Майкъл Добс
Да изиграеш краля (24)

Глава двадесет и втора

Ако трябва да се избира между страха и слепия кураж, избирам парите. Всеки път.

Ъркарт не обичаше операта, но задълженията му като министър-председател включваха много неща, които не обичаше да прави. Да ходи два пъти седмично в кланицата, наречена парламентарен контрол. Да се държи любезно по време на посещенията на чуждестранни президенти, усмихнати черни лица, които наричаха себе си борци за свобода от колониализма, докато обричаха страните си на бедност и диктатура, и които Ъркарт помнеше, когато бяха млади и не бяха нещо повече от обикновени главорези. Да слуша как се отваря и затваря вратата на така наречения личен апартамент на „Даунинг стрийт“, вратата без ключалка, докато служителите трупаха пред него още и още червени кутии с министерски документи. Като министър-председател той откри, че няма къде да се скрие.

Мортима беше настояла да дойде на премиерата на някаква нова опера и беше толкова упорита, че той бе принуден да се подчини, въпреки че нямаше ухо за Яначек или за хор от четиридесет души, които сякаш държаха да пеят по четиридесет различни партитури, и то едновременно.

Мортима седеше като омагьосана, вниманието й бе изцяло насочено към тенора, който се бореше да върне своята любима от света на мъртвите. Малко като лидера на Либералната партия, помисли си Ъркарт.

Стампър също го окуражаваше да дойде и беше запазил частна ложа. Всеки, който може да си позволи да плати триста паунда за място, беше казал той, заслужава да се срещнеш с него. Беше направил сделка с ръководството на операта: публичността от присъствието на Ъркарт срещу контактите на дарителите им, като всички те щяха да получат в рамките на следващата седмица покана за прием на „Даунинг стрийт“, писмо с общи приказки за бъдеща подкрепа за изкуството и телефонно обаждане с молба за дарение.

Един от тях беше Алфредо Мондели, мъж с лице като крушка, кръгло, пълно, без косъмче по него и с очи, които щяха да изскочат, сякаш папийонката на фрака му беше прекалено стегната. Италианският бизнесмен седна с жена си до Стампър и семейство Ъркарт — съдейки по шаването, което се чуваше от неговата посока, можеше да се предположи, че и на него му е точно толкова скучно. За няколко безкрайни минути Ъркарт се опита да се разсее от музиката и се загледа в процесията от позлатени женски фигури, които гонеха хоросанови херувимчета по купола на тавана, докато до него скърцането на стола на Мондели ставаше все по-осезаемо. Когато най-после дойде антрактът, това бе облекчение за всички; видимо екзалтираните Мортима и синьора Мондели се завтекоха да се напудрят, оставяйки тримата мъже да потърсят спасение в бутилката шампанско „Болингер“, специална реколта.

— Колко жалко е да прекъсваме работата си с толкова много забавления, не мислите ли, синьор Мондели?

Италианецът разтриваше изтръпналия си задник и бедра.

— Когато господ е разпределял даровете си, г-н министър-председател, сигурно му е бил свършил афинитетът към музиката, като е дошъл моят ред.

Английският му беше на отлично ниво, произношението — бавно и отчетливо американско.

— Тогава нека използваме антракта, преди да ни залее още една доза култура. Да караме направо. Как мога да ви бъда полезен?

Италианецът кимна с благодарност.

— Както сигурно ви е казал г-н Стампър, аз съм горд да бъда един от лидерите в страната си в производството на екологично чисти продукти. В половината Европа съм познат като г-н Зелен. Създавам работни места за десетки хиляди хора, цели общности зависят от моя бизнес. Кръстиха на мен един голям институт в Болоня…

— Похвално, наистина похвално.

На Ъркарт му беше ясно колко преувеличава италианецът. Мондели ръководеше компания, която беше значима за италианските стандарти, но не беше в същата категория като много по-мощните мултинационални конкуренти.

— Но сега всичко това е поставено на карта, Ваше превъзходителство. Бюрократите нищо не разбират от бизнес, не разбират живота. Те тероризират мен и всичко, което съм изградил.

Шампанското се разля над ръба на чашата му, а гласът му ставаше все по-страстен.

— Тези глупави бамбини в Европейската общност и техните регулации. Нали знаете, искат до две години напълно да променят начина, по който изхвърляме химически отпадъци.

— Това как ви засяга?

— Г-н Акарт — начинът, по който произнасяше името, звучеше, сякаш си прочиства гърлото. — Цял живот махам тези химикали от продуктите си. От това, в което увивате храната си, с което се миете, с което се обличате. Хартията, на която пишете. Аз ги правя екологично чисти, като махам тези ужасни… — той направи жест с късите си пръсти и смръщи лице, като че ли играеше на сцена — химикали от тях. И какво, по дяволите, се очаква да правя с тях сега? Правителствата си строят ядрените централи и после заравят ядрения отпадък, но бизнесмените нямат право. Няма вече да имаме право да заравяме отпадния продукт или просто да го горим, или да го изхвърляме в дълбокия океан. Тези бастарди в Брюксел дори искат да ми забранят да го пренасям към пустините в Третия свят, без да ги интересува, че хората в тези страни умират от глад и отчаяно търсят някакъв доход. Африканците ще умрат от глад, италианците ще умрат от глад, семейството ми ще умре от глад. Това е лудост!

Той пресуши чашата с шампанско.

— Простете ми, синьор Мондели, но вашите конкуренти не са ли в същата позиция?

— Конкурентите ми са само германци. Те имат дойче марката, когато им потрябват такива огромни инвестиции, за да се оправят с химикалите, както искат бюрократите. Аз нямам този лукс. Това е конспирация от германците да извадят конкуренцията от бизнеса.

— Но защо идвате при мен? Защо не потърсите вашето правителство?

— Ох, г-н Акарт, нима не знаете как стоят нещата в италианската политика? Моето правителство няма да помогне, защото е сключило сделка с германците за виното. Италианските фермери да продължават да произвеждат субсидирано вино, което никой не купува, в замяна за новите регулации по изхвърлянето на химическите отпадъци. Има триста хиляди производители на вино в Италия и само един Мондели. Вие сте политик, знаете какво означават тези цифри.

Мондели пропусна да спомене, че е усложнил положението си още повече, като е забягнал с една телевизионна актриса от Неапол, докато все още е бил женен за сестрата на италианския министър на финансите. Оттогава в Рим го посрещаха толкова топло, колкото автобус, пълен с английски футболни запалянковци.

— Много тъжно, синьор Мондели, съчувствам ви. Но очевидно това е въпрос, който се отнася до Италия.

— Въпросът се отнася до Европа, синьор Акарт. Бюрократите действат от името на Европа. Но прекаляват. А вие, британците, сте всеизвестни със способността си да се справяте с бюрократите в Брюксел и да им опонирате. Умолявам ви да обърнете внимание на въпроса. Умолявам ви да помогнете. Спрете регулацията. Комисарят по околната среда в Брюксел. Той е британец. Приятел ви е, нали?

— Може да се каже…

— Хубав човек — може би малко слаб. Много лесно го подвеждат хората му. Но иначе е хубав човек.

— Може да се каже и това…

— Доколкото знам, той много иска да го преназначите, като му свърши мандатът. Той би ви послушал.

Всичко това беше вярно, разбира се, всяка думичка.

— Вие имате правото да си извадите подобни заключения, синьор Мондели, но аз няма как да коментирам.

— Г-н министър-председател, не мога да ви опиша колко благодарен бих бил.

Това не беше вярно. Ъркарт знаеше от председателя на партията си, че Мондели е описал точно колко благодарен ще бъде. Беше предложил сто хиляди паунда за партийния бюджет. „Като знак на признателност към един велик интернационалист“, както сам бе казал. Стампър беше много доволен от уменията си да донесе такъв трофей за партията; Ъркарт беше на път да разбие илюзиите му.

— Опасявам се, че не мога да ви помогна, синьор Мондели.

— Ах, вашето британско чувство за хумор — не звучеше като да го оценява.

Изражението на Ъркарт беше, все едно току-що бе изял цял буркан кисели краставички.

— Вашите лични проблеми трябва да бъдат решени от италианските власти. Трябва да го разберете.

— Ще бъда съсипан…

— Наистина жалко.

— Но аз мислех… — италианецът потърси с поглед Стампър, който само сви рамене. — Мислех, че можете да ми помогнете.

— Не мога да ви помогна, синьор Мондели, не и като италиански гражданин. Не пряко.

Мондели дърпаше черната си папийонка и от смайване и ужас очите му бяха изскочили още повече.

— Обаче при такива сериозни обстоятелства мога да ви споделя нещо. И британското правителство не е много ентусиазирано от предложенията на Брюксел. Не са в наш интерес, нали разбирате. Ако зависеше само от мен, щях да наложа вето на цялата схема.

Музикантите бяха започнали да се връщат в оркестрината и оперната зала зашумя в очакване.

— За съжаление — продължи Ъркарт — това е само един от многото въпроси, по които трябва да преговаряме с нашите европейски партньори и с комисарите, дори с комисарите британци. Все за нещо трябва да отстъпим. А и имаме толкова много неща, които ни разсейват тук, в страната. Много трудни времена настъпиха, много разсейващи.

— От това зависи целият ми бизнес, г-н министър-председател. Или регулацията, или аз.

— Толкова ли е сериозно?

— Да!

— Тогава би било много щастливо развитие на нещата, ако интересите на правителството ми съвпаднат с вашите собствени.

— Бих бил толкова благодарен…

— Ако бях на ваше място, синьор Мондели, изправен на ръба на оцеляването… — той направи пауза, за да подуши въздуха като вълк, дебнещ плячка. — Мисля, че бих бил десетократно по-благодарен.

Ъркарт се засмя изкуствено, за да накара забележката си да изглежда лековата, но италианецът бе разбрал. Ъркарт го беше докарал до ръба на пропастта, беше го накарал да хвърли поглед надолу; сега му предлагаше спасително въже. Мондели се замисли за момент и когато проговори отново, нямаше тревога в гласа му. Вече не говореха за оцеляване, говореха за бизнес. Сумата представляваше около два процента от годишната му печалба — беше значителна, но в рамките на това, което можеше да си позволи. А и счетоводителите му можеха да намерят начин да му спестят данъци, като я отпишат като международна инвестиция. Той кимна бавно.

— Както казвате, синьор Акарт, наистина ще бъда много благодарен. Десетократно.

Ъркарт се направи, че не е чул, сякаш мислеше за собствените си идеи отделно от тези на италианеца.

— Знаете ли, крайно време е пак да опитаме да озаптим малко Брюксел. Мисля, че може да се окаже, че точно това е въпросът, по който да го направим. Има и няколко британски компании, които могат да пострадат…

— Бих искал да подпомогна вашите дейности, вашите кампании.

— О, така ли? Говорете със Стампър. Той е вашият човек. Аз нямам нищо общо с това.

— Както вече му казах, мисля, че сте велик интернационалист.

— Много любезно. Вечерта се оказа великолепна.

— Да. Но аз не съм голям любител на операта, г-н министър-председател — той пак масажираше бедрата си. — Ще ме извините ли, ако не остана за втората половина?

— Но Стампър е изхарчил толкова пари за билетите ни…

— Той е изхарчил много пари за билети, но вярвам, че аз изхарчих много пари за свободата си.

Папийонката увисна на гърдите му.

— Тогава лека вечер, синьор Мондели. Приятно ми беше.

Стампър печално изказа похвалите си, докато туловището на италианския благодетел изчезваше през вратата, после Мортима Ъркарт се появи отново, разнасяйки мирис на парфюм около себе си и мърморейки нещо за прием с изпълнителите, след като приключи операта. Ъркарт не я слушаше. Военновременният му фонд започваше да се попълва и вятърът пак духаше в неговата посока. Но дори докато усещаше вълна на задоволство, той не смееше да забрави, че вятърът в политиката рядко е попътен задълго. Не биваше да оставя този да излезе извън контрол, иначе можеше да се превърне в разрушителен тайфун, вероятно разрушителен за него самия. Но ако духаше в негова посока достатъчно силно и достатъчно дълго, все пак можеше да успее. До март. Когато чинелите издрънчаха, за да обявят началото на второ действие, той се облегна в седалката си и се загледа в тавана. Дупетата на херувимите му напомняха на някого, на една студентка на кожения диван. Не можеше да си спомни името й.