Майкъл Добс
Да изиграеш краля (29)

Глава двадесет и седма

Казват, че Гай Фокс^[1] е единственият човек, влязъл в сградата на Парламента с искрени намерения. Мисля, че това е несправедливо към архиепископите. Или поне някои от тях.

Обядът започна отлично. Както Мики Куилингтън, така и неговият първи братовчед, лорд Чезъм от Кинсейл, бяха ценители на доброто бордо, а избата към трапезарията на Камарата на лордовете предлагаше огромен избор. Спряха се на „Леовил-Бартон“, но не можаха да решат дали да е реколта ’82 или ’85. Затова поръчаха по една бутилка и от двете и се хлъзнаха в топлата прегръдка на следобеда сред елегантната махагонова ламперия и услужливия персонал. Чезъм беше с поне двадесет години по-възрастен от Куилингтън и значително по-богат, а безпаричният млад благородник се надяваше обядът да се превърне в добра прелюдия към призива му за семейна солидарност под формата на щедра рента срещу няколкостотин акра в Оксфордшир от страна на неговия роднина, но за съжаление, тактиката му се оказа погрешна. Виното дойде в повече на възрастния благородник и той не успяваше да се концентрира, като от време на време само възкликваше, че не живее в Оксфордшир. Сметката, макар и с голяма отстъпка, все пак отразяваше специалната реколта на виното и това нанесе сериозни поражения на джоба на Куилингтън. Той остана с надеждата дъртото копеле да си възвърне акъла, докато дойде време за чай.

Те бяха дошли в Камарата с намерението да изкажат своите възражения срещу един законопроект, който целеше напълно да забрани лова на лисици. Дебатът вече беше доста напреднал до момента, в който заеха местата си на тъмночервените пейки с грапава кожена тапицерия в готическата зала. Само минута по-късно Чезъм вече беше заспал, а Куилингтън се беше привел с брадичка, опряна на коленете, и слушаше с нарастващо раздразнение изказването на един бивш професор по политехника, който наскоро се беше издигнал до пожизнена благородническа титла поради заслугите си в проучването на въпросите на профсъюзите. Той говореше надълго и широко за това колко покварени и назадничави са тези, които все още смятат, че притежават провинцията и природата, сякаш им се полага по божествено право. Дебатите в Камарата на лордовете се провеждаха с много по-малко помпозност и злоба от тези в Долната камара, както подхождаше на аристократичната и почти семейна атмосфера, но това не пречеше благородникът да се изказва твърдо и убедително. Из цялата зала, необичайно пълна — специално за случая бяха дошли всички наследствени благородници и горяни от селските покрайнини — се разнесе ръмжене на наранена гордост като от приклещени глигани. Такива емоционални прояви не бяха присъщи за Горната камара, но не беше присъщо и да се съберат толкова много членове, освен в случаите на някое кралско погребение. Това бяха лордовете в цялата им прелест.

Куилингтън прочисти гърло; дебатът заплашваше да развали приятното усещане от бордото. Политехникът разширяваше полето на атака от лова на лисици към ловците изобщо и Куилингтън беше на път да направи голямо изключение. Той не беше от онзи тип хора, които оспорват правата на другите, никога не бе гонил някой фермер, с когото му се засичат земите, а всяка щета, причинена от лова, заплащаше на момента. Мамка му, неговият род винаги е бил добър стопанин. Това им беше струвало богатството и здравето на баща му, почти нищо не бе останало за майка му, която изкарваше последните си години като плачеща вдовица. А сега този изрод, който беше прекарал целия си живот до парното в университетския си офис и беше живял със заплата, защитена от инфлацията, го обвиняваше, че не е нищо повече от муфтаджия, че живее на гърба на обществото. Дойде му в повече, много в повече. Не можеше да оставят подобни безсрамни инсинуации да продължават, те навяваха спомени за един тип класова война, който трябваше да е отминал преди петдесет години.

— Крайно време е да ги сложим на мястото, не мислиш ли, Чези?

Преди да се усети, Куилингтън вече беше на крака.

— Този дебат само на пръв поглед се отнася до лова на лисици, но това е единствено оправдание. Отзад стои коварна атака към традициите и ценностите, които не само че крепят страната ни, не само че крепят тази Камара, но винаги са крепели и цялото ни общество. По земите ни ходят такива, които искат да разрушат всичко това, може би има такива и сред нас — той нарочно не погледна предишния говорител, за да разберат всички точно кого има предвид. — Такива, които от името на демокрацията се опитват да наложат своите собствени тесногръди, крайни възгледи и да заглушат мнозинството, което се опитва да се държи умерено и което представлява гръбнака на всичко истинско и велико в Британия.

Той облиза устни, бузите му бяха поруменели, отчасти бордото, отчасти искрената емоция бяха успели да преборят типичното за него неудобство, когато говореше пред много хора, заради което много пъти му се беше завързвал езикът при откриването на ежегодните селски събори.

— Тези хора искат революция и нищо по-малко от това. Те биха изоставили традицията, ако можеха, щяха да закрият тази Камара, щяха да потъпчат правата ни.

Куилингтън размаха пръст в посока на трона, който превземаше другия край на залата и стоеше там празен и окаян на своя амвон.

— Дори се опитват да заглушат и омаловажат нашето кралско семейство.

Няколко от лордовете повдигнаха вежда едновременно. Правилникът много ясно забраняваше обсъждането на кралското семейство, особено в контекста на темата за един кървав спорт.

— Направо към въпроса, милорд — изръмжа един от тях предупредително.

— Но благородни лордове, това е въпросът — запротестира Куилингтън. — Ние не сме тук, за да подпечатваме безгласно това, което ни изпраща Долната камара. Ние сме тук, за да предложим своите съвети, становища, предупреждения. И го правим точно както и монархът, защото ние представляваме истинските дългосрочни интереси на тази страна. Ние представляваме ценностите, които са направили нацията ни велика в предишните векове и които ще продължават да я водят в новия век. Ние не сме тук, за да се влияем от всяка нова мания или мода. Не страдаме от нуждата да мамим, за да бъдем избрани, да се преструваме, че можем да угодим на всички, да даваме обещания, които знаем, че не можем да изпълним. Ние сме тук, за да представляваме всичко, което остава вечно и непоклатимо в обществото.

От претъпканите пейки около Куилингтън започна да се чува мърморене „Правилно! Браво!“. Лорд — канцлерът барабанеше с пръсти и слушаше внимателно под перуката и хермелина, седнал на своеобразното диванче, пълнено с овча вълна. Тази реч беше много необичайна, но и доста забавна.

— Може да ви се струва преувеличено да смятаме, че тези, които кроят планове да ни осуетят лова, ще атакуват и Бъкингамския дворец, но това, което виждаме напоследък, трябва да ни накара да браним твърдо онова, в което вярваме, а не да се заравяме в дупките си като гризачи.

Дългите му, жилести ръце бяха протегнати театрално напред, сякаш се опитваше да придърпа симпатиите им. Нямаше нужда, перовете вече започваха да кимат и да потупват коленете си одобрително.

— Както тази Камара, така и кралското семейство имат задачата да бранят вечните аспекти на националния интерес, без да са в оковите на личните интереси, както е на други места. Тази Камара не се нуждае от това да прави метани пред парите и силата на комерсиалните интереси!

Политехникът благородник се беше изправил, готов да го прекъсне. Беше убеден, че Куилингтън е на ръба да прекрачи границата.

— Не сме изкушени да подкупваме широката общественост със собствените й пари. Това не е за нас. Ние сме тук, за да защитаваме обществеността от късогледството и лъжите. И какъв по-важен момент за този ни дълг от сега, когато имаме нов кабинет и нов министър-председател, които не са избрани пряко от народа. Ако той има дързостта, нека отиде в провинцията и да обещае, че ще кастрира монарха и че ще закрие Камарата на лордовете, но докато не спечели това право и тази власт на редовни избори, нека не му позволяваме да прави тихомълком и задкулисно това, което все още няма възможност да направи публично.

Политехникът изгуби търпение. Не му беше съвсем ясно в каква посока се отвлича Куилингтън, но емоционалната температура в залата се беше повишила, викове в подкрепа на Куилингтън идваха от всички страни и изведнъж той усети, че залата се свива около него като в съд.

— Моля, ред! — намеси се той. — Благородният лорд трябва да се въздържи.

„Защо?“, „Не, оставете го да продължи…“, „Нека да довърши…“. От всички страни окуражаваха Куилингтън и му даваха съвети. Политехникът беше на крака, викаше и ръкомахаше, но напразно. Куилингтън беше спечелил и той го знаеше.

— Аз приключих, уважаеми лордове. Не забравяйте своя дълг, не забравяйте своята преданост към краля, не забравяйте колко жертви сте направили вие и вашите предци, за да направите тази нация велика. И нека използваме този проклет проектозакон, за да напомним на останалите, че не сме забравили, и да накараме лъва да реве отново!

Той седна, докато перовете удряха с листовете от дневния ред по кожените седалки пред себе си, за да покажат своето одобрение.

Когато заудряха от двете му страни, възрастният Чезъм се стресна и се събуди.

— Какво? Какво стана? Изпуснах ли нещо, Мики?

* * *

— Процедурен въпрос, г-жо Председател.

— За процедурен въпрос г-н Джереми Колторп.

Пискливият глас на председателката прониза шумотевицата в Камарата на общините. Депутатите се подготвяха за гласуване след дебат с опозицията относно жилищата под възприетия стандарт — дебат, който вече се точеше повече от три часа. Обикновено председателката язвително отхвърляше процедурни въпроси по време на подобни дебати, а древните правилници на Камарата изискваха при такива прекъсвания депутатът да покрива главата си — за да се вижда по-добре, така пишеше в правилника, и за да обезкуражава тези, които просто целят да пилеят времето на останалите. Но Колторп беше народен представител с дългогодишен опит и не беше известен като проблемен характер. Той се изправи достолепно, макар и малко абсурдно, покрит със сгъваема оперна шапка, която държаха в залата за такива случаи. Процедурните въпроси често включваха комичен елемент и всички в залата млъкнаха в очакване да чуят какво тревожи това старче.

— Г-жо Председател, в много редки случаи се появява въпрос от такава важност и неотложност, че е неизбежно за работата на Камарата да се реши за нужно да бъде призован компетентният министър, за да отговори. Смятам, че случаят е точно такъв.

Имаше и друга причина, разбира се. Новините за речта на Куилингтън се бяха разнесли из чайните и баровете на Долната камара още докато Колторп се псуваше, че е оплескал така нещата със Стампър; нямаше много опит в това да раболепничи пред бивши агенти по недвижимите имоти, успокояваше се той, но знаеше, че е сгафил. Беше слушал информацията за речта на пера, както удавник посреща сирената на спасителен кораб, и веднага се завтече да намери Стампър, ужасен да не би някой да го изпревари. Четиридесет минути по-късно вече се беше върнал в залата и беше на крака.

— По-рано днес следобед на едно друго място един благороден лорд обвини тази Камара в политическа корупция. Обвини я, че иска да отнеме конституционните права на краля и на лордовете и изказа твърдение, че на Негово величество му е отнето правото да говори. Такива обвинения към действията на тази Камара и към офиса на министър-председателя са…

— Чакайте малко! — председателката принуди Колторп да замълчи с развлачен ланкастърски акцент. — Аз нищо не знам за това. Как смеете. Знаете, че правилникът ни забранява да се обсъждат теми, свързани лично с краля.

— Това не е личен въпрос, а конституционен, и то от най-голяма важност, г-жо Председател. Правата на тази Камара са неприкосновени по традиция и са установени с течение на много години. Когато са заплашени, трябва да бъдат защитени.

— Независимо от това, искам първо да видя какво точно се е казало, преди да ви оставя да продължите — председателката направи знак на Колторп да седне, но той не се отказа.

— В наш ущърб е да се бавим, г-жо Председател. Това е още един пример за намесата, за интервенционизма на модерната монархия…

— Достатъчно! — тя скочи на крака и се взираше гневно в Колторп над полукръглите си очила.

— Но г-жо Председател, трябва да ни бъде позволено да отговаряме на атаките към нас, независимо откъде идват. Дебатът в едно друго място, привидно относно лова на лисици, се превърна в пряка нападка към тази Камара. Разбира се, г-жо Председател, аз нямам намерение да поставям под съмнение почтеността на човека, решил да отправи тези нападки…

Тя хареса как започва изречението му и се поколеба за момент.

— Предполагам, че е възможно — продължи той — да се вълнуваш дълбоко от благосъстоянието на нацията, качен на кон, докато гониш лисици.

От пейките наоколо се чу развеселен рев на одобрение.

— Дори е възможно да си съпричастен с бедите на бездомните от луксозния си палат — или, ако трябва да сме честни, няколко палата. Може дори, не мога да отрека, че е възможно, да те возят из страната в лимузини и частни влакове с четиридесет вагона и от прозорците им да видиш проблемите на тези, приковани към инвалидни колички…

— Четиридесет вагона? — извиси се нечий глас. — За какво, за бога, са му четиридесет вагона?

Мадам председателката отново беше на крака, беше се изправила на пръсти, опитвайки да си придаде повече ръст и авторитет, и гневно размахваше очилата си в посока на Колторп, но той само повиши глас и не й обърна внимание.

— Възможно е също така тези, които живеят изцяло на гърба на данъкоплатците, без самите те да плащат данъци, да обвиняват в алчност и егоизъм онези, които плащат. Възможно е, г-жо Председател, но е по-вероятно това да е същият този тор, с който покриват градините на двореца.

Виковете на председателката „Ред! Моля, ред!“ се загубиха сред избухналата гюрултия.

— Ако многоуважаемият джентълмен не си седне на мястото веднага, ще бъда принудена да го накажа — каза тя, заплашвайки Колторп с процедурата, която би го изхвърлила от Парламента за остатъка от седмицата.

Но вече беше твърде късно. Когато Колторп погледна към скамейките, където седеше пресата, той видя как бясно пишат в тефтерите си. Щяха да се скупчат да го чакат отвън, като излиза от залата. Той беше казал каквото трябваше; щеше да го пише във всеки вестник на сутринта.

— Ред! Моля, рееед! — викаше председателката.

С това, което той самият виждаше като достойнство, Колторп се поклони, оперната шапка падна от главата му и се изтърколи по пода, докато той сядаше на мястото си.