Майкъл Добс
Да изиграеш краля (7)

Глава пета

Политикът няма приятели.

— Това наистина е отвратително — Мортима Ъркарт сбърчи ожесточено нос, докато разглеждаше стаята.

Бяха минали седем дни, откакто семейство Колингридж събраха последните си вещи от малкия апартамент над „Даунинг стрийт“ №10, който се полагаше на министър-председателите. Сега всекидневната имаше атмосферата на тризвезден хотел. Липсваше й какъвто и да било характер, той вече си беше отишъл заедно с кутиите от преместването, и това, което беше останало, бе в добро състояние, но носеше естетиката на чакалня в жп гара.

— Толкова отблъскващо. Няма да стане така — повтори тя, взирайки се в тапетите, по които сякаш очакваше да види избледнели релефни фигурки на ято патици.

За момент се разсея, докато минаваше покрай дългото огледало на стената, и крадешком провери натрапчивите червеникави нюанси, които беше накарала фризьорката да сложи в косата й по-рано тази седмица, когато чакаше да излязат резултатите от гласуването. Победоносни кичури, така ги беше нарекла фризьорката, но нямаше как някой да повярва, че това са естествените тонове на косата й, и от няколко дни тя непрестанно си играеше с цветния баланс на дистанционното, чудейки се дали е време да смени телевизора, или фризьорския салон.

— Какви особени хора са били тук — мърмореше си тя, изтупвайки някакви въображаеми прашинки от костюма си „Шанел“.

Секретарката на мъжа й от Камарата на общините я съпровождаше при огледа, забила нос в някакъв тефтер. Тя искрено харесваше семейство Колингридж; имаше по-специфично мнение за Мортима Ъркарт, чиито студени очи й придаваха хищнически вид и непрестанните й диети в борбата с целулита под скъпите дрехи я поставяха в състояние на несекващо недоволство поне спрямо другите жени, особено по-младите от нея.

— Разберете как можем да се отървем от всичко това и какъв е бюджетът за ново обзавеждане — изджавка г-жа Ъркарт, докато крачеше бързо по късия коридор, водещ към вътрешността на апартамента, и почукваше в укор по брадичката си.

Изграчи паникьосано, когато отвори вратата вляво и откри тясната кухня с мивка от неръждаема стомана, черно-червени синтетични плочки и без микровълнова. Мрачното настроение я беше завладяло изцяло до момента, в който започна да разглежда клаустрофобичната трапезария с атмосфера на ковчег и с изглед към едно мърляво таванско помещение точно под прозореца. Тя се върна в дневната, седна в един от фотьойлите с тапицерия на щамповани рози, големи колкото слонски крака, и заклати разочаровано глава, когато се чу почукване откъм антрето.

— Влез! — изкомандва отчаяно тя, спомняйки си, че входната врата дори не се заключва, бяха й казали, че това е поради съображения за сигурност, но според нея беше по-скоро за улеснение на служителите, които постоянно сновяха навън-навътре с вестници и документи. — И на това му се вика дом.

Тя изстена, театрално заравяйки глава в ръцете си.

Погледът й се проясни, когато се обърна да разгледа посетителя. Той беше на не повече от тридесет години, слаб и жилав, с модерна, филирана прическа.

— Г-жо Ъркарт, аз съм инспектор Робърт Инсол, „Специален отдел“ — заяви той с тежък лондонски акцент. — Отговарях за безопасността на съпруга ви по време на изборите, а сега ми повериха и вашата сигурност тук, на „Даунинг стрийт“.

Той имаше естествен чар и усмивка, към които Мортима Ъркарт не можеше да остане безразлична, не можеше и да не се възхити на физиката му.

— Сигурна съм, че сме в добри ръце, инспекторе.

— Даваме най-доброто от себе си. Но нещата ще бъдат различни за вас сега, като сте тук — продължи той. — Има няколко неща, които трябва да ви обясня, когато имате възможност.

— Заповядайте, инспекторе, седнете и скрийте поне част от тези грозни мебели и ми кажете всичко, което трябва…

* * *

Ландлес помаха, докато тълпата аплодираше. Зяпачите нямаха представа кой седи зад потъмнените стъкла на ролс-ройса, но това беше исторически ден и те искаха да бъдат част от всичко това. Тежките метални врати, които пазеха входа към „Даунинг стрийт“, се отвориха и полицаят на смяна поздрави с елегантно отдаване на чест. Ландлес се чувстваше добре, почувства се още по-добре, когато видя, че тротоарът отсреща беше пълен с камери и репортери.

— Работа ли ще ти предложи, Бен? — провикна се хор от гласове, когато той се измъкна от задната седалка на колата.

— Вече си имам работа — изръмжа той, гледайки собственически на всичко наоколо и наслаждавайки се на всеки момент.

Закопча сакото, което се ветрееше около хълбоците му.

— А може би благородническа титла? Място в Камарата на лордовете?

— Барон Бен от Бетнал Грийн? — месестото му лице се изкриви в скептична гримаса. — Звучи повече като пародиен мюзикъл, отколкото като заслужена чест.

Много хора се разсмяха, а Ландлес се обърна и мина през лъскавата черна врата, която водеше към антрето, но на пътя му се изпречи куриер, носещ огромен асортимент от цветя. Вътре коридорът беше обсипан с изобилие от букети и кошници с цветя, всички все още в целофан, а тепърва прииждаха още и още. Цветарските магазини в Лондон поне за няколко дни можеха спокойно да забравят за рецесията. Някакъв човек поведе Ландлес по дебелия червен килим, който стигаше до вратата на залата на кабинета в другия край на тясната сграда, и той усети, че върви припряно. Забави крачка, наслаждавайки се на усещането. Не можеше да си спомни кога за последен път е бил толкова развълнуван. Някакъв служител, пъпчив натегач, го въведе право в залата на кабинета и затвори вратата тихо зад него.

— Бен, заповядай. Влез — Ъркарт помаха за поздрав, но не се изправи. Посочи му стол от другата страна на масата.

— Голям ден, Франсис. Голям ден за всички ни.

Ландлес кимна на Стампър, който се беше облегнал на един радиатор, сериозен като войник от преторианската гвардия, и Ландлес усети, че никак не му е приятно присъствието на този трети човек в стаята. Досега, когато беше имал вземане-даване с Ъркарт, винаги бяха само двамата; все пак нямаше как да търсят публика, докато обсъждат по какъв начин да съсипят предишния глава на правителството. До този момент Ъркарт винаги беше изпълнителят, а Ландлес — силната фигура, но сега, когато погледна през масата, нямаше как да не забележи, че нещата са се променили, че ролите са разменени. Изведнъж, обхванат от безпокойство, той протегна ръка, за да поздрави Ъркарт, но това беше един непохватен жест. Наложи се Ъркарт да пусне писалката, да дръпне стола си назад, да се изправи и да се протегне само за да открие, че масата е твърде широка, и всичко, което успяха да постигнат, е да докоснат върховете на пръстите си.

— Браво, Франсис — промърмори смутено Ландлес и седна. — За мен това значи много — да ме поканиш тук още в първата си сутрин като министър-председател. Особено по този начин. Мислех, че ще трябва да се промъквам през задния двор покрай кофите за боклук, но искам да ти кажа, че се почувствах страхотно, като минах пред всички тези камери и прожектори отвън. Оценявам публичната проява на доверие, Франсис.

Ъркарт разпери широко ръце, жест, който трябваше да замени думите, които не съумяваше да намери, и тогава Стампър се намеси.

— Г-н министър-председател — започна той, натъртвайки на обръщението.

Това беше своеобразно порицание към прекомерното фамилиарничене от страна на медийния магнат, но то се хлъзна по дебелата кожа на Ландлес, без да го засегне.

— Простете, че се намесвам, но новият председател на Камарата на лордовете ще бъде тук след пет минути.

— Прости ми, Бен. Вече започвам да разбирам, че министър-председателят е слуга, а не господар. Слуга най-вече на графика. Да говорим направо, ако нямаш нищо против.

— И аз така обичам — Ландлес се наведе напред очаквателно.

— Ти контролираш групата „Кроникъл“ и се опитваш да вземеш контролния пакет на „Юнайтед Нюзпейпърс“, а правителството трябва да реши дали подобна сделка ще бъде в интерес на обществото.

Ъркарт се взираше в попивателната пред себе си, сякаш четеше от сценарий или беше съдия, който произнася присъда. На Ландлес хич не му харесваше тази внезапна проява на формалност, толкова различна от предишните им разговори по въпроса. Ръцете на Ъркарт се разпериха отново, докато той търсеше думите, които му убягваха. Накрая стисна юмруци.

— Съжалявам, Бен. Няма как да стане.

Тримата мъже останаха неподвижни като чучела, а думите закръжиха във въздуха като птици, спускащи се към плячка.

— Какво, по дяволите, значи това, бе? Как така няма да стане? — тонът беше преминал към уличен жаргон, облицовката беше изчезнала.

— Правителството не смята, че това ще бъде в интерес на обществото.

— Глупости, Франсис. Бяхме се разбрали.

— По време на цялата си кампания министър-председателят с голямо внимание избягваше да заеме категорична позиция по тази сделка, това лесно може да се провери, изказванията му бяха много ясни — намеси се Стампър.

Ландлес не го отрази, цялото му внимание бе насочено към Ъркарт.

— Имахме сделка! Ти го знаеш. Аз го знам.

— Както казах, Бен, министър-председателят невинаги е господар на себе си. Няма как да се пренебрегнат аргументите против твоята оферта. Вече притежаваш над 30 процента от пресата в страната; с „Юнайтед“ ще станат почти 40.

— Моите 30 процента те подкрепяха във всеки един момент, както ще бъде и с моите 40. Това беше сделката.

— Което оставя 60 процента, които никога няма да забравят, нито да простят. Разбираш ли, Бен, цифрите просто не излизат. Не е в националния интерес. Не и за новото правителство, което вярва в конкуренцията и служи на потребителя, а не на големите корпорации.

— Глупости. Имахме сделка! — юмруците му се стовариха върху масата.

— Бен, не е възможно. Трябва да разбереш. Не мога с първия си акт като министър-председател да те оставя да захапеш такова голямо парче от британската вестникарска индустрия. Това не е добър бизнес. Не е добра политика. И честно казано, ще доведе до много неприятни заглавия по първите страници на повече от половината вестници.

— Но ако захапеш мен, това ще доведе до страхотни заглавия, така ли, мамка му? — Ландлес наведе глава напред като разярен бик, челюстта му се тресеше гневно. — Значи затова ме покани да мина през парадния вход, копеле такова. Видяха ме да влизам и сега трябва да ме видят как ще изляза. С краката напред. Организирал си ми публична екзекуция пред всички камери от цял свят. Дебелият капиталист като жертвено агне. Предупреждавам те, Франки. Ще се боря с теб на всяка крачка с всичко, което имам.

— Което оставя само 70 процента от вестниците плюс всяка телевизионна и радиопрограма, които ще аплодират един смел министър-председател — прекъсна го високомерно Стампър, докато разглеждаше ноктите на ръцете си. — Един министър-председател, който не се страхува да откаже на най-близките си приятели, ако националният интерес го изисква. Каква страхотна новина.

Ландлес беше като на разстрел от две страни. Червеникаво лилавото му лице потъмня още повече, цялото му тяло се тресеше от негодувание. Не успяваше да намери думи нито да се спазари, нито да ги убеди, не можеше нито да ги сплаши, нито да се споразумее с тях, и му оставаше само да блъска по масата със свити юмруци.

— Ти, нещастно, гадно лай…

Изведнъж вратата се отвори и Мортима Ъркарт нахлу в цялата си прелест.

— Франсис, това е абсурд, пълен абсурд. Апартаментът е ужасен, обзавеждането е отвратително, а ми казват, че нямало бюджет да се оправи…

Тя замлъкна, когато видя юмруците на Ландлес да треперят на десет сантиметра над масата.

— Виждаш ли, Бен, един министър-председател не е господар дори в собствения си дом.

— Спести ми проповедите.

— Помисли си, Бен. Забрави за това. Ще има други сделки, други интереси, които преследваш, и тогава ще мога да помогна. Ще ти е полезно да имаш приятел в „Даунинг стрийт“.

— Точно това си мислех, когато ти помогнах да станеш министър-председател. Моя грешка.

Ландлес бе възвърнал самоконтрол, ръцете му вече не трепереха, а погледът му бе станал стъклен и фиксиран върху Ъркарт, само стиснатата му челюст издаваше напрежението в него.

— Съжалявам, ако съм ви прекъснала — каза с неудобство Мортима.

— Мисля, че г-н Ландлес точно си тръгваше — намеси се Стампър от гвардейския си пост до радиатора.

— Съжалявам — повтори Мортима.

— Няма нищо — отговори Ландлес с очи, все още фиксирани върху съпруга й. — И без това не мога да остана. Току-що научих, че предстои едно погребение, на което трябва да отида.