Майкъл Добс
Да изиграеш краля (34)

Глава тридесет и втора

Лидерството е качество, което се състои в това да си способен да правиш огромни гафове и никой да не ти търси отговорност за тях.

Когато Ъркарт влезе в Камарата, предизвика шумотевица и очакване. Той мина зад стола на председателката с червена кожена папка под мишница, а държавните служители се отправиха в индианска нишка към официалната ложа в дъното на Камарата. Те бяха там, за да му помагат с информация на мига, ако се появи такава нужда, но нямаше да се наложи. Този път той се беше запознал с детайлите много внимателно; знаеше точно какво му трябва.

— Г-жо Председател, с Ваше позволение, бих искал думата…

Ъркарт обходи с поглед претъпканите пейки. Макилин седеше от другата страна на катедрата, като отново проверяваше изказването, което офисът на Ъркарт му беше предоставил предварително. Той нямаше да създава проблеми. Не се очакваше подобни въпроси да бъдат предмет на противоречия, а и откакто личните отношения на Ъркарт с краля станаха предмет на медиен дебат, лидерът на опозицията все повече се идентифицираше с краля. Врагът на моя враг е мой приятел. Така разсъждаваше всяка опозиция. Лидерът на малката Либерална партия, седящ в далечния край на залата заедно с бандата си от вечни оптимисти, вероятно щеше да бъде по-малко ентусиазиран. Той имаше седемнадесет народни представители в партията си, но его, по-голямо от това на всички останали, взети заедно. Преди да се издигне до лидерската позиция, като един нетърпелив редови член на партията си той си беше спечелил слава, внасяйки законопроект, с който да се ограничи само до пет броят на членовете на кралското семейство, които получават средства от Цивилната листа. И не само това — той искаше да се прокара посланието за равенство, като се прехвърли наследството на трона към първородното дете, независимо от пола, а не задължително към първородния син. Законопроектът му беше дал около десет минути парламентарно време, преди да бъде разбит на пух и прах, но и няколко часа телевизионно време в праймтайма, както и пространство във вестниците, което се измерваше в метри. Той трябваше да брани репутацията си; Ъркарт нямаше съмнение, че ще я брани с благоприличие, но също така знаеше, че благоприличието има кратък срок на годност в политиката.

Погледът на Ъркарт кацна върху Бичето от Брадфърд. Облечен в обичайното си безформено спортно сако, цветистият и ексцентричен представител на Централен Брадфърд вече се беше навел напред в очакване. Рядката коса падаше над очите му и той търкаше ръце, готов да скочи на крака при първа възможност. Този воин от опозицията беше свикнал на уличен бой и виждаше всяка тема като възможност за битка в класовата война срещу капитализма, която водеше с впечатляваща злоба, подчертана от инцидента в един завод, където беше работил като студент, когато бе останал без два пръста на лявата си ръка. Като разпален републиканец нямаше как да не се възпламени при споменаването на наследствените права. Той беше също така напълно предвидим, затова Ъркарт беше сложил точно срещу него един от собствените си бойци — Рицаря на разцъфналите предградия, известен със земеделския си тен и свадливия си нрав. На Рицаря беше поверена мисията „да се оправя“ с Бичето по време на изказването на министър-председателя, а как точно да се случи това, бе оставено на крехката му преценка. Той нямаше търпение „да се върне във въргала“, както сам се беше изразил, след като бе изкарал известно време в болница с леки сърдечни оплаквания, и вече се взираше яростно към многоуважаемия представител на Централен Брадфърд, който беше седнал на не повече от два метра разстояние.

— Искам да направя изявление относно параметрите на бъдещата финансова подкрепа за Негово Величество краля за предстоящия десетгодишен период — продължи Ъркарт.

Той направи пауза, погледна право към Бичето и се усмихна снизходително. Другият отвърна със звучно ръмжене, което само разшири усмивката на министър-председателя. Клетката на Бичето вече се тресеше.

— Обезпечението е значително и надявам се, щедро, но то е за пълния десетгодишен период, за който трябва да бъдат отчетени и капризите на инфлацията. Ако инфлацията се окаже по-малко от предвиденото, тогава излишъкът ще се счита…

— Колко взима принцесата? — извика Бичето.

Ъркарт не му обърна внимание и продължи с параметрите.

— Хайде, де. Кажи ни. Колко ще плащаме на принцеса Шарлът да си развява задника по Карибите догодина?

— Ред! Ред! — извика пискливо председателката.

— Само питам…

— Млъкни, глупак такъв — пригласяше Рицаря — коментар, чут от всички в залата, с изключение на протоколчика от Хансърд.

— Продължете, г-н министър-председател.

Атмосферата вече се беше нажежила, страстите се бяха разгорели, докато Ъркарт стигна до края на краткото си съобщение. Наложи му се да надвиква продължаващата лична кавга между Рицаря и Бичето, който продължи да мърмори и по време на краткото изказване на лидера на опозицията, което като цяло беше в подкрепа на изказването на Ъркарт, с изключение на прекомерните хвалебствия за работата на краля по околната среда и социалната му прозорливост, целящи да влязат под кожата на Ъркарт.

— Кажи го на твоя човек — намеси се Рицаря, размахвайки обвинително пръст в посока на Бичето, който току-що бе поставил под съмнение верността на жена му.

В отговор получи нецензурен жест, включващ ръка с два ампутирани пръста.

Когато дойде ред на либералния лидер, той не беше така добре предразположен.

— Нека министър-председателят да обърне внимание на факта, че колкото и да подкрепяме ценната работа на кралското семейство, що се отнася до финансовите параметри, сме много далеч от истината. Да не забравяме, че Цивилната листа е само част от разходите на данъкоплатеца, които отиват за кралското семейство, като се вземат предвид и кралските самолети, яхтата, влакът…

— Състезателните гълъби — намеси се Бичето.

— … разходи, които са скрити в бюджетите на най-различни министерства. Няма ли да е по-добре, по-открито и по-честно да се консолидират всички тези разходи в единен бюджет, за да се знае каква точно е истинската сума?

— Това е схема! Какво криете?

— Няма да се поддам на инсинуациите на многоуважаемия джентълмен, че не съм открит или честен… — започна Ъркарт.

— Тогава колко е?

— Няма тайна конспирация по този въпрос. Кралското семейство ни предоставя отлични резултати срещу тези пари…

— Колко пари?

Още няколко човека се бяха присъединили към Бичето и участваха с подхвърлени фрази от пейките на опозицията. Струваше им се, че са намерили пробойна в защитата на министър-председателя, и не успяваха да устоят на изкушението да се пробват.

— Сумите варират значително спрямо годината заради извънредни разходи…

— Какви например?

— … като реконструкция и модернизация на кралските влакове. Кралският дворец се нуждае от постоянна поддръжка, която в някои години е просто много тежка. Трудно е да се извадят точните суми от бюджетите на различните министерства.

Ъркарт изглеждаше объркан от постоянните прекъсвания. Личеше, че е под напрежение, избягваше да влиза в детайли и това само още повече ожесточаваше дразнителите му. Колкото повече увърташе той, толкова по-гръмогласно го предизвикваха да „си каже“; дори либералният лидер се беше включил.

— Камарата трябва да разбере, че изказването ми днес се отнася само до Цивилната листа. За другите разходи си има правила и традиции, и аз не съм в правото си да давам изявления, без да се консултирам първо с Негово величество. Трябва да пазим достойнството на Короната и да проявяваме нужните почит и уважение към кралското семейство.

Когато Ъркарт спря, за да обмисли думите си, шумът около него се повиши рязко. Челото му се свъси.

— Само преди няколко дни опозицията ме обвиняваше, че заплашвам авторитета на Негово величество, а сега настояват да направя точно това — коментарът настрои враждебно дразнителите му; езикът, който се носеше из залата, ставаше все по-малко парламентарен. — Това е срамота, г-жо Председател.

Ъркарт размаха пръст към пейките срещу себе си.

— Те не искат информация, искат скандал!

Изглеждаше, че е загубил търпение, изправен пред непрестанните провокации, и председателката знаеше, че това е краят на всякакъв смислен диалог. Беше на път да прекрати обсъждането и да премине към следващата точка от дневния ред, когато избухна една малка експлозия около Рицаря, който беше станал прав.

— Процедурен въпрос, г-жо Председател!

— Без процедурни въпроси, моля. Вече загубихме достатъчно време…

— Но този злобар току-що ми пожела да получа още един инфаркт!

Пръстът му сочеше обвинително Бичето и хаосът ставаше все по-голям.

— Така ли е!? — извика гневно председателката.

— Пак не е разбрал, както винаги — запротестира невинно Бичето. — Казах му, че ще получи още един инфаркт, ако разбере колко ни струва скапаната монархия. Става дума за милиони…

Останалото се загуби в гневните изблици от всички страни.

Ъркарт взе папката и се обърна. Погледна смута по пейките в парламента. Несъмнено щеше да има огромен натиск върху него да разкрие пълната сума на разходите за кралското семейство и щеше да се наложи да се поддаде. При всяко положение след този скандал всеки вестник щеше да прати журналистите си да ровят и да предполагат и в крайна сметка щяха да стигнат до сравнително точни суми. Колко жалко, помисли си той, че точно миналата година Кралската аерофлота подмени два остарели самолета, а съвременните самолети не са евтини. Още по-жалко, че това съвпадна с реконструкцията на кралската яхта „Британия“. Сумата, която дори най-смотаният журналист лесно би открил, щеше да бъде над сто и петдесет милиона паунда, а това беше много сочно месо, което и най-верният редактор роялист не би могъл да пренебрегне. Но никой не можеше да обвини Ъркарт, че е несправедлив или неделикатен към краля, не и лично. Нали беше направил всичко по силите си, за да го защити, и то под сериозно напрежение? Когато излязат заглавията на следващата сутрин, кралят щеше да е под напрежение. А после и анкетите на Сали.

Дори за министър-председател това беше отлична работа, каза си той.