Майкъл Добс
Да изиграеш краля (12)

Глава десета

Политическите принципи са като жените в един харем.

Трябва да ги обличаш, трябва редовно да ги показваш и трябва от време на време да отделяш на една от тях специално внимание. Но никога не бива да харчиш време и пари по тях, иначе ще започнат да те обсебват.

Таксито дойде да я вземе със седем минути закъснение, което я вбеси. Тя реши, че няма да допусне това да се случи пак; беше третият случай тази седмица. Сали Куин не искаше да влезе в категорията на един друг тип жени, които по навик закъсняват за срещи с клиенти, заголват крак и се смеят престорено, като считат това за извинение. Тя нямаше нищо против да показва краката си, но не и като извинение, затова се стремеше винаги да пристига пет минути по-рано, за да е напълно подготвена и да държи юздите. Ранното пиле винаги постига своето. Щеше да уволни таксиметровата компания и това щеше да бъде първото нещо, което щеше да направи на следващата сутрин.

Тя затвори след себе си. Къщата беше с голяма тераса, в много модерна част на Излингтън, с малки стаи и поносими режийни разходи. Домът й представляваше всичко, което бе успяла да спаси от разрухата, останала след нея в Бостън, но в очите на банката той беше добър залог срещу заеми за бизнеса й и в този момент това беше по-важно за нея, отколкото да търси място за провеждане на мащабни алкохолни гуляи, както правеха повечето й по-големи конкуренти. Имаше две спални, като едната беше детска. Това беше първата стая, която изтърбуши; не можеше да понесе гледката на мечета, подскачащи по тапетите, и спомените, които това предизвикваше. Сега стаята беше пълна с еднотипни шкафове с папки, рафтове с купчини принтирани листове, а не бебешка пудра и мехлеми. Не мислеше за бебето си твърде често, не можеше да си го позволи. Вината не беше нейна, всъщност изобщо не съществуваше вина, но това не пречеше тя да я залива на вълни. Беше седяла и гледала как малката ръчичка стиска кутрето й, единствената част от тялото й, която беше достатъчно малка, за да се побере в шепата му, очите му затворени, борейки се за всеки дъх, омотан в пластмасови тръби и обграден от бездушна болнична апаратура. Беше седяла и седяла, гледала и гледала, докато битката постепенно бе загубена, силите и съзнанието си бяха отишли от малкото вързопче пред нея и се бяха стопили в нищото. Не беше нейна вината, всички така казваха. Всички, разбира се, с изключение на онзи плужек, мъжа й.

— „Даунинг стрийт“, а? — изкоментира таксиметровият шофьор, без да обръща особено внимание на острата забележка за закъснението си. — Там ли работиш, а?

Изглежда, се поуспокои, като разбра, че и тя е от простолюдието, и започна да нарежда оплаквания и наблюдения относно господарите политици. Не че беше против правителството, защото то и без това нямаше много общо с ежедневието му, понеже той взимаше пари в брой и на практика не плащаше данъци.

— Обаче виж на какво приличат улиците, моето момиче. Коледа е другата седмица, а нищо не се случва. Магазините са празни, никой не взима такси, а като вземе, гледа да ти отреже от бакшиша. Не знам как я мислят твоите приятелчета от „Даунинг стрийт“, но им кажи от мен да знаят, че трудни времена се задават. Старият Франсис Ъркарт да вземе да се стяга, щото и той ще последва онзи, какъв беше… ъъъ, Колингридж.

Нямаше и месец, откакто вече не беше министър-председател, и споменът за него започваше безжалостно да се изхлузва от съзнанието.

Тя не обърна внимание на дрънканиците му, докато се лашкаха по мрачните, мокри улици на Ковънт Гардън, през кръстовището със седемте улици, което беше символ на най-бедняшките квартали от Дикенсовия Лондон, пълни с разбойници и тифозни, и който сега беше центърът на театрите в Лондон. Минаха покрай сградата на един от тях, която се издигаше мрачна и празна; беше отпаднало представление по това време на годината, когато би следвало да има най-много публика. Като сламени къщи в бурята, спомни си тя предупрежденията на Ландлес, а може би просто големи купи сено.

Таксито я остави в началото на „Даунинг стрийт“ и въпреки недвусмислените намеци, тя отказа да остави бакшиш. Полицаят пред портата от ковано желязо каза нещо в радиостанцията, затъкната под дъждобрана, тя пропука в отговор и той пусна Сали да мине. На стотина метра се издигаше черната врата, която се отвори, преди тя да е изкачила стъпалото. Подписа се в книгата за посетители във фоайето, което беше празно, с изключение на няколкото полицаи. Нямаше нищо общо с шумотевицата на вечерта, в която се беше запознала с Ъркарт. Изглежда, коледните празници бяха започнали отрано.

Само за три минути мина през поне толкова служители, като всеки си придаваше все по-важен вид от предишния, докато я водеха по стълби и коридори, покрай витрини, пълни с порцеланови произведения на изкуството, и накрая я въведоха в един вътрешен кабинет и затвориха вратата след нея. Бяха сами.

— Г-це Куин. Толкова мило от ваша страна, че дойдохте.

Франсис Ъркарт загаси цигарата и подаде ръка, после я поведе към удобните кожени столове, сложени в ъгъла на кабинета му на първия етаж. Стаята беше тъмна, опасана с книги, типична мъжка атмосфера, без полилей на тавана, а единствената светлина идваше от една лампа на бюрото и две покрай стените. Напомняше безвремието и задимената атмосфера на един джентълменски клуб на „Пал Мал“, който беше посетила в една вечер, отворена за дамите.

Докато й предлагаше питие, тя го изучаваше внимателно. Изразени скули, хлътнали слепоочия, уморени, но непокорни очи, които сякаш никога не си почиваха. Беше с тридесет години по-възрастен от нея. Защо я беше довел тук? От какви проучвания се интересуваше всъщност? Докато той се занимаваше с двете чаши уиски, тя забеляза, че има меки ръце, перфектно оформени, с тънки пръсти и безупречен маникюр. Толкова различни от ръцете на бившия й съпруг. Тя не можеше да си представи тези ръце, свити в юмруци, търсещи лицето й и блъскайки корема й, докато предизвикат преждевременно раждане, финалната сцена от брачната им лудост. По дяволите всички мъже!

Спомените все още я разсейваха, докато пое тежката кристална чаша и отпи от уискито. Задави се.

— Имате ли лед и газирана вода?

— Това е малцово уиски. Много е добро — запротестира той.

— А аз съм добро момиче. При това необвързано. Майка ми винаги ми е казвала да не го пия чисто.

Той сякаш се развесели от нейната прямота.

— Разбира се. Но бих ви помолил да потърпите само още малко. Това наистина е много специално уиски, дестилирано близо до родното ми място в Шотландските планини, и ще бъде съсипано, ако му сложите нещо друго, освен малко вода. Пробвайте няколко глътки дали ще свикнете с вкуса и ако не, тогава ще ви дам всички газирани води и ледчета, които намеря.

Тя отпи отново, този път не изгори гърлото й толкова много. Кимна.

— Научих нещо полезно тази вечер.

— Едно от многото преимущества на възрастта е, че съм научил много за мъжете и за уискито. За жените обаче явно все още не знам много. Според вас.

— Донесох няколко статистики… — тя се протегна към чантата.

— Преди да ги разгледаме, искам да поговорим по една друга тема.

Той се облегна в стола със замислен вид, стискайки чашата в две ръце като професор, който изпитва един от възпитаниците си.

— Кажете ми докъде се простира уважението ви към кралското семейство?

Носът й се сбърчи, докато опипваше неочаквания въпрос.

— В професионално отношение нямам пристрастия. Не ми се плаща, за да уважавам, а за да анализирам. А като лично отношение… — тя сви рамене. — Аз съм американка, и то оттам, откъдето е Пол Ривиър. По негово време, като видели някого от хората на краля, го застрелвали. Сега е просто друг тип шоубизнес. Това притеснява ли ви?

Той отбегна въпроса.

— Кралят е решил да изнесе реч, че трябва да сме единна нация, че трябва да преодолеем разделението в страната ни. Популярна тема, не мислите ли?

— Разбира се. Това е сантимент, който се очаква от лидерите на нацията.

— Тогава може да бъде и определяща тема, така ли?

— Зависи. Ако се кандидатирате за архиепископ на Кентърбъри, със сигурност ще ви е от полза. Моралът на нацията и такива работи.

Тя направи пауза, търсейки признаци, че е на прав път. Но всичко, което видя, беше повдигнатата вежда на един професор в своята бърлога; налагаше се да се води изцяло по инстинкт.

— Но в политиката е различно. Очаква се от политиците, но по-скоро както се очаква да има фонова музика в асансьорите. Това, което интересува гласоподавателите, не е каква е музиката, а дали асансьорът се движи нагоре или надолу — и по-специално как го възприемат, накъде си мислят, че се движи.

— Разкажете ми как хората възприемат нещата.

Той я разглеждаше с академичен интерес. Харесваше му това, което чува, харесваше му това, което вижда. Докато говореше и особено когато се оживяваше, върхът на носа й подскачаше нагоре-надолу, сякаш дирижираше оркестър от мисли. На него това му се стори очарователно, почти хипнотично.

— Ако си израснал на улица, където никой не е можел да си купи читави обувки, а сега имаш петнадесет чифта обувки, но живееш на улица, на която само ти нямаш кола и не можеш да си позволиш почивка в чужбина, ти се струва, че си станал по-беден. Гледаш на детството си като на доброто старо време, мислиш си колко забавно е било да тичате боси в училищния двор, и се дразниш, че сега не можеш да ходиш на работа с кола като всички останали.

— И вината отива в правителството.

— Определено. Но това, което е важно политически, е колко от останалите, които живеят на тази улица, разсъждават по същия начин. Когато се затворят в къщите си или в кабинките за гласуване, благото на съседа им има много по-малко значение от това колко нова е колата им. Не можеш да изхраниш семейство или да заредиш резервоар с морал.

— Никога не съм се и опитвал — каза замислено той. — А какво ще кажете за другите разделения. Келтската периферия срещу проспериращия Юг. Собствениците на жилища срещу бездомните.

— Казано направо, така или иначе сте паднали под 20 процента подкрепа в Шотландия и нямате много за губене там. А колкото до бездомните — трудно е да влезеш в списъците на избирателите с адрес като „Кашон №3, Редица 2, Безистенът“. Те не са логичен приоритет.

— Някои хора биха определили това като цинично.

— Ако искате морална преценка, повикайте проповедник. Аз анализирам, не съдя. Във всяко общество има разделения. Не можете да направите така, че всеки да е доволен, и е загуба на време да се опитвате — носът подскочи агресивно. — Важното е да е доволно мнозинството, да повярват, че са от правилната страна на разделението.

— В такъв случай какво е възприятието сега и какво ще бъде през следващите няколко седмици, от коя страна си мислят, че са мнозинството от хората?

Тя се замисли, спомни си разговора с Ландлес и с таксиметровия шофьор, затворения театър.

— Набирате лека преднина в анкетите, но е точно по ръба. Нестабилна е. Все още не ви познават. Везните може да се наклонят във всяка една от двете посоки.

Той се взираше право в нея над ръба на чашата.

— Забравете за везните. Да говорим за открита война. Могат ли вашите проучвания да предвидят кой би спечелил подобна война?

Тя се наведе напред, сякаш споделя тайна.

— Проучванията на общественото мнение са като мъглива кристална топка. Могат да ти помогнат да погледнеш в бъдещето, но зависи какъв въпрос ще зададеш. И колко е добра циганката с топката.

Погледът му се оживи, той слушаше внимателно.

— Не мога да ви кажа кой би спечелил подобна война. Но мога да ви помогна да я водите. Анкетите са оръжия, понякога много мощни оръжия. Задаваш верния въпрос в точния момент, получаваш правилния отговор, пускаш го на пресата… Ако правилно си планираш кампанията, можеш да обявиш опонента си за победен още преди да е разбрал, че има война.

— О, циганко, кажи ми защо не чувам подобни неща от другите в твоя бранш?

— Първо, защото повечето социолози се вълнуват какво мислят хората в този конкретен момент. Това, за което говорим, е как да придвижим мненията от мястото, където са, към мястото, където искаме да бъдат в даден момент в бъдещето. Това се нарича политическо лидерство и е рядко срещано качество.

Той знаеше, че го ласкаят, и това му харесваше.

— И второ?

Тя отпи от чашата, прехвърли крак върху крак и свали очилата си, разтърсвайки тъмната си коса.

— Защото съм по-добра от останалите.

Той се усмихна в отговор. Харесваше му да говори с нея и като с професионалист, и като с жена. „Даунинг стрийт“ можеше да бъде много самотно място. Имаше кабинет, пълен с министри, които се очакваше да бъдат експерти, и беше тяхна работа да взимат повечето решения, а на него му оставаше да дърпа конците и да опира пешкира, ако някой сгафи. Много малко правителствени документи стигаха до него, освен ако сам не ги поиска. Беше защитен от света навън чрез опитен, професионален екип, цяла тайфа охранители, бронирани прозорци и тежки железни врати. А Мортима все я нямаше покрай тези проклети вечерни уроци… Имаше нужда да сподели с някого, да се довери на някого, да събере мислите си и да ги подреди. Имаше нужда от човек, който има самочувствие, който не дължи работата си на него и който изглежда добре. И която вярва, че е по-добра от другите.

— И аз подозирам, че си.

Очите им се наслаждаваха на момента.

— Значи смяташ, че ще има война, Франсис? За „единна нация“? С опозицията?

Той се облегна назад, загледан пред себе си, сякаш се опитваше да надникне в бъдещето. Това не беше просто академична обмяна на идеи, не беше интелектуалната мастурбация на няколко цинични старчета, седнали около масата. Усещаше с ноздрите си ужасната смрад на реалността. Когато отговори, думите му бяха отмерени, премислени.

— Не само с опозицията. Може би дори с краля — ако го оставя да си изнесе речта.

Стана му приятно, че не забеляза и помен от тревога в очите й, а само силен интерес.

— Война с краля?

— Не, не… Не и ако мога да го избегна. Не бих искал да влизам в конфронтация с двореца, наистина е така. Водя битки с достатъчно хора, без да се налага да прибавям към тях и кралското семейство заедно с всеки роялист с промит мозък в страната. Но… — той направи пауза. — Теоретично. Ако се стигне дотам. Ще ми трябват много твоите способности, Сали.

Тя беше свила устни, думите й бяха не по-малко решителни.

— Ако това е, което искаш, просто помни — само трябва да кажеш „моля“. И ще ти помогна с каквото мога.

Ноздрите й се бяха разширили по един почти животински начин, който се стори на Ъркарт изключително чувствен. Те се гледаха мълчаливо за един дълъг момент, внимавайки да не кажат нещо, което да развали магията на неизказаното, в която и двамата се бяха потопили. Само веднъж — не, два пъти — той беше съчетавал преподавателската работа със секса. Ако някой беше разбрал, щяха да го изхвърлят със скандал, но точно рискът го правеше най-добрия секс в живота му не само заради гъвкавите тела на студентките му, а и защото така бе излязъл от баналността и жалката дребнавост на университетската среда. Той беше различен, по-добър, винаги го беше знаел, но най-ясно го беше усетил, качен на класическия кожен диван в университетския си кабинет с гледка към парковете.

Сексът му помогна да се издигне и над спомена за своя много по-голям брат, Алистър, който бе загинал, бранейки някакво парче земя във Франция по време на Втората световна война. Франсис бе живял в сянката на мъртвия си брат. Не беше достатъчно да осъществи само собствения си потенциал, но в очите на жалеещата си майка трябваше да осъществи и този на загубения първороден син, в когото времето и мъката бяха въплътили почти митични способности. Когато Франсис изкарваше отлични оценки, майка му напомняше, че Алистър е бил капитан на училищния отбор. Когато Франсис стана един от най-уважаваните професори за възрастта си, в очите на майка му Алистър щеше вече да е най-уважаваният. Като малко момче той се катереше в леглото при майка си, търсейки ласка и топлина, но всичко, което намираше, бяха тихите сълзи, които се стичаха по бузите й. Помнеше само как се е чувствал отхвърлен, незаслужаващ любов. Години след това така и не успя да изхвърли от съзнанието си образа на майката, която го гледа с терзание и неразбиране, и той го преследваше във всяка спалня, в която влизаше. Като тийнейджър никога не беше водил момиче в леглото си, това само би му напомнило, че за майка си винаги ще остане вторият син и второ качество син. Имаше момичета, разбира се, но никога в легло — на пода, в палатка, прави на стената в една изоставена къща. И в крайна сметка на кожения диван, в кабинета за консултации. Както в случая.

— Благодаря ти — каза меко той, прекъсвайки момента и цветните си спомени. Разклати уискито в чашата си и го изпи на един дъх. — Но трябва да се заема с тази реч — той грабна няколко листа от масичката и ги размаха. — Да го пресрещна на кръстопътя или както там казвате вие, американците.

— Не съм силна в писането на речи, Франсис.

— Но аз съм. А към тази ще се отнеса с най-голямо уважение. Като хирург. Ще си остане един фин и строен текст, пълен със запомнящи се сантиментални фрази. Просто няма да са му останали топки, когато го върна…