Майкъл Добс
Да изиграеш краля (18)

Глава шестнадесета

Един крал не може да бъде виждан да пазарува принципите си в местния супермаркет. Как да кърви за народа си, обут в позлатени пантофки?

Кралят стоеше, както беше неговият обичай, прав до прозореца. Играеше си разсеяно с пръстена с кралския печат на лявата ръка и не тръгна към Ъркарт. Министър-председателят бе оставен да чака отвън не чак толкова дълго, че да може да се сметне за неуважително, но осезаемо по-дълго от обикновеното, а сега се наложи да прекоси цялата стая, преди кралят да протегне ръка. Ъркарт отново се изненада колко вяло беше кралското ръкостискане, нещо неочаквано за човек, който се славеше с физическата си форма. Дали беше признак за вътрешна слабост? Или професионална деформация? Кралят мълчаливо посочи двата стола близо до камината.

— Ваше Величество, трябва да излекуваме тази отворена рана.

— Напълно съм съгласен, г-н министър-председател.

Непринуденият характер на по-ранните им срещи бе заменен от почти театрална прецизност, сякаш двамата играеха шах и търпеливо чакаха хода на другия. Седнаха на около метър разстояние със събрани колене, никой не бързаше да започне. Накрая Ъркарт бе принуден да заговори първи.

— Налага се да Ви помоля това да не се случва никога повече. Такива материали, идващи от двореца, правят работата ми невъзможна. И ако информацията е изтекла от някого от служителите на двореца, тогава нека той бъде санкциониран като пример за другите за в бъдеще…

— Ама че нахалство!

— Моля?

— Идвате тук, за да поставите под съмнение моята почтеност, да спекулирате, че аз или някой от моя персонал е предоставил на пресата въпросните скапани документи!

— Нима е възможно и за момент да си помислите, че може аз да съм ги пуснал към пресата? След всички вреди, които нанесоха…

— Това, г-н Ъркарт, е политика. И е вашата игра, а не моята. „Даунинг стрийт“ е пословичен с изтичането на информация, когато има полза от това. Аз съм извън тази игра!

Кралят беше навел глава напред, оплешивяващите му слепоочия бяха зачервени от негодувание, а кокалестият му нос беше издаден напред като рог на бик, който е готов да се хвърли в атака. Вялото ръкостискане беше заблуждаващо. Нямаше как Ъркарт да не забележи искрения гняв на другия мъж и веднага разбра, че е преценил грешно ситуацията. Той се изчерви и преглътна с мъка.

— Аз… извинявам се, сър. Уверявам Ви, че нямам пръст в изтичането на тези документи, и предположих, че е възможно някой служител в двореца… Направил съм грешни изводи.

Кокалчетата на нервно свитите юмруци щяха да изскочат, докато кралят няколко пъти изсумтя, удари с длан коляното си, сякаш се опитваше да прогони гнева и да си върне контрола над емоциите. И двамата поседяха мълчаливо, докато всеки се опитваше да събере мозъка си.

— Сър, не ми го побира умът кой дявол е виновен за изтеклата информация и за недоразумението помежду ни.

— Г-н министър-председател, напълно наясно съм с правата и задълженията си по конституция. Изучавал съм ги внимателно. Откритата война с министър-председателя не е моя привилегия, нито е моето желание. Подобно развитие на нещата може единствено да бъде вредно, вероятно катастрофално и за двама ни.

— Вредата вече е нанесена върху правителството. След парламентарния контрол от днес следобед нямам съмнение, че утрешните вестници ще бъкат от статии в подкрепа на това, което те смятат за Ваша гледна точка, и в атака на това, което ще опишат като едно безчувствено, деспотично правителство. Ще кажат, че това е цензура.

Кралят се усмихна мрачно на факта, че Ъркарт осъзнава накъде клонят везните на общественото мнение.

— Такъв тип медийно отразяване няма да донесе нищо добро и за двама ни, сър. Ще постави клин помежду ни и ще извади наяве тези части от конституцията, които е най-добре да стоят на тъмно. Това ще бъде ужасна грешка.

— Грешка на кого?

— На всички ни. Трябва да направим каквото можем, за да го избегнем.

Ъркарт остави твърдението си да виси във въздуха, опитвайки се да отгатне реакцията на другия, но всичко, което виждаше, бяха само подутите от гняв очи.

— Трябва да опитаме да попречим на вестниците да съсипят отношенията ни.

— Добре, какво очаквате да направя? Не съм аз човекът, който започна този публичен скандал, нали го знаете.

Ъркарт пое дълбоко въздух, за да омекоти тона си.

— Знам, сър. Знам, че не Вие го започнахте. Но Вие можете да го спрете.

— Аз? Как?

— Вие можете да го спрете или поне да сведете до минимум последствията, оттук, от двореца. Вашият прессекретар трябва да се обади на всички редактори още тази вечер и да им каже, че между нас няма диспут.

Кралят кимаше, докато обмисляше предложението.

— Тоест да поддържаме конституционната илюзия, че кралят и правителството са единни?

— Именно. Той трябва да ги накара да мислят, че изтеклата информация е недостоверна, че черновата не отговаря на Вашите възгледи. Може би да намекне, че е била подготвена от някой съветник например.

— Да отрека думите си?

— Да отречете различията помежду ни.

— Нека се уверя, че ви разбирам правилно. Искате от мен да се откажа от това, в което вярвам — той направи пауза. — Искате да излъжа.

— По-скоро да изгладим различията. Да поправим щетите…

— Щети, които не аз причиних. Не съм казал нищо в публичното пространство, с което да оспоря вашата позиция, няма и да го направя. Моите възгледи са изцяло лични.

— Не са лични, когато са по първите страници на всички вестници!

Ъркарт вече не успяваше да контролира гнева си; беше от решаващо значение да спечели този спор.

— Това е ваш проблем, а не мой. Обсъждал съм идеите си само с тесен семеен кръг по време на вечеря. Нямаше служители на двореца. Нямаше журналисти. И определено не присъстваха политици.

— Значи все пак сте ги обсъждали.

— В тесен кръг. Длъжен съм да го правя, за да могат съветите ми към правителството да бъдат от някаква полза.

— Има един определен тип съвети, без които спокойно можем да минем. Все пак сме избрани да управляваме тази държава.

— Г-н Ъркарт! — сините очи проблясваха от възмущение, ръцете му бяха побелели от стискане на подлакътниците на стола. — Нека ви напомня, че не сте избран за министър-председател, не и от народа. Нямате собствен мандат. До следващите избори вие не сте нищо повече от временно управляващ. Докато аз съм монархът с право, дадено ми както от традицията, така и от всеки написан някога закон, и вие сте длъжен да се консултирате с мен, а аз да ви съветвам.

— Насаме, а не публично.

— Нямам конституционно задължение да лъжа публично, за да спасявам кожата на правителството.

— Трябва да помогнете с редакторите.

— Защо?

— Защото…

Защото, ако не го направеше, това щеше да бъде краят за Ъркарт след една неизбежна серия от частични избори.

— Защото не е редно да Ви виждат да оспорвате политиката на правителството.

— Няма да опровергая собствените си възгледи. Това ще бъде обидно за мен не само като монарх, а и като човек. И вие нямате правото да го искате от мен!

— В качеството си на монарх Вие нямате правото на лични възгледи, не и по политически взривоопасни теми.

— Нима оспорвате правата ми като човек? Като баща? Как може да гледате децата си в очите…

— По такива теми Вие не сте човек, а сте конституционен инструмент, който…

— Да бъда индиго за вашите безумия? Никога!

— … който трябва да подкрепя законно избраното правителство по всички публични въпроси.

— Тогава, г-н Ъркарт, ви предлагам да направите така, че да бъдете избран от народа. Кажете им, че не ви е грижа за тяхното бъдеще. Кажете им, че нямате нищо против да гледате как шотландците изпадат в отчаяние и недоволство. Че не намирате за ненормално хиляди англичани да нямат представа какво е дом и да спят под мостовете в града. Че има цели райони от централните части на градовете ни, в които полицията и социалните грижи не стъпват. Кажете им, че не ви пука за нищо, освен да пълните джобовете на вашите поддръжници. Кажете им всичко това, пък нека да ви изберат и след това елате при мен, за да ми давате заповеди. Но дотогава няма да лъжа от ваше име!

Кралят беше станал на крака, изправен по-скоро заради енергията от неконтролируемия си гняв, отколкото заради осъзнато желание да прекрати аудиенцията. Но Ъркарт знаеше, че няма смисъл да продължават. Кралят беше непоклатим, нямаше да се съгласи, нито щеше да се огъне или поне не и преди Ъркарт да спечели изборите с водена от него партия като министър-председател. И докато Ъркарт крачеше бавно към вратата, той знаеше, че точно тази непримиримост на краля бе осуетила плановете му да предизвика предсрочни избори и да ги спечели.