Майкъл Добс
Да изиграеш краля (35)

Глава тридесет и трета

Всяка репутация е по-добра от забравата.

Нямам намерение да ме забравят и не ме интересува дали ще ми прощават.

— Г-н Стампър ви търси, г-н министър-председател.

— В качеството си на какъв: на личен съветник на краля, на председател на партията, на главен пенкилер или на почетен президент на футболния си клуб?

Ъркарт спусна крака от кожения диван, на който се беше излегнал и четеше правителствени документи, докато чакаше в офиса си в Камарата на общините за серия от вечерни гласувания. Не можеше да си спомни какво следваше. Дали беше вот за увеличаване на наказанията за престъпниците, или за намаляване на дотациите към Обединените нации? Но със сигурност беше нещо, което да предизвика интереса на таблоидите и да представи опозицията във възможно най-лоша светлина.

— Г-н Стампър не каза — отговори личният му секретар без грам чувство за хумор, докато подаваше през вратата само главата и лявото си рамо.

— Пускай го! — нареди министър-председателят.

Стампър влезе, без да поздрави, и се запъти право към барчето с напитки, където си наля голямо уиски.

— Май имаш лоши новини, Тим.

— О, много лоши. Най-лошите, които съм чувал от години.

— Нали не е умрял още някой самодоволен глупак и да е освободил място за частични избори?

— По-лошо, много по-лошо, Франсис. Последните анкети показват три пункта преднина за нас. Това, което ме тревожи още повече, е, че по някаква причина хората започват да те харесват и си с десет пункта пред Макилин. Сега ще станеш още по-суетен и нетърпим. А безумният ти план за предсрочни избори все пак може и да проработи!

— Слава на бога.

— Има и нещо още по-очарователно, Франсис — продължи Стампър с по-сериозен тон.

Без да пита, той бе налял една чаша и за Ъркарт и му я подаде.

— Преди малко си поговорих насаме с вътрешния ни министър. Гафовете в политиката нямат край. Явно това малко лайно Марпълс се е забъркало в голяма каша, и то със свалени гащи късно през нощта до канала на Пътни.

— Януари месец? — попита невярващо Ъркарт.

— По пищов. С един четиринадесетгодишен. Явно си пада по момченца.

Стампър се настани зад бюрото на Ъркарт и качи крака върху попивателната на министърпредседателското място. Нарочно си пробваше късмета, проверяваше какво ще му се позволи. Явно новините му са особено важни, помисли си Ъркарт.

— Но пак късмет. В полицията го заплашили със съд, той се паникьосал и им разказал всичко, за което се сетил, с надеждата да му се размине. Много имена, адреси, клюки, къде да гледат, ако искат да разкрият кръг за организирана проституция.

— Минимум кастрация за него…

— Но е споменал и едно много интересно име. Дейвид Майкрофт.

Ъркарт отпи голяма глътка.

— И изведнъж нашите момчета в униформи станали по-внимателни и сега ни питат какво да правят, неформално, разбира се. Ако Марпълс бъде обвинен, ще завлече и Майкрофт и тогава ще се вдигне голяма врява. Вътрешният министър е намигнал и се е оказало, че евентуален процес срещу многоуважаемия представител за Дагенъм няма да бъде в интерес на обществото. Така че са ни се разминали частичните избори.

Ъркарт се надигна от дивана.

— А какво имат за Майкрофт?

— Не много. Само името му и факта, че Марпълс бил с него в някакъв гей клуб на Нова година. Кой знае какво може да излезе от това? Но не са го разпитвали.

— А може би трябва.

— Не могат, Франсис. Ако тръгнат след Майкрофт, ще трябва да обвинят и Марпълс, което няма да е добре за нас. Освен това, така де, ако е престъпление да се мотаеш по гей клубовете, тогава трябва да хвърлим в затвора и половината хора в Камарата на лордовете.

— Чуй ме, Тим. Все ми е тая какво ще правят с Марпълс, ако искат да го нанижат на ръждив шиш, не ме интересува. Но делото няма да започне в рамките на следващите няколко седмици, не и преди изборите, а след това вече няма да има никакво значение. Но ако могат да натиснат Майкрофт сега, това може да се окаже застраховката, която ни трябва. Не разбираш ли? Пешки срещу полета. По-добре да заемеш позиции днес, а после да жертваш фигури, когато вече не са толкова важни. Мисля, че му се казва да жертваш пешката, или в случая неговата пишка.

— Мисля, че имам нужда от още едно питие. Такива сериозни проблеми и толкова близо до сърцето на двореца. Ако това излезе наяве…

— Майкрофт откога е с краля?

— Познават се, откакто са били пъпчасали младежи. Един от най-отдавнашните му съветници. И най-близки приятели.

— Започвам сериозно да се разстройвам. Би било ужасно, ако кралят разбере.

— Или ако се окаже, че той прикрива Майкрофт въпреки чувствителното естество на работата, която върши. Сигурно знае половината от тайните на нацията на тази позиция.

— Но ще е още по-лошо, ако се окаже, че Негово величество не е бил наясно. Измамен, баламосван, направен на глупак през всичките тези тридесет години от един от най-близките си приятели — човека, на когото е гласувал такова доверие.

— Или измамник, или глупак. Монарх, който не се е справил с отговорностите си, или не е могъл. Какво ли ще каже пресата, ако това излезе наяве?

— Ужасни новини, Тим. Това вече наистина е ужасно.

— Най-ужасните новини, които съм чувал от години.

Последва тишина. А след това секретарят чу от кабинета на министър-председателя продължителен, почти необуздан смях.

* * *

— Проклети да са! Проклети да са, Дейвид! Как може да са такива кретени?

Кралят хвърляше вестници във въздуха един след друг, а Майкрофт гледаше как страниците пърхат, преди да се пръснат по пода.

— Не съм искал от тях да увеличават Цивилната листа, но сега ме обвиняват в алчност. И как стана така, че само няколко дни след като информирах министър-председателя, че искам кралското семейство да плаща пълните данъци за нашите доходи, сега излиза, че това е било тяхна идея?

— Брифинг на „Даунинг стрийт“, без да е цитиран конкретен човек — промърмори отпаднало Майкрофт.

— Разбира се! — извика кралят, сякаш говореше на изостанал ученик. — Дори намекват, че съм отстъпил заради натиска от страна на пресата. Този Ъркарт е просто противен! Как обръща всичко в своя полза. Дори по случайност да се спъне в истината, ще си продължи, все едно нищо не е станало. Това е абсурдно!

Вестник „Таймс“ полетя към ъгъла на стаята и страниците му се посипаха като огромни, тромави снежинки.

— А някой направи ли си труда да провери фактите?

Майкрофт се изкашля с неудобство.

— „Кроникъл“. Тяхната статия е безпристрастна…

Кралят грабна вестника от камарата и погледът му запрепуска през колонките. Сякаш малко се поуспокои.

— Ъркарт се опитва да ме унижи, Дейвид. Да ме нареже на парчета, без дори да ми предостави шанс да дам обяснение.

Тази нощ му се беше присънило същото. От страниците на всеки вестник го гледаха ококорените, изпълнени с очакване очи на момчето с покритата с трохи брадичка. Това го ужасяваше.

— Няма да им позволя да ме водят като агне на заколение, Дейвид. Не бива да го допускам. Мислех си: трябва да намеря начин да изкажа своите възгледи. Да се чуе моята гледна точка, без Ъркарт да се бърка. Ще дам интервю.

— Но кралете не дават интервюта по вестниците — запротестира вяло Майкрофт.

— Досега. Но това е ерата на една нова, отворена монархия. Ще го направя, Дейвид. С „Кроникъл“, така мисля. Ексклузивно интервю.

Майкрофт искаше да му каже, че ако интервюто е лоша идея, то ексклузивното интервю щеше да е още по-лоша, защото така щеше да даде на всички други вестници материал, с който да го нападат. Но нямаше силите да спори. През целия ден беше неспособен да мисли, откакто се беше почукало на вратата му рано сутринта и той беше открил на прага си един цивилен полицай и един инспектор от отдела за борба с проституцията.