Майкъл Добс
Да изиграеш краля (10)

Декември: втората седмица

Кралските дворци са опасно място и за суверена, и за слугата.

Имат твърде, твърде много прозорци.

Веселбите и празненствата бяха някак приглушени тази година. Майкрофт се възползваше от факта, че напрежението в работата олеква, защото журналистите заменяха диктофоните за микрофона в някой караоке бар или започваха да се редят по опашки в магазините за детски играчки, и сега той се тътреше безцелно по мокрите улици в търсене на… и той не знаеше на какво. Нещичко, каквото и да е, стига да го извади от гробната тишина на къщата. Промоциите бяха започнали отрано, много преди Коледа, но въпреки това вместо клиенти пред входовете на магазините стояха младежи и девойки със северни акценти и мръсни ръце и искаха пари. А може би досега не бе имал време да им обърне внимание? Той се правеше, че е излязъл по „Кингс Роуд“ за подаръци, но бързо се изнерви. Нямаше и най-бегла представа какво биха искали децата му, не знаеше какви са интересите им, а и така или иначе, щяха да прекарат Коледа с майка си. „С майка си“, а не „с Фиона“. Забеляза колко бързо е възприел лексикона на отминалата любов. Беше се зазяпал в една витрина с провокативно дамско бельо, чудейки се дали дъщеря му носи такива неща, когато мислите му бяха прекъснати от млада жена, която под грима и червилото едва ли беше на повече от шестнадесет. Беше студено и ръмеше, но предницата на шушляковия й дъждобран беше разкопчана.

— К’о стаа, миличък. Весела Коледа. Искаш ли да си направиш подарък за празника?

Тя дръпна дъждобрана и разкри пищна, бледа плът.

— Коледна промоция. Само трийсет кинта.

Той я погледна, наум свали останалата част от облеклото й и откри жена, която под шушляка, изкуствената кожа и грима притежаваше жизненото и стегнато тяло на младостта и дори имаше бели зъби и усмивка, която почти минаваше за искрена. През последните три дни не си беше говорил с никого, освен по работа и знаеше, че отчаяно се нуждае от компания. Дори това да се кара с жена си коя марка паста за зъби да използват, беше по-добро от пълната тишина. Имаше нужда от човешки контакт, от човешко докосване и нямаше да изпита никаква вина, не и след всичко, което Фиона беше направила. Това беше шанс да й отмъсти по някакъв начин, да бъде нещо повече от сляп рогоносец. Той погледна отново момичето и само при мисълта за подобно отмъщение усети, че го залива чувство на отвращение. Представата за нейната голота, зърната й, окосмението й, подмишниците й, дори миризмата й — от всичко това започна да му прилошава. Изведнъж се паникьоса, засрами се от предложението й — ами ако някой го види? — но повече се изненада от силата на емоциите си. Тя му се стори физически отблъскваща. Дали само защото беше от същия пол като Фиона? Извади банкнота от пет паунда, тикна я в ръката й и изплю:

— Махай се! За бога… махай се!

Тогава се паникьоса още повече, осъзнавайки, че някой може да го види как дава пари на проститутка, обърна се и побягна. Тя тръгна след него, като го викаше, надявайки се да измисли още някой трик, с който да изкара още един петак, не й се случваше често да ги раздават ей така за нищо. Той търча петдесетина метра, преди да осъзнае, че се държи като пълен глупак и се излага по улиците, видя вратата на един клуб и се втурна вътре, мъчейки се да успокои дишането и стомаха си.

Не обърна внимание на злобния поглед на човека от гардероба, който взе палтото му, и се насочи право към бара, където си поръча голямо уиски. Отне му време да си върне самообладанието достатъчно, за да събере смелост да се огледа наоколо, рискувайки да срещне нечий поглед. Клубът не беше нещо особено, преправена стара кръчма с черни стени, множество огледала и диско светлини. В единия край имаше повдигната платформа за танцуващите, но нито светлините, нито плейлистата бяха пуснати. Все още беше рано, имаше не повече от шепа посетители, които бяха забили разсеяни погледи в големите телевизори, на екраните вървеше филм с Марлон Брандо, а звукът беше спрян, за да не пречи на изтърканите коледни мелодии, с които персоналът на заведението се забавляваше. По стените имаше големи снимки на Брандо с кожени дрехи като моторист от един от по-ранните му филми, заедно с плакати на Елвис, Джак Никълсън, както и няколко по-нови кинозвезди, които той не разпознаваше. Атмосферата беше странна, различна, в тотална противоположност с джентълменските клубове на „Пал Мал“^[1], с които Майкрофт беше свикнал. Нямаше столове; това беше дупка, в която хората идват да се наливат, да танцуват и да обикалят, а не да седят цяла вечер, приведени над малка бира. Харесваше му.

— Как влетя само — до него стоеше мъж на тридесетина години, добре изглеждащ, от Бирмингам, ако се съди по акцента му. — Имаш ли нещо против да седна до теб?

Майкрофт сви рамене. Все още беше замаян от преживяното и му липсваше самоувереност да отпрати този приятелски глас, а и се притесняваше да не бъде груб. Непознатият беше облечен небрежно, но много елегантно, изтърканите му дънки бяха безупречно изгладени, както и бялата му риза с внимателно и равно навити ръкави. Очевидно беше в добра форма, мускулите му се очертаваха.

— Изглеждаше като да бягаш от нещо.

Уискито сгряваше Майкрофт, имаше нужда да се отпусне малко. Засмя се.

— Всъщност крия се от една жена. Сваляше ме!

Двамата се разсмяха и Майкрофт забеляза, че непознатият го оглежда внимателно. Нямаше нищо против; очите бяха топли, загрижени, заинтересовани. И интересни. Златистокафяви.

— Обикновено е обратното. Жените бягат от мен — продължи той.

— Звучиш като някакъв сваляч.

— Не, нямах това предвид… — Майкрофт прехапа устна, изведнъж усещайки колко е унизително да бъде сам на Коледа. — Жена ми ме напусна. След двадесет и три години брак.

— Съжалявам.

— Защо да съжаляваш? Не я познаваш, нито пък мен… — пак го заля объркване. — Извинявам се. Много невъзпитано от моя страна.

— Не се притеснявай. Може да крещиш, ако ще ти стане по-леко. Аз нямам нищо против.

— Благодаря. Може и така да направя — той протегна ръка. — Дейвид.

— Кени. Просто помни, Дейвид — не си сам. Повярвай ми, има хиляди хора като теб. Сами на Коледа, а не е нужно да е така. Една врата се затваря, а друга се отваря. Гледай на това като на ново начало.

— Още един човек ми каза нещо такова.

— Значи трябва да е вярно.

Той беше с широка, непринудена усмивка, в която имаше много живот, пиеше направо от бутилката екзотична мексиканска бира с плуващо в нея резенче зелен лимон. Майкрофт се загледа в чашата уиски пред себе си и се зачуди дали да не опита нещо ново, но реши, че вероятно е твърде стар, за да променя навиците си. Помъчи се да си спомни кога за последно е опитвал нещо ново или е срещал нов човек извън работа.

— Ти с какво се занимаваш, Кени?

— Стюард съм. Летя с флага — „Бритиш Еъруейз“. А ти?

— Държавен служител.

— Звучи скучно. Но пък и моята работа не е кой знае колко бляскава. Писва ти да се занимаваш с примадони в първа класа. Пътуваш ли често?

Майкрофт беше на път да отговори, когато пискливите тонове на „Джингъл белс“ бяха заменени от тежкия звук на някакво танцувално парче. Вечерта започваше. Наложи му се да се навежда към Кени, за да чува какво говори, и за да бъде чуван. Кени миришеше на чисто, беше прясно избръснат и леко се долавяше афтършейв. Той викаше в ухото на Майкрофт и му предлагаше да отидат да хапнат някъде, далеч от врявата.

Майкрофт пак започна да трепери. Не беше само перспективата да излезе сам на студа отвън и може би да се натъкне пак на проститутката, която го чака от засада, или пък да се върне вкъщи в празния си дом. Не беше само фактът, че за пръв път от години някой се интересува от него като човек, а не просто като приближен на краля. Не беше дори това, че го стопляше непринудената усмивка на Кени и че цяла седмица не се беше чувствал по-добре. Истината беше, че колкото и да се опитваше да се скрие от себе си или да се самоубеди в обратното, на него му се искаше да опознае Кени повече. Много, много повече.