт и Ландлес сведе гласа си до конспиративен шепот. Като по сигнал кралят се отдалечи, отиде до прозореца и им обърна гръб, като се зае да разглежда градината си.

— Да ти споделя ли една тайна, стари приятелю. Разбираш ли, тя играеше и с мен, и с теб. И трябва да ти благодаря. И аз изкарах добри пари от разклатената лира, обмених точно навреме.

— Не е нужно да става така — каза той озадачен, останал без дъх. — Можеше и с мен да имаш същото…

Ландлес го огледа внимателно от горе до долу.

— Не. Опасявам се, че не си мой тип, Франсис.

— Защо, Бен? Защо ми причиняваш всичко това?

— Откъде да започна? — той вдигна ръка и започна да брои на дундестите си пръсти. — Защото е толкова очевидно, че ти доставя удоволствие да се държиш с мен като с лайно. Защото министър-председателите идват и си отиват, както скоро ще разбереш, а кралското семейство остава.

Той кимна с огромната си глава към гърба на краля.

— А може би най-вече защото той ме прие такъв, какъвто съм. Голямото добиче от Бетнал Грийн. Без да ме гледа над върха на носа си. А не бях достоен за твоята компания и тази на надутата ти жена.

Сви пръстите си като нокти на лапа.

— Затова сега съм те хванал за топките и няма да пусна.

— Защо? О, защо? — продължи да стене Ъркарт.

Пръстите на Ландлес се свиха в юмрук.

— Защото са ето тук, Франсис. Защото са ето тук — той се изхили. — Като сме на темата, имам добри новини от Сали.

Ъркарт само успя да вдигне печално въпросителен поглед.

— Тя е бременна.

— Не и от мен! — ахна Ъркарт.

— Не, не от теб — гласът, който досега беше снизходителен, вече се присмиваше. — Явно за нищо не те бива.

Значи и за това знаеше. Ъркарт се извърна от своя немезис, опитвайки да скрие унижението си, но Ландлес нямаше да го остави.

— Тя те направи на глупак, какъвто между другото си, Франки. В политиката и в леглото — или където там сте го правили. Не трябваше да я използваш. Такъв ум и такава красота, а ти я хвърли в кошчето.

Ъркарт клатеше глава като куче, което се опитва да се отърси от каишката си.

— Тя има нов бизнес, нови клиенти, нов капитал. И нов мъж. Тя има нов живот, Франки. И чака дете… нали знаеш какви са жените в такива моменти. Тоест не знаеш, но аз ти казвам. Сали е изключителна жена и е много щастлива.

— Кой? С кого е… — той сякаш нямаше сили да довърши.

— Кого е предпочела пред теб? — Ландлес се засмя. — Идиот такъв. Все още не разбираш, нали.

Цялото тяло на Ъркарт се беше свило, раменете му бяха увиснали, устата му зееше отворена. Той не искаше, не можеше да възприеме всичко това.

По месестото лице на издателя се разстла триумфално изражение.

— Бих те във всичко, Франки. Дори със Сали.

Ъркарт бе обзет от непреодолим инстинкт да изпълзи далеч от там, да намери някое тъмно място, където и да е, и да зарови унижението си колкото се може по-бързо и по-дълбоко, но не можеше да си тръгне, все още не. Оставаше му да направи само едно нещо. Един последен шанс може би да спечели малко време. Той се опита да поизправи рамене и тръгна сковано през стаята, докато се изправи пред гърба на краля. Лицето му беше изкривено от усилието и пое въздух дълбоко, на пресекулки.

— Сър, размислих. Оттеглям искането си за разпускане на правителството.

Кралят се завъртя на пети като офицер на парад.

— А, така ли, г-н министър-председател? Трудна работа, много трудна. Ами че аз вече задействах нещата, разбирате ли. Министър-председателите имат правото да поискат предсрочни избори, разбира се, конституцията е ясна по този въпрос. Но колкото и да се напъвам, не мога да си спомня някъде да пише, че могат да ги отменят. Така или иначе, аз съм този, който разпуска Парламента, който подписва прокламацията и точно това смятам да направя. Ако сметнете, че действията ми са оспорими на конституционна или на лична основа, тогава разчитам на вашия глас, когато се обсъжда моята абдикация.

— Ще оттегля предложенията си за конституционна реформа — промълви безсилно Ъркарт. — Ако е нужно, ще се извиня публично за всички… недоразумения.

— Достойно предложение, г-н Ъркарт. С г-н Ландлес щяхме да настояваме за същото, но вие ни спестихте труда. Бих искал да чуя това извинение, когато внасяте Акта за абдикация.

— Но вече няма нужда. Вие спечелихте. Може всичко да си бъде както преди…

— Вие все още не разбирате, нали? Аз ще абдикирам независимо дали вие го искате, или не. Не съм подходящият човек за това, за което съм бил роден, нямам нужната сдържаност, за да бъда крал. Това ми стана ясно. Моята абдикация ще защити Короната и всичко, което тя представлява, много по-ефективно, отколкото ако се опитам с моята припряност да нагазя в мътните конституционни води. Синът ми вече е призован и се подготвят регентските документи. Той е много по-търпелив от мен, много по-млад, много по-гъвкав. Той има много по-големи шансове да се превърне във велик крал, какъвто аз никога не бих могъл да бъда.

Той заби пръст в гърдите си.

— Това е най-доброто решение за мен като човек.

Пръстът му се насочи към Ъркарт.

— Също така е и най-добрият механизъм да унищожа вас и всичко, което представлявате.

Устната на Ъркарт трепереше.

— Някога бяхте идеалист.

— А вие, г-н Ъркарт, някога бяхте политик.