Майкъл Добс
Да изиграеш краля (43)

Глава четиридесета

Човек, който е прекарал живота си в лов на животни и жени, трудно може да претендира, че е крал, а още по-малко човек от народа.

Ъркарт седеше на най-предната скамейка на правителството, скрит само зад катедрата, и оглеждаше армията от размахвани ръце и заканващи се езици пред себе си. Джордж Вашингтон? Чувстваше се повече като генерал Къстър. Сдържаността, която Макилин беше показал на прага на дома си, не съществуваше в неговите хрътки от опозицията, когато помиришат кръв. За тази работа се искаха здрави нерви, за да понесеш камшиците, стрелите и всички злобни провокации, които можеше да измисли един парламентарен враг. Трябваше да бъде уверен в себе си изцяло, да не оставя място за съмнение, от което враговете му да могат да се възползват. Абсолютна, безкомпромисна увереност в каузата му. Те бяха сган, на която липсваха не само принципи, но и въображение; нямаше да се учуди, ако в сегашната си роялистка треска запееха химна тук и сега, в Камарата на общините, което беше единственото място в цялото кралство, където монархът нямаше право да стъпва. Погледът му се спря върху Бичето и се усмихна мрачно. Бичето все пак оставаше верен на себе си. Докато другите около него ръмжаха и се пенеха до изфабрикувани емоционални висоти, Бичето седеше сред тях и се оглеждаше засрамено. За него каузата беше по-важна от победата. Не можеше да я пренебрегне само за да грабне възможността да унижи своя опонент. Какъв глупак.

Това бяха толкова дребни, долни душици. Наричаха себе си политици, лидери, но нито един от тях не разбираше властта. Той щеше да им покаже. Щеше да покаже и на майка си. Щеше да й покаже, че е по-добър от Алистър, че винаги е бил по-добър, винаги е бил по-добър от всички тях. Никакви съмнения. Когато дадоха думата на първия, Ъркарт вече знаеше какво ще отговори, независимо от въпроса. Въпросите им винаги бяха толкова предвидими. Щяха да го питат за краля. И мадам председателката щеше да възрази, но той все пак щеше да им отговори. Щеше да изтъкне принципа, че монархът няма място в политиката. Щеше да порицае злонамерените им опити да го въвлекат в идеологическа война. Щеше да извърти темата, че всеки глупак може да посочва проблеми, а отговорните хора търсят решения. Щеше да ги окуражи да вдигат все по-голям шум, дори това да означаваше, че той самият ще търпи унижения, за да може те да се обвържат толкова тясно с краля, че да не могат после да разплетат възлите. Тогава и чак тогава щеше да бутне Негово величество от върха на планината.

* * *

— Мамка му! Мамка му! Мамка му!!! — ругатните рикошираха от стените, докато Стампър даваше израз на гнева си и заглушаваше телевизионния репортаж.

Сали и Ъркарт не бяха сами. Стампър седеше в едно от големите кожени кресла в кабинета на министър-председателя, като нервно поглъщаше новините заедно с ноктите на ръцете си. За пръв път, откакто бе започнала връзката им, бяха в компанията на друг човек. Може би Ъркарт искаше някой друг да знае, може би тя се беше превърнала в символ на статут, в реквизит на неговата мъжественост и на егото му. Или просто искаше да има публика за своя триумф. Ако това беше причината, сигурно вече горчиво съжаляваше, докато гледаше сцените, които се развиваха пред очите им.

„В изумителен финал на кралското турне днес следобед прессекретарят на краля, Дейвид Майкрофт, обяви, че подава оставка“, съобщи репортерът.

„Аз съм хомосексуалист.“ Снимките на Майкрофт не бяха много ясни, беше на контражур от прозорците на автобуса, но вършеха работа. Заобиколен от седнали колеги, той споделяше с тях новината, както беше правил много години, като музикант, който дърпа струните на публиката си. Това не беше човек, притиснат до стената, с шарещ поглед и потно чело. Това беше човек, който контролира ситуацията.

„Надявах се, че личният ми живот може да остане личен и да не пречи на отговорностите ми към краля, но вече не съм сигурен, че е така. Затова напускам.“

„Какъв беше отговорът на краля?“, чу се въпрос от друг журналист.

„Не знам. Още не съм му казал. Когато поисках да напусна, той отказа да приеме оставката ми. Както всички знаете, той е човек, способен на най-дълбоко съчувствие и разбиране. Но дългът на монарха е по-важен от дадения човек, особено един обикновен прессекретар, и затова сам реших да го освободя от тази отговорност, като обявя оставката си публично, пред вас. Искрено се надявам, че Негово величество ще ме разбере.“

„Но защо, за бога, хомосексуализмът да е пречка за вашата работа?“

Майкрофт изкриви лице в кисела усмивка: „Мен ли питате?“.

Той се засмя като някого, който е чул сравнително смешна шега. Нямаше неприязън, нямаше ръмжене на ранено животно. Божичко, беше изкусно изпълнение.

„Очаква се от един прессекретар да спомага за разпространението на новините, а не самият той да се превръща в новина. Спекулациите за личния ми живот щяха да направят невъзможно изпълнението на професионалните ми задължения.“

„Защо сте го крили толкова години?“ — това беше Рочестър от задните седалки на автобуса.

„Да съм го крил? Не съм. Бракът ми приключи наскоро след много години семеен живот. Винаги съм бил верен на жена си и съм й много благодарен за всички щастливи години, които прекарахме заедно. Но с развода разбрах и нещо за себе си и може би ми се откри една последна възможност да бъда човекът, който вероятно винаги е трябвало да бъда. Направих този избор. И не съжалявам.“

С очевидната си искреност той бе спрял атаката. Така или иначе, повечето хора там бяха стари колеги, приятели, нищо не можеше да скрие атмосферата на симпатия и добронамереност. Майкрофт беше подбрал добре момента и хората.

Ъркарт извърна очи, когато репортерът продължи със сагата на кралския прессекретар, когото описа като „много уважаван и харесван“, на фона на кадри от току-що завършилото турне.

— Егоистично копеле — промърмори Стампър.

— Мислех, че го искате вън от играта — намеси се Сали.

— Искахме да го видим обесен, а не как върви към залеза под аплодисментите на тълпата — изджафка Стампър.

Сали подозираше, че той се дразни на присъствието й в това, което доскоро е било ексклузивно мъжки клуб.

— Не се ядосвай, Тим — отговори Ъркарт. — Нашата цел не е Майкрофт, а кралят. И докато оглежда владенията си от върха на планината, почвата под краката му започва да се свлича. Още малко и ще му дадем начален тласък. Предлагам ритник в гърба.

— Но имаш само седмица преди… Тези кадри от турнето ще те съсипят, Франсис — каза тихо тя, възхищавайки се на спокойствието му.

Той я погледна с присвити, студени очи, сякаш я порицаваше, че й липсва вяра.

— Има кадри и кадри, скъпа Сали.

Мрачна усмивка разцепи лицето му, но очите останаха хладни като камък. Той отиде до бюрото си, извади малко ключе от портфейла си и отключи най-горното чекмедже. Издърпа оттам голям кафяв плик и разпиля съдържанието му по бюрото. Всяко движение беше отмерено като на бижутер, който показва скъпоценни камъни. Това бяха цветни снимки, може би десетина, той ги подреди и избра две, като ги вдигна пред Сали и Стампър.

— Как ви се струват?

Тя не беше сигурна дали има предвид фотографиите, или голите гърди, които се виждаха на тях. Двете снимки, както и всички останали, разкриваха неприкритите прелести на принцеса Шарлът. Единствената вариация по темата беше позата на тялото й, както и кълченето на младия мъж с нея.

— Уха — ахна Стампър.

— Част от министърпредседателската работа е да ти се доверяват най-различни тайни. Тежко бреме е, знам. Такива небивалици. Като например историята за един млад адютант на принцесата, който, изплашен, че мястото му до и върху нея е под заплаха, решил да се презастрахова чрез тези фотографии.

— Уха — възкликна Стампър още веднъж, докато преравяше другите снимки.

— За лош късмет адютантът — продължи Ъркарт — се опитал да осребри полицата си при грешния човек, един разследващ журналист, който по стечение на обстоятелствата е и бивш агент от тайните служби. И така снимките се оказаха в чекмеджето ми, докато нещастният любовник получи ясни гаранции, че ще му бъдат откъснати топките, ако копия на снимките стигнат до „Флийт стрийт“.

Той дръпна фотографиите от Стампър, който сякаш се беше загледал в тях излишно дълго.

— Нещо ми подсказва, Тимъти, че не бих искал да съм на негово място след няколко дни.

Двамата мъже се засмяха вулгарно, но Ъркарт забеляза, че Сали не се наслаждава чак толкова на момента.

— Нещо притеснява ли те, Сали?

— Не е редно. Кралят е този, който пречи на работата ти, а не Майкрофт или принцесата.

— Първо режем крайниците…

— Но тя нищо не е направила. Не е замесена.

— Много скоро ще бъде — изсумтя Стампър.

— Наречи го риск на професията — добави Ъркарт. Усмивката му беше изтъняла.

— Не мога да не помисля за семейството й. За ефекта върху децата й — в гласа й се долавяше нотка на упорство, а пълните й, изразителни устни бяха присвити непокорно.

Неговият отговор беше бавен и твърд като камък.

— Войната ражда нещастие. Има множество жертви.

— Единственият й грях, Франсис, е, че има здравословен сексуален нагон и слаботелесен съпруг, продукт на английския инцест.

— Нейният грях е, че се е оставила да я хванат.

— Само защото е жена!

— Спести ми колективния феминизъм — извика гневно Ъркарт. — Цял живот е яла на кралската маса и сега е време да си плати сметката.

Тя щеше да отговори, но видя искрите в очите му и се спря. Нямаше да спечели този спор, а в него можеше да загуби много повече. Каза си, че не може да си позволи да бъде толкова наивна. Не й ли беше добре известно, че сексът на жената е само инструмент, оръжие, което често попада в ръцете на мъжа? Тя отстъпи и се извърна.

— Тим, нали ще се увериш, че тези снимки ще получат нужното внимание? Засега само две. Останалите ги остави.

Стампър кимна и използва възможността да се наведе над бюрото и да прегледа отново всички фотографии.

— Още сега, Тим. Знаеш подходящия човек, нали.

Главата на Стампър се вдигна рязко, очите му проблеснаха, когато погледна първо Ъркарт, после Сали и накрая отново Ъркарт. В черните въглени на зениците му се появи разбиране на ситуацията, а после и ревност. Тя си пробиваше път в отношенията му с шефа и имаше едно преимущество, с което дори Стампър с цялото си коварство и обиграност не можеше да си съперничи.

— Веднага ще се заема, Франсис.

Той взе две от снимките и погледна остро Сали.

— Лека нощ на всички — и си тръгна.

Нито един от двамата не проговори известно време. Ъркарт се опитваше да се държи нехайно, като много внимателно оправяше острите като бръсначи ръбове на панталоните си, но тишината в думите му, когато най-после се появиха, само криеше заплахата в тях.

— Недей точно сега да ми изпадаш в морални дилеми, о, циганко.

— За нея това ще има ужасни последствия.

— Или те, или аз.

— Знам.

— Все още ли си на моя страна?

В отговор тя отиде бавно при него и го целуна страстно, притискайки тяло в неговото и пъхайки език в устата му. Секунди по-късно ръцете му вече мачкаха плътта й, оставяйки синини. Тя знаеше, че инстинктите му са гневни, животински. Той грубо я бутна напред на бюрото, събаряйки писалка, телефон и една рамкирана снимка на жена си. Вдигна полата й над гърба, разкъса бельото й и проникна напористо, докато стискаше задника й толкова силно, че тя изстена, когато ноктите му се забиха в кожата й. Беше просната напред през бюрото, носът и бузата й — притиснати към кожената облицовка. И тогава си спомни. Като младо момиче, може би на тринадесет, бе минала напряко през задните улички на Дорчестър по пътя си към киното и там се бе озовала лице в лице с една жена, наведена на предния капак на една кола. Тя беше черна, с ярколилаво червило и наситена очна линия над суровия си, нетърпелив, отегчен поглед. Мъжът зад нея беше дебел и бял и беше започнал да псува Сали — гнусни, отвратителни думи, но не беше спрял. Споменът се върна със смразяваща яснота, докато ноктите на Ъркарт се забиваха все по-дълбоко в кожата й, а лицето й се притискаше болезнено в снимките, пръснати по целия плот. Прииска й се да извика, но не от екстаз, а от болка и деградация. Вместо това просто прехапа устна.