Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Къща от карти (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Play the King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Майкъл Добс

Заглавие: Да изиграеш краля

Преводач: Георги Иванов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: Алианс принт

Излязла от печат: януари 2016

Отговорен редактор: Христо Блажев

Редактор: Ганка Филиповска

Художник: Дамян Дамянов

ISBN: 978-954-28-1980-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5797

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и осма

Лоялността е като въздържанието — лесно е да се заяви, трудно е да се изпълни.

Ландлес се подстригваше, когато дойде обаждането, а той никак не обичаше да го безпокоят в такива моменти. Секретарката му смяташе, че това произтича от срама му, че неговият фризьор, който идваше в офиса на бизнесмена веднъж на две седмици, е от „деликатните“, както тя се изразяваше. Но Ландлес нямаше проблем с това. Куентин беше единственият фризьор, който беше намерил начин да се оправя с твърдата му като метла коса, и то без да използва пяна и разни подобни, а освен това Ландлес имаше репутация с жените, която беше безпрекословна и достатъчна, за да не може да бъде накърнена от срещите му с един изявен гей. Всъщност Куентин беше безсрамен клюкар, който имаше неизчерпаем фонд от истории за другите си известни клиенти, които явно го смятаха за нещо като изповедник, що се отнася до сексуалния им живот. На Ландлес винаги му беше интересно какво са склонни да споделят или да изфантазират другите, и то само под въздействието на един ароматен шампоан и компетентен масаж на скалпа. Той самият си държеше устата затворена и слушаше. Беше се потопил в очарователния разказ за това кои други части на тялото си бръснеше звездата на най-гледаната сапунена опера в страната, когато воят на телефона го извади от унеса.

Беше главният му редактор, който търсеше съвет или по-скоро гледаше да се презастрахова, както обикновено. Но Ландлес нямаше против, не и в този случай. Все пак това беше негова идея.

— Как ще го отиграят другите? — изръмжа той.

— Никой не е сигурен още. Историята е толкова необикновена.

Новината включваше краля, министър-председателя, Камарата на лордовете и Камарата на общините — архиепископът не беше намесен засега, но без съмнение вестник „Сън“ или пък „Мирър“ щяха да намерят някаква връзка. Но пък идваше от господата Никой и Никой — много малко хора бяха чували за Колторп, едва ли някой бе чувал за Куилингтън. Темата беше чувствителна за политическата секция.

— Какво казват от „Даунинг стрийт“? Накъде натискат?

— Предпазливи са. Твърдят, че нямат нищо общо. Измиват си ръцете. Разбират, че са засегнати сериозни теми и това трябва да бъде отразено, но намекват, че Куилингтън е глупак, а Колторп е прекалил. Не искат да се повтаря случилото се преди Коледа.

— Но не поискаха да не го публикуваме, така ли?

— Не.

— Колторп се опита да премести обществения дебат от разделената нация към парите. Умно, твърде умно, за да го е измислил сам. Пускат хвърчила. Пробваха с Колторп да видят дали ще хване вятър.

— Какво да правим тогава?

Не толкова, защото беше обещал на Куилингтън, а по-скоро по инстинкт — инстинкт на човек, който през целия си живот беше свикнал на уличен бой, който беше свикнал да разпознава разликата между сенките, които предлагат прохлада, и тези, в които се крие врагът — той вярваше на инстинктите си, а те му казваха, че зад тези сенки дебне фигурата на Франсис Ъркарт. Ако Ландлес хвърлеше малко светлина наоколо, кой знае какво можеше да изскочи. Така или иначе, беше инвестирал много пари в кралското семейство и нямаше как да извади дивиденти, освен ако семейството не влезе в новините. Добри новини, лоши новини или по средата, за него нямаше значение — стига да са там.

— Изпляскай го на първа страница. Водещата новина.

— Мислиш, че е толкова голямо?

— Направи го толкова голямо.

В слушалката се чу нервно дишане, докато редакторът се мъчеше да настигне логиката на своя работодател и да я схване.

„Перовете нападат Ъркарт“? — предложи той, опитвайки няколко заглавия. — „Министър-председателят не е избран и не става за избиране, казва съюзник на краля“?

— Не, идиот такъв. Допреди шест месеца говорехме на целия свят колко прекрасно и благородно същество е Ъркарт. От „осанна“ до „разпни го“ само с един скок ще дойде в повече дори на нашите читатели. Направи го балансирано, безпристрастно, авторитетно. Но да е голямо.

— И да хванем другите в крачка — това беше заключение, а не въпрос: такава първа страница нямаше да има никой друг.

— Не, не и този път — отговори замислено Ландлес. — Пусни мухата в новинарската зала.

— Но това значи, че ще обиколи цялата „Флийт стрийт“ за по-малко от час.

И двамата знаеха, че в екипа им има журналисти, които взимат подкупи, за да докладват на конкуренцията какво се случва във вестника, по същия начин, както те самите плащаха за същото на журналисти в други вестници.

— Всички ще ни последват. Ще решат, че знаем нещо, което те не знаят. Всички ще ги е страх да не останат назад, всяка първа страница ще е като нашата…

— Именно. Тази новина ще се задържи, защото ще направим така, че да се задържи. Свободно, безпристрастно и в националния интерес. Докато не дойде времето да заемем позиция и тогава ще вдигнем такъв шум, че нашият г-н Ъркарт да сънува кошмари с месеци. И тогава ще се уверим, че той не само не е избран, ами няма и никога да бъде.

Той тресна слушалката и се обърна към Куентин, който се беше облегнал на далечната стена на огромната покрита с мрамор баня и уж се занимаваше с миглите си.

— Куентин, помниш ли крал Едуард Втори?

— Говориш за онзи, дето го убили с нагорещен ръжен? — той сви устни, спомняйки си с отвращение легендата за тази ужасна касапница.

— Ако чуя, че е излязла и думичка от този разговор извън тези стени, ти ще станеш Куентин Първи. А аз лично ще държа ръжена. Ясно ли е?

Куентин се опита да си представи, че медийният магнат се шегува. Много му се искаше да е така. Усмихна се, но всичко, което видя насреща, беше един немигащ, кръвнишки поглед, който не оставяше място за съмнение. Куентин си спомни, че Ландлес никога не се беше шегувал. Той продължи да подстригва косата му, без да каже и дума повече.

* * *

На стълбите, преди да влезе, се сблъска с един служител.

— Радвам се да ви видя отново, госпожице.

„Отново“ — на Сали й се стори, че усеща неуместен намек в тона му. А може би беше само във въображението й — или пък беше чувството й за вина? Не, не и вина. Отдавна се беше отказала да ръководи живота си по кодекси и правила, които другите толкова нехайно нарушаваха. Не беше длъжна на никого, нямаше смисъл да се превръща в бедната девственица в гробището.

Ъркарт нареди вестниците един до друг на пода и застана над тях, постоя така доста време, потънал в мисли. Тя вече ги беше изчела.

— Започна се, Сали — каза най-накрая той. Тя усети нотка на опасение. — Скоро няма да има връщане назад.

— Към победата.

— Или към ада.

— Стига, Франсис, нали това искаше. Хората да започнат да си задават въпроси.

— Не ме разбирай погрешно. Не съм унил, просто съм малко предпазлив. Все пак съм британец, а той е кралят ми. А и явно не сме само ние тези, които задават въпроси. Кой е този Куилингтън, този неизвестен благородник, тръгнал на мисия?

— Не знаеш ли? Той е братът на мъжа, който, както казват, е достатъчно близък с принцеса Шарлът, за да й хваща настинките. Постоянно са в клюкарските колонки.

— Ти четеш клюкарските колонки?

Той беше изненадан; най-много се дразнеше, когато Мортима четеше жълти вестници на закуска. Погледът му се задържа върху Сали, зачуди се дали някога ще имат възможност да закусват заедно.

— Много от клиентите ми населяват клюкарските колонки. Преструват се, че се дразнят, когато се появят там, но са съкрушени, щом спрат да пишат за тях.

— Значи, Куилингтън е човек на краля, така ли? Хората му вече се готвят за битка — той все още стоеше над вестниците.

— Като говорим за клиенти, Франсис, ти каза, че ще ме запознаеш с нови хора, но все още не съм се видяла с никого, освен с куриера или секретарката ти. По някаква причина все се срещаме насаме.

— Никога не сме съвсем насаме. Невъзможно е на това място.

Тя се приближи зад него и плъзна ръце по гърдите му, зарови лице в чистия, безупречно изгладен памук на ризата му. Можеше да усети миризмата му, мъжка миризма на мускус, примесен с одеколон и бор, от колосаната му риза, усети и как излъчва топлина. Тя знаеше, че опасността е това, на което се наслаждава той; това, което го караше да се чувства, все едно превзема не само нея, а и целия свят. Фактът, че във всеки един момент можеше да влети някой държавен служител, още повече засилваше хъса му; когато беше с нея, в нея, той се чувстваше непобедим. Щеше да дойде време, когато ще се чувства така постоянно, ще остави назад предпазливостта и няма да признава други правила, освен своите собствени. И точно когато приближи върха на силите си, вече щеше да е започнал да се хлъзга надолу към поражението. Така ставаше с всички тях. Започваха да се самоубеждават, че всяко следващо предизвикателство вече не е ново, а е просто повторение на предишни спечелени битки. Умът им се затваряше, губеха преднината и своята гъвкавост, не усещаха опасностите, които ги дебнат. Идеите отстъпваха място на сляпото повторение. Не и Ъркарт, все още не, но някой ден. Тя нямаше против да я използват, стига да може и тя да го използва и стига да не забравя, че и това, като всичко друго, нямаше да продължи вечно. Сали спусна ръцете си надолу по корема му, вкарвайки пръстите си между копчетата на ризата му. Министър-председателите винаги ги натискат, първоначално собствената им суета и чувство за неуязвимост, а после електоратът или пък собствените им колеги и политически приятели. Но не и кралете или поне от много отдавна не е било така.

— Не се тревожи за клиентите си, Сали. Ще го уредя.

— Благодаря ти, Франсис.

Целуна врата му, пръстите й играеха по копчетата му, сякаш упражняваше гама на пиано.

— Разбираш си перфектно от работата — каза той през дъх.

— Г-жа Ъркарт я няма?

— На гости на сестра си. Във Файф.

— Звучи далече.

— Така е.

— Разбирам.

Нямаше повече копчета на ризата му. Той все още стоеше, разтворил крака над вестниците, обърнат към вратата като Хораций на моста[1], готов да се справи с всякакви натрапници, чувствайки се всесилен. Когато беше такъв с нея, тя знаеше, че нищо друго няма значение за Ъркарт. Част от него искаше вратата да се отвори и целият „Даунинг стрийт“ да го види с тази много по-млада и много привлекателна жена, да разберат какъв мъж е той. Може би не беше прозрял, че те нарочно спряха да ги притесняват и да влизат с безкрайния поток от министерски документи, когато тя беше вътре. Все си намираха оправдание да се обадят по телефона или изобщо да не идват. Знаеха, естествено, че знаеха. Но той май не знаеше, че те знаят. Може би вече губеше връзка с действителността.

— Франсис — прошепна тя в ухото му. — Знам, че е късно. Знам, че ще е тъмно, но… Нали обеща да ми покажеш залата на кабинета. И твоя специален стол.

Той не успя да отговори. Пръстите й го оставяха без дъх.

— Франсис? Моля те…

Бележки

[1] Публий Хораций Кокъл (507 пр.н.е.) — легендарен римски офицер, който защитава сам водещия към Рим мост над р. Тибър от нападението на етруските. — Б.пр.