Майкъл Добс
Да изиграеш краля (27)

Януари: втората седмица

Да си член на Камарата на общините, е малко като да си заровен жив. В Камарата на лордовете поне те чакат наистина да умреш.

Чакълът по дългия път до портата на старото имение задрънча по ламарината на колата, когато се изравни с останалите. Лъскавият тъмносин ролс-ройс изглеждаше не намясто сред очуканите ленд роувъри и калните комбита и Ландлес вече знаеше, че няма да се впише. Нямаше нищо против, беше свикнал да е така. Имението бе наследственият дом на Мики, виконт Куилингтън, и предлагаше великолепни гледки към хълмистите поля на Оксфордшир, въпреки че сивият януарски следобед не беше най-подходящият фон. Начинът, по който изглеждаха сградите, проследяваше хаотичното развитие на древното аристократично семейство. Те бяха най-вече от времето на Уилям и Мери, викториански и малко от Тюдорите в крилото, близо до малкия параклис, но нямаше и помен от двадесетия век.

Влагата го последва и в грубоватия огромен коридор, пълен с подскачащи ловни кучета, окаляни гумени ботуши и всякакви анораци, оставени да съхнат. Плочките по пода бяха начупени и нямаше следа от централно отопление. Това беше от онзи тип къщи, които на много други места бяха спасени от разрухата благодарение на някоя разширяваща се японска група хотели или консорциум за голф игрища, но не и тук, не и засега. Зарадва се, че е отказал поканата да пренощува.

Семейство Куилингтън водеше началото си от времето, когато техните деди отишли с Кромуел до Ирландия, получили земите му в замяна на техните услуги и се върнали в Англия в епохата на Реставрацията, за да натрупат второ богатство. Беше много интересна история, която сегашното поколение, обедняло от времето, нещастията и неадекватното данъчно планиране, си спомняше с благоговение. Стойността на имотите лека-полека се беше стопила, връзките с Ирландия в крайна сметка се бяха прекъснали, много от картините бяха продадени, мебелите и среброто бяха разиграни на търг, по-голямата част от прислугата беше разпусната. Това беше старо богатство и ставаше все по-оскъдно.

Запознанството с другите гости се оказа нещо като изпитание за бизнесмена. Всички те бяха стари приятели, някои още от детинство, и показваха силно развитото родово чувство, присъщо на училите в частни училища, което момчетата от Бетнал Грийн нямаха възможност да пробият. А и облеклото му не помагаше. „Като за разходка сред природата“, бяха му казали. Той се беше появил с кариран костюм и кафяви обувки; всички те бяха по дънки. Едва когато принцеса Шарлът го поздрави топло, той се почувства по-комфортно.

Уикендът беше организиран в чест на принцесата от по-младия брат на Куилингтън, Дейвид, като възможност за нея да се отпусне сред приятели, далеч от дребните интриги на лондонския хайлайф и жълтите вестници. Почти всички тук бяха издънки на стари фамилии, някои по-стари и от Уиндзорите, и за тях тя беше стара приятелка, която се връща от работа, все още беше Бийни, с която са се гонили в басейна като деца и с която са ходили по изискани партита, организирани от строги бавачки. Тя бе настояла за отделна спалня, далеч от останалите гости, и Дейвид беше организирал всичко така, че да разкара двамата детективи и шофьора от кралската охрана в далечния край на къщата. Принцесата щеше да отседне в Китайската стая, която не беше точно апартамент, а по-скоро огромна единична стая на първия етаж в източното крило, а Дейвид щеше да заеме единствената друга спалня в крилото. Личното й пространство беше подсигурено.

Беше малко тъжно да гледаш къщата с провисналите кабели, опърпаните колони, тъмните ъгли и едното крило, което беше почти изцяло затворено, но все пак тя имаше характер и навсякъде се усещаше историята, а трапезарията беше великолепна. Дълга петнадесет метра, с дъбова ламперия, осветена от полилеи с формата на папрати, чиято светлина се разливаше по полираната маса, издялана от дървесината на един стар боен кораб и сглобена от пленници от флотата на Наполеон. Сребърните прибори бяха стари и гравирани, кристалните чаши — от различни краища на света, ефектът — безвремие. Старото богатство, дори да беше на привършване, знаеше как да се храни. Куилингтън седеше начело на масата, отдясно беше принцесата, а отляво — Ландлес, другите бяха по-надолу и слушаха любезно историите на издателя за градския живот, както вероятно техните предци бяха слушали разказите на някой изследовател на южните морета.

След вечеря взеха чашите си с порто и коняк в Старата библиотека, чийто таван беше висок и зимата не отстъпваше от по-далечните ъгли, тук книги в кожена подвързия бяха натрупани по безкрайните лавици и опушени картини покриваха свободната стена. На Ландлес му се стори, че вижда отпечатъците, където са били махнати картини, най-вероятно продадени на търг, а останалите са били разположени по-рехаво. Мебелите изглеждаха еднакво стари с всичко останало в къщата. Един от двата огромни дивана, избутани до камината, в която гореше голям пън, беше покрит с чергило от кола, за да се прикрият щетите на времето, а другият стоеше износен и гол, тъмнозелената му материя беше окъсана от ноктите на кучетата, ватата му от конски косъм се беше провесила като восък от свещ изпод една от възглавниците. В прегръдката на библиотеката гостите станаха почти като едно семейство и разговорът тръгна по-спокойно и свободно.

— Жалко за днес — промърмори Куилингтън и ритна пъна в огъня с петата на кожения си ботуш.

Пламъците изплюха дъжд от искри нагоре в широкия комин. Мики беше висок и жилав, свикнал да броди наоколо в тесни дънки, високи ботуши и широкопола мека шапка от кожа на кенгуру, която изглеждаше ексцентрично на главата на един петдесетгодишен мъж. Ексцентричността беше удобно прикритие за настъпващата бедност.

— Проклети саботьори, събират се като мухи на конско лайно. Влизат в моята земя, а полицията отказва да ги арестува, дори да ги отпрати. Не и ако не вземат да нападнат някого. Бог знае накъде отива тази страна, щом не можеш даже да попречиш на такива натрапници да се ширят из земята ти. Домът бил нашата крепост, глупости.

Ловният ден не беше минал успешно. Протестиращи за правата на животните се бяха появили с банери и бяха пръснали пипер и анасон, които дразнеха конете, объркваха хрътките и вбесяваха ловците. Цяла сутрин валя, това не помагаше да се намират следи, и те само газиха в лепкавата кал, а накрая не откриха нещо по-интересно от трупа на умряла котка.

— Не можете да ги изгоните от земите ли? — запита Ландлес.

— Малко вероятно. Навлизането в чужд имот не е престъпление според полицаите и те не правят нищо по въпроса. Ако любезно ги помолиш да си вървят по пътя, ще ти покажат среден пръст. Но ако само ги докоснеш, ще се окажеш в съда, обвинен в нападение. Просто защото си браниш скапаната собственост.

— Изкарах акъла на едно от тези хлапета, и то здравата — намеси се принцесата развеселено. — Видях го да се мотае нещо близо до коня ми и веднага обърнах животното. Попика се от страх, като видя шестстотин кила да се носят към него. Отскочи назад, спъна се и падна право в една купчина пресни лайна!

— Браво, Бийни. Дано е напълнил гащите — обади се и Дейвид Куилингтън. — А вие, г-н Ландлес, ловувате ли?

— Само в града.

— Трябва да опитате някой път. Да видите природата от най-хубавата й страна.

Ландлес се съмняваше. Той беше пристигнал навреме, за да види как изостаналите се прибират от лов със зачервени и подпухнали лица, изкаляни и подгизнали. Ако към това се прибави и гледката на една разкъсана лисица, вътрешностите й, разпилени по земята и отъпкани от копитата на конете, мислеше, че спокойно може да си спести подобни удоволствия. А и момчетата, родени и израснали в бетонни блокове, заобиколени от счупени улични лампи и изоставени коли, често имат една наивна симпатия към природата и живинките в нея. Той не беше виждал зелените пасища на Англия, докато не беше отишъл на една училищна екскурзия, когато бе на тринадесет, и истината беше, че оттогава изпитваше своеобразно възхищение към лисиците.

— Лисиците са вредители — продължи по-младият Куилингтън. — Нападат кокошките, патките, агнетата, дори болни телета. Тършуват из градските сметища и разнасят болести. Най-лесно е да се критикуват земевладелците, но без тяхната работа, без тяхната защита на природата да я пазят от паразити като лисиците, да оправят оградите и живите плетове, да садят дървета, където да се крият лисиците и фазаните — и то на собствени разноски — казвам ви, тези природозащитници ще открият, че не е останала много природа, за която да протестират.

Ландлес забеляза, че младият Куилингтън, седнал на дивана до принцесата, е въздържан както в изказванията, така и в пиенето си. Това не можеше да се каже за брат му, облегнал се с чаша в ръка над камината от осемнадесети век в стила на братя Адам^[1].

— Под заплаха. Всичко е под заплаха. Тъпчат земята ти, викат, крещят като дервиши, размахват банерите си и надуват тръбите си, опитват се да подмамят хрътките на някой натоварен път или към жп релсите. Дори да успеят да си изпросят ареста, някой глупав магистрат ги пуска от съжаление. А аз трябва да се чувствам като паразит. Защо? Защото имам земя, защото семейството ми я е обработвало с поколения, отдадено на местната общност. Защото сме дали своето за страната си в Камарата на лордовете. Защото направих толкова много и не ми останаха никакви пари, а само сметки и писма от банката за четиво. Затова ли да се чувствам като паразит!

— Вече няма никакво чувство за мярка — съгласи се принцесата. — Вижте моето семейство. Преди се гледаше на него с уважение. Сега журналистите се интересуват повече какво се случва в спалнята ми.

Ландлес забеляза погледите, които си размениха принцесата и младият Куилингтън. Не им беше за пръв път. В началото на вечерта седяха далеч един от друг в краищата на дивана, но сякаш нещо ги придърпваше като магнит да скъсят дистанцията помежду си.

— Напълно си права, Бийни. Знаят, че не можеш да се защитиш, и затова те нападат безжалостно — продължи Мики от мястото си до огъня. — Всички ние сме работили здраво за малкото, което имаме. А те ни гонят като лисици, нападат земевладелците, подкопават наследствения принцип, още малко и ще станем скапана република. Крайно време е да започнем да държим на своето, да спрем да се оставяме да ни зашлевяват и да обръщаме другата буза.

Шарлът бе пресушила чашата си и я подаде на Дейвид да й налее.

— Но Мики, аз не мога, никой от моите не може. Очаква се от семейството да служи безропотно — тя се обърна към Ландлес. — Ти какво мислиш, Бенджамин?

— Аз съм бизнесмен, не съм политик — отговори скромно той, но после се усети. Тя му даваше възможност да влезе в техния тесен кръг и нямаше смисъл да я пропуска. — Може да се поучим от номерата на политиците. Ако един министър иска да каже нещо, но смята за неблагоразумно да го каже сам, намира някой друг, който да му свърши тази работа. Някой друг депутат, бизнесмен, дори редактора на някой вестник. Вие имате приятели, влиятелни приятели. Като лорд Куилингтън с глас в Камарата на лордовете.

— Това е каторга, гребем в галерата на правителството, така гледат на нас — изсумтя Мики.

— Така и ще си остане, ако не повишите тон — предупреди Ландлес.

— Звучи като бунт — каза по-малкият брат откъм масичката с напитките. — Да се опълчим на правителството.

— И какво от това? Нямате какво да губите. Не е ли по-добре, отколкото просто да си мълчите, а те да се възползват от вас? Видяхте какво се опитаха да направят с речта на краля? Вие сте подложени на същия обстрел.

— Така и нямах време да проуча този Ъркарт — промърмори Мики в тумбестата си чаша с бренди.

— Пресата и без това няма да ни отрази — изкоментира брат му, като подаде пълна чаша на принцесата.

Когато седна, Ландлес забеляза, че се е приближил още повече до принцесата. Ръцете им бяха на милиметри една от друга върху чергилото на дивана.

— Някои вестници ще го отразят — намеси се Ландлес.

— Бенджамин, разбира се, ти си чудесен — каза мило Шарлът. — Но всички останали само чакат вятъра да ми вдигне роклята до ушите, за да ми снимат бельото и после да клюкарят откъде си купувам гащичките.

Това не беше съвсем точна картинка, помисли си Ландлес. Пресата по-скоро се интересуваше къде си оставя гащичките, а не откъде ги купува.

— Не трябва да се дават почести на хората от пресата — продължи Мики. — Особено благороднически звания. Замъглява им се преценката. Започват да се мислят за много важни, гадовете.

Ландлес не се почувства засегнат, чувстваше, че бавно започват да го приемат за свой и забравят факта, че идва от един друг свят.

— Знаеш ли, може би си права — продължи Мики. — Дявол да го вземе, единственото право, което са ни оставили в наши дни, е да се изправяме на задните си крака в Камарата на лордовете и е крайно време да започнем да го използваме по предназначение. Разбираш ли, да използваме лордовете и наследствения принцип в наша защита, защита за теб и за твоите, Бийни.

— Ако искате да кажете нещо, аз мога да се уверя, че ще стигне до хората — предложи Ландлес. — Както направихме с коледната реч.

— Мисля, че напипахме добър вариант, Бийни — каза Мики, който вече присвояваше идеята за своя. — Всичко, което искаш да кажеш, аз ще го кажа от твое име. Ако кралят не може да си произнесе речта публично, аз ще я произнеса вместо него. И то съвсем официално от трибуната на лордовете. Не трябва да ги оставяме да ни запушват устата.

Той закима самодоволно.

— Жалко, че не можете да останете за през нощта, Ландлес — продължи той. — Имам още много идеи, които бих се радвал да обсъдя с вас.

Разговорът беше приключил.

— Но може би някой друг път?

Ландлес разбра намека и погледна часовника си.

— Време е да тръгвам — предложи той и стана, за да каже довиждане на всички.

С удоволствие щеше да излезе на чист въздух. Нямаше място тук, нямаше място сред тези хора: независимо колко любезни бяха, независимо колко успял беше той, нямаше как да има място сред тях. Те не биха го допуснали. Може и да си беше купил билет за вечерята, но нямаше как да си купи членство в клуба. Но това не му пречеше, и без това не искаше членство. То беше миналото, а не бъдещето. А и щеше да изглежда нелепо, качен на кон. Не съжаляваше. Когато се обърна назад на излизане, видя домакина прав до камината, сигурно мечтаеше за рицарски битки на сцената на Камарата на лордовете. Видя как принцесата и младият Куилингтън вече се държаха за ръце на дивана и чакаха с нетърпение да си тръгне външният човек. Тук имаше предостатъчно материал, само трябваше да бъде търпелив.