Майкъл Добс
Да изиграеш краля (16)

Глава четиринадесета

Той има две качества. Не мога да си спомня първото, а отдавна не съм виждал второто.

Цяла вечер Майкрофт крачеше напред-назад из студената празна къща и търсеше нещо да го разсее. Имаше много скапан ден. В последния момент се оказа, че Кени трябва да пътува за десет дни до Далечния изток и няма да са заедно за празниците. Майкрофт беше с краля, когато се обади Кени, така че получи само съобщение, оставено на секретарката му, с пожелание за весела Коледа. Докато Майкрофт гледаше четирите голи стени, си представяше как Кени вече гуляе на някакъв целунат от слънцето плаж, как се смее, как се забавлява с други.

И кралят не беше помогнал за настроението му, той сипеше огън и жупел по правителството заради пренаписаната реч. По някаква причина Майкрофт обвиняваше себе си. Не беше ли негова работа да се увери, че гледната точка на краля ще стигне до хората? Чувстваше се, сякаш се е провалил. Това беше още едно парещо чувство на вина, когато беше далеч от Кени и неговата магия.

Къщата беше толкова подредена и безлична, че даже му липсваха всичките джунджурии на Фиона, нямаше дори една мръсна чиния в мивката. Обикаляше от стая в стая, не можеше да се успокои, чувстваше се още по-самотен, изпи твърде много в напразен опит да забрави, пак чувстваше, че се дави. Щом се сетеше за Кени, го изпълваше ревност. Когато се опитваше да се разсее с мисли за другия си живот, единственото, което нахлуваше, бяха страстите и горчивината на краля към министър-председателя. „Така ми се ще да не бях подходил толкова открито с него, но мислех, че може да е различен от останалите, моя грешка“, беше казал той. Но Майкрофт винеше себе си.

Седна на бюрото, кастрираната реч на краля беше пред него, снимката на Фиона все още стоеше в сребърната рамка, тефтерът му беше отворен, а датата, когато Кени се връща, беше заградена, напълнената му за пореден път чаша оставяше мокри кръгчета по кожената облицовка. Божичко, толкова имаше нужда да поговори с някого, да си припомни, че навън съществува цял един свят, да разсее потискащата тишина около себе си и да отвлече вниманието си от усещането за вина и провал. Чувстваше се объркан и уязвим, а питието не помагаше. После телефонът иззвъня.

— Здравей, Тревър — той поздрави кореспондента на вестник „Кроникъл“. — Надявах се някой да ми звънне. Как мога да помогна? Боже мили, чул си какво?

* * *

— Ей сега вече ме ядосахте. Ей сега вече ме ядосахте.

Редакторът на вестник „Сън“, дребен сух мъж от долините на Йоркшир, започна да псува под мустак, докато четеше първото издание на „Кроникъл“. Псувните се засилиха, щом зачете текста, и вече не сдържаше гнева си.

— Сали. Свържи ме с това копеле, Инцестата.

— Той е в болница. Днес го оперираха от апендицит — дочу се женски глас през отворената врата.

— Не ме интересува, ако ще да е в ковчег. Изрови го и ме свържи с него.

Родерик Мадъръп, познат като Инцестата във вестникарския свят, беше кореспондентът на вестника с кралския двор, човекът, на когото плащаха, за да знае кой какво прави и с кого зад дискретните фасади на кралските резиденции. Дори когато лежи по гръб на болнично легло.

— Инцеста? Защо, по дяволите, сме изпуснали тази новина?

— Каква новина? — чу се слаб глас от другата страна.

— Плащам ти цял камион пари, за да подкупваш разни слуги и шофьори и да знаем какво става. И все пак някак си сме я пропуснали.

— Каква новина? — прозвуча отново гласът, този път още по-вяло.

Редакторът започна да чете сочните факти. Извадки от речта на краля, отрязани от правителството. И добавените от правителството параграфи, пълни с икономически оптимизъм, които кралят беше отказал да произнесе. И заключението, че зад скорошното обръщение на краля към Националната асоциация на благотворителните организации се крие един огромен скандал.

— Искам тази статия, Инцеста. Кой на кого го е начукал. И я искам за следващото ни издание, до четирийсет минути — той вече беше надраскал няколко идеи за заглавие.

— Но аз дори не съм виждал статията — запротестира кореспондентът.

— Имаш ли факс?

— Аз съм в болница! — изпищя жално той.

— Ще ти я пратя с велокуриер. Междувременно искам ти да вземеш телефона и да ми звъннеш обратно с повече информация до десет минути.

— Сигурен ли си, че е вярно?

— Не ми пука дали е вярно, бе. Това е фантастична статия и я искам на първата ми страница до четирийсет минути!

Във всички редакции в Лондон можеха да бъдат чути подобни думи на мотивация за изтормозените съгледвачи на кралските дела. Във въздуха се усещаше спад, приходите от рекламодатели вървяха надолу, а това значеше, че собствениците се изнервяха и ставаха много по-склонни да жертват редакторите си, отколкото печалбите си. „Флийт стрийт“ имаше нужда от новина, която да вдигне тиражите. А тази можеше да качи утрешния с няколко десетки хиляди и обещаваше история, която ще си заслужава да се следи дълго. Много дълго.