Майкъл Добс
Да изиграеш краля (39)

Глава тридесет и шеста

Конституционният монарх е като бутилка добро вино — оставяш го на тъмно и от време на време го обръщаш и го забърсваш от прах. Но като цяло си седи там и чака да потрябва.

— Мортима. Филийките пак са прегорени!

Ъркарт се загледа в руините на закуската си, която се разпадна при първото докосване с ножа, и се посипа в скута му. Съпругата му все още беше по пеньоар; пак се беше прибрала късно — „Работя усилено да казвам на света колко прекрасен човек си, скъпи“ — и още не се беше събудила съвсем.

— Аз не мога да мисля в тази смешна малка кухня, Франсис, камо ли да ти препичам филийки. Организирай ремонта и ще имаш закуска като хората.

Пак това. Беше забравил, отложил. Други неща му бяха на главата.

— Франсис, какво има?

Тя го познаваше достатъчно отдавна, за да забележи знаците. Той посочи вестниците, които обявяваха плановете за визитите на краля.

— Не се върза на блъфа ми, Мортима.

— Лошо ли ще е?

— Може ли да е по-лошо? Точно когато всичко се подреждаше. Рейтингите — в наша полза, бях на път да обявя избори. Но това ще промени всичко.

Той изтупа трохите от скута си.

— Не мога да очаквам подкрепата на провинцията, ако всички говорят само за бедност и пенсионери, които умират от студ. Ще изхвърчим от „Даунинг стрийт“, преди да си имала време да избереш нови тапети.

— Да изхвърчим от „Даунинг стрийт“? — тонът й беше притеснен. — Не искам да се заяждам, но нали току-що дойдохме?

Той я погледна многозначително.

— Ще ти липсва ли? Изненадваш ме, Мортима. Ти почти не се прибираш.

Но обикновено се прибираше преди изгрев и сега, когато седеше срещу него, той разбираше защо. Сутрините не бяха силата й.

— Не можеш ли да се бориш с него?

— Мога, да. И с времето ще го победя. Но нямам време, Мортима, само две седмици. А най-жалкото е, че кралят дори не разбира какво е направил.

— Не бива да се отказваш, Франсис. Дължиш го на мен, както и на себе си.

Тя се бореше със собствения си тост, сякаш да демонстрира колко слаби и безполезни същества са мъжете. Но не се справяше по-добре от него и това я дразнеше.

— Споделяла съм с теб всички жертви и цялата работа, нали не си забравил. И аз имам живот. И ми харесва да съм жена на министър-председател. И един ден ще бъда вдовица на бивш министър-председател. Ще имам нужда от финансова стабилност и социално признание, когато остана сама.

Звучеше егоистично, безчувствено. А когато вече не можеше да се стърпи, понякога използваше най-силното си оръжие, неговата вина.

— Ако имах деца, които да се грижат за мен, щеше да е различно.

Той пак се загледа в останките от закуската си. Дотам се беше стигнало. До пазарлъци относно ковчега му.

— Бори се с него, Франсис.

— Това възнамерявам да направя, но не го подценявай. Аз му отрязвам крака, а той продължава да подскача срещу мен на един крак.

— Тогава опитай по-смело.

— Имаш предвид като Джордж Вашингтон?

— Имам предвид като скапания Кромуел. Или той, или ние, Франсис.

— Толкова се мъчих да избегна това, Мортима, наистина се опитах. Не става дума само да унищожа един човек, а също и няколкостотин години история. Всичко си има граници.

— Помисли си, Франсис. А възможно ли е?

— Със сигурност няма да ми липсва цялото това вайкане за непривилегированите.

— Правителствата не решават проблемите на хората, просто ги пренареждат в своя полза. Можеш ли да ги пренаредиш в своя полза?

— В рамките на две седмици?

Той се загледа в решителния й поглед. Молбата й беше искрена и настойчива. На живот и смърт.

— Точно това си мислих цяла нощ — кимна внимателно той. — Може и да се получи. С малко късмет. И малко магия. Да обърнем проблема към него — народът срещу краля. Но това няма да бъдат просто избори, ще бъде революция. Ако спечелим, кралското семейство никога няма да се възстанови.

— Не очаквай да ми стане жал. Аз съм от рода Къхуун.

— Но дали аз съм от рода Кромуел?

— Ще свършиш работа.

Изведнъж той си спомни, че Кромуел е бил изровен и изгнилият му череп е бил набучен на кол. Гледайки трохите изгорял тост, той се страхуваше, че тя може да се окаже права.