Майкъл Добс
Да изиграеш краля (5)

Глава трета

Лоялността е порокът на нисшите класи.

Надявам се да съм над такива неща.

— Остави тези хартийки, Дейвид. За бога, вдигни си носа от тях само за минутка на ден — гласът беше по-скоро напрегнат, отколкото агресивен.

Сивите очи останаха пасивни, не помръднаха от пачката документи, върху която бяха фиксирани, откакто той седна на масата да закусва. Единствената реакция, която се четеше по лицето му, беше раздразненото потрепване на изкусно подстригания му мустак.

— Трябва да тръгвам след десет минути, Фиона, просто се налага да приключа с това. Особено в ден като днешния.

— Трябва да приключим с нещо друго. Така че остави скапаните листчета!

С неохота Дейвид Майкрофт вдигна поглед точно навреме, за да види как ръката на съпругата му трепери толкова неудържимо, че разлива кафе над ръба на чашата.

— Какъв е проблемът, за бога?

— Ти. И аз. Това е проблемът — тя се мъчеше да се контролира. — Нищо не остана от брака ни и аз искам да се махна.

Прессекретарят на краля и негов основен говорител автоматично превключи на дипломатичен режим.

— Виж, нека не правим скандал, не сега, много бързам и…

— Не осъзнаваш ли, че ние никога не правим скандали. Това е проблемът!

Чашата бе тресната върху чинийката, прекатури се и по покривката се разля заплашително кафяво петно. За пръв път той свали пачката с листа, всяко негово движение беше внимателно и отмерено, както всеки друг аспект от живота му.

— Може да си взема малко отпуска. Не днес, но… Можем да заминем някъде заедно. Знам, че отдавна не сме имали време да си поговорим, както трябва…

— Не опира до липсата на време, Дейвид! Може да имаме цялото време на света и това няма да има никакво значение. Опира до теб и до мен. Причината да нямаме скандали е, че нямаме за какво да спорим. Няма страст, няма нищо. Нищичко. Има само една черупка. Мечтаех си как като пораснат децата и вече не са наша отговорност, нещата за нас могат да се променят — тя поклати глава. — Но ми писна да се самозаблуждавам. Никога няма да се променят. Ти никога няма да се промениш. Не мисля и че аз мога.

Тя говореше с болка и горчивина, попиваше сълзите от очите си, но все пак се контролираше. Нямаше злоба в гласа й.

— Фиона… да не ти е зле? Нали знаеш, че жените на твоята възраст…

Тя се засегна от снизходителните му идиотщини.

— Жените след 40, Дейвид, имат своите нужди, своите чувства. Но ти откъде би могъл да знаеш? Кога за последен път ме погледна като жена? Кога за последно си погледнал която и да било жена?

Тя върна обидата и този път целеше да го заболи. Знаеше, че за да стигне до него, ще трябва да срути стените, които бе издигнал около себе си. Винаги е бил затворен, скрит, дребен на ръст мъж, който се опитваше да се справи със самовменената си физическа малоценност, като се държеше официално и педантично във всичко, което правеше. Нямаше как да се намери дори едно непригладено косъмче по малката му и някак момчешка глава, дори посивелите кичури, които започваха да се появяват около тъмните слепоочия, изглеждаха по-скоро елегантни, отколкото като признак на остаряване. Той винаги сядаше на закуска със сако, закопчано.

— Виж, има ли как това да почака? Знаеш, че трябва да съм в двореца след…

— Пак този скапан дворец. Той е твоят дом, твоят живот, твоята любов. Единствената емоция, която показваш напоследък, е за тъпата ти работа и този нещастен крал.

— Фиона! Няма нужда от такива приказки. Не го намесвай — мустакът му, с леко червеникав нюанс, се наежи от негодувание.

— Как да не го намесвам? Ти служиш на него, а не на мен. Неговите нужди са на първо място. Той спомогна за разпадането на брака ни много повече, отколкото ако ти си беше хванал любовница, така че не очаквай от мен да се кланям и да любезнича като всички останали.

Той погледна нетърпеливо часовника си.

— Виж, за бога, не може ли да проведем този разговор довечера? Може да си дойда по-рано.

Тя попиваше петното от кафе със салфетка, опитвайки се да отложи момента, в който ще срещне погледа му. Гласът й вече беше спокоен, решителен.

— Не, Дейвид. Довечера ще бъда с друг.

— Има друг? — думите заседнаха в гърлото му, бе очевидно, че не беше му хрумвала подобна възможност. — Откога?

Тя вдигна поглед от кашата с разлято кафе и салфетки по масата, сега очите й бяха предизвикателни и уверени, вече не бягаха от неговите. Това беше неизбежно от толкова отдавна, че тя вече не можеше да се крие.

— От две години, след като се оженихме, Дейвид, имаше друг. Поредица от „други“. Ти никога не си имал нужното, за да ме задоволиш — никога не съм те обвинявала за това, наистина не съм, просто такъв ми бил късметът. Това, което горчиво презирам в теб, е, че дори не се опита. Никога не съм била толкова важна за теб, не и като жена. Никога не съм била повече от домакиня, перачка, денонощна слугиня, твой аксесоар по разни официални вечери. Някой, който да ти дава порядъчност в кралския двор. Дори децата бяха само за пред хората.

— Не е вярно — но в протеста му нямаше повече истинска страст, отколкото имаше в брака им.

Тя винаги беше знаела, че са сексуално несъвместими; за него сякаш беше предостатъчно да излива физическата си енергия в професията, а тя в началото се бе задоволила със социалния престиж, който идваше с работата му в двореца. Но не задълго. Реално не можеше да бъде сигурна кой е бащата на второто им дете, а той, ако е имал съмнения по въпроса, не си беше направил труда да спомене. Съпругът й беше „изпълнил дълга си“, както сам го формулира веднъж, и с това се приключваше. Дори сега, докато го заливаше с презрение и му разкри, че всъщност е рогоносец, тя не успя да предизвика реакция. Все някъде в него трябваше да има правдив гняв, нали това диктуваше неговият прехвален рицарски код? Но той изглеждаше кух, празен отвътре. Бракът им не беше нищо повече от лабиринт, в който двамата се лутаха като лабораторни плъхове, като водеха несвързан паралелен живот и се срещаха само случайно, преди пак да се разминат. Сега тя търсеше изхода.

— Фиона, не можем ли…

— Не, Дейвид. Не можем.

Телефонът беше започнал да звъни по своя настойчив, неустоим начин, приканвайки го към неговия дълг, към задачите, на които бе посветил живота си и пред които сега се налагаше да жертва своя брак. Щеше му се да оспори с аргумента, че са имали и прекрасни мигове, но можеше да се сети само за добри, а не чак прекрасни, и то много, много отдавна. Тя винаги е била на второ място, и то много назад, не че го е правил съзнателно, но сега, когато за пръв път гледаха откровено на нещата, той не можеше да го отрече. Погледна Фиона през насълзени очи, в които имаше мъка и молба за прошка; нямаше обвинение. Но имаше страх. Бракът беше неговата котва в морето на емоциите, което го пазеше от бурните ветрове и от риска да бъде отнесен отвъд границите на приличието и благоразумието. Брачен съюз. Вършеше му работа точно защото беше форма без съдържание, както до болка познатите псалми, които му бяха набивани в главата по време на мъчителните училищни години в Ампълфорт. Бракът беше товар, но за него беше нужна тежест, баласт, нещо, което да го разсейва и да отвлича вниманието му. Себеотричане, но и самозащита. А сега веригата на котвата беше на път да се скъса.

Фиона седеше неподвижно срещу него през масата, отрупана с препечени филийки, парчета от черупки на яйца, порцелан, разхвърляни прибори, трохи — до това се свеждаше общият им живот заедно. Телефонът продължаваше да го зове. Без да каже и дума повече, той стана, за да вдигне.