Майкъл Добс
Да изиграеш краля (17)

Глава петнадесета

Той лежи в лукс всеки ден. Аз лъжа в лукс, в Камарата на общините — или поне разпределям истината, както и където намеря за добре. Така разбирам къде са ми слабите звена.

Преди много време, в някакъв загубен през годините момент, се случил един инцидент по време на войната в Канада между британците и французите. Или поне се твърди, че е било в Канада, макар че би могло да бъде на всяко място по земното кълбо, където се сблъскват две свирепи империи, ако изобщо се е случило. Историята гласи, че две армии, едната британска, другата френска, марширували по противоположните страни на един хълм и неочаквано се срещнали на върха. Тежковъоръжени пехотинци се изправили един срещу друг, готови за битка, вдигнали мускети в смъртоносно състезание кой ще пролее първата кръв.

Но войниците били водени от двама офицери, които били също така и джентълмени. Англичанинът, виждайки съперника си само на няколко метра, побързал да прояви възпитание, свалил шапката си и с нисък поклон поканил французите да стрелят първи.

Французинът не отстъпвал по галантност на английския си враг и с още по-нисък поклон предложил:

— Не, сър. Настоявам. След вас.

След което британските пехотинци стреляли и изтрепали французите.

Парламентарният контрол, времето за въпроси и отговори с министър-председателя в Камарата на общините много прилича на тази конфронтация в Канада. Обръщението към всички народни представители е „многоуважаеми“, а към всички, които носят панталони — „джентълмени“, дори към най-омразните врагове. Те са подредени като в боен строй, само на две шпаги разстояние един от друг и въпреки очевидната задача да се задават въпроси и да се търсят отговори, истинската цел е да оставят след себе си максимален брой от телата на противника окървавени на пода на залата.

Но има и две основополагащи различия спрямо битката на онзи хълм. Първо, тук обикновено има предимство този, който стреля втори: в случая министър-председателят, на когото се полага последната дума. И второ, народните представители от всички страни са се научили, че по средата на битка няма място за джентълменско поведение.

Новината за диспута относно речта на краля влезе в заглавията на вестниците ден преди коледната почивка. Трудно можеше да се говори за празнично милосърдие, защото опозицията усещаше първата добра възможност да тества бронята на министър-председателя. В три и петнадесет следобед — часа, отреден за министър-председателя да отговаря на въпроси, залата на Камарата на общините беше претъпкана. Пейките на опозицията бяха въоръжени с издания на сутрешните вестници и техните сензационни първи страници. През изминалата нощ редакторите им се бяха потрудили да се надцакват един други и заглавията бяха преминали от „Кавга с краля“ през „Речта на краля е тъпа, казва министър-председателят“ до простичкото „Кралят на безистените“. Всичко това беше едно изключително забавление и безсрамна спекулация.

Лидерът на опозицията, Гордън Макилин, се изправи, за да зададе въпроса си сред шумотевица и очакване от всички страни. Като Ъркарт и той беше роден на север, но с това приликите между двамата се изчерпваха. Той беше значително по-млад, значително по-широк в талията, косата му беше тъмна, политиките му — по-идеологически, а акцентът му — много по-осезаем. Той не беше известен с чара си, но имаше мисленето на юрист, което правеше думите му винаги прецизни, а тази сутрин беше обсъждал надълго и нашироко със съветниците си как да заобиколят правилата на Камарата, които забраняват да се споменава кралското семейство в противоречив контекст. Как да повдигне въпроса за речта на краля, без да споменава самия него?

Той се усмихваше, когато зае мястото си, и се облегна на полираната дървена катедра, която го отделяше от неговия съперник с не повече от два метра.

— Може ли министър-председателят да ни каже дали е съгласен, че… — той погледна театрално бележките си — е време да признаем, че днес повече от когато и да било много хора са недоволни от нашето общество и че растящото разделение е въпрос от първостепенна важност?

Всички разпознаха прекия цитат от забранената реч на краля.

— Тъй като въпросът е много прост и дори той би следвало да го разбере, ще е достатъчно да отговори с „да“ или „не“.

Въпросът наистина беше прост. Не даваше възможност да се шикалкави.

Макилин седна сред хор от приветствия от страна на своите, които не спираха да размахват вестниците в ръцете си. Когато Ъркарт се изправи на свой ред, и той се усмихваше спокойно, но някои хора забелязаха, че ушите му определено са зачервени. Нямаше място за шикалкавене. Единственият възможен подход беше да отбегне въпроса, да не рискува да се озове сред какофония от въпроси относно възгледите на краля, но някак си не му се искаше да го виждат с подвита опашка. Какво обаче му оставаше да направи?

— Както многоуважаемият джентълмен много добре знае, нямаме навика да обсъждаме теми, свързани с монарха, в Камарата, а аз не възнамерявам да си създавам навика да коментирам нелегално придобити документи.

Той седна и рев от пресилен гняв се издигна от скамейките пред него. Копелетата се наслаждаваха на това. Лидерът на опозицията пак беше на крака, този път усмивката му беше още по-широка.

— Явно министър-председателят не е разбрал въпроса. Не си спомням да съм споменавал Негово величество. Това е въпрос изцяло между него и двореца, ако министър-председателят е решил да цензурира възгледите на Негово величество и да му реже изреченията. Не бих си и помислил да повдигам тази тема тук.

Вой от присмех заля Ъркарт от страна на опозицията. Под дългата си съдийска перука г-жа председателката поклати неодобрително глава по повод на това очебийно заобикаляне на правилника, но реши да не се намесва.

— Така че моля министър-председателя да се върне на въпроса, който реално зададох, вместо да отговаря на този, който се надяваше да задам. Моля да получа директен отговор на един директен въпрос!

Народните представители сочеха с пръсти Ъркарт, опитвайки се да му влязат под кожата.

— Страх го е, бяга! — възкликна един.

— Не му стиска да отговори — каза друг.

— Весела Коледа, Франсис — подигра се трети.

Повечето просто се клатеха напред-назад на кожените скамейки и се наслаждаваха на некомфортната за министър-председателя ситуация. Ъркарт погледна към председателката с надеждата, че тя ще прекрати това поведение и с него цялата дискусия, но тя изведнъж бе открила нещо много интересно в дневния ред и бе забила нос в листа. Ъркарт беше сам.

— Целта на въпроса е ясна. Отговорът ми остава същият.

Настана безредие, докато лидерът на опозицията се изправяше за трети път. Той се облегна с единия си лакът на катедрата и постоя така доста дълго, без да проговори, опиянен от страстите на аудиторията, изчаквайки да замре шумотевицата, доволен, че вижда Ъркарт набучен на шиш.

— Няма как да знам какво се е казало между министър-председателя и двореца. Знам само това, което чета във вестниците — той размаха пред камерите изданието на вестник „Сън“ — въпреки че отдавна съм спрял да вярвам на това, което чета в тях. Но въпросът е простичък. Подобни тревоги относно нарастващото разделение в обществото ни се споделят от милиони обикновени хора — независимо дали са приоритет за тези, да речем, по-малко обикновените. Но ако министър-председателят не разбира въпроса, нека го перифразирам. Съгласен ли е той — сега Макилин извади изданието на вестник „Кроникъл“ и погледна в него — с твърдението, че не можем да почиваме в доволство, докато десетки хиляди наши съграждани спят на улицата, без да имат вина за това? Приема ли той, че в едно истински Обединено кралство чувството за принадлежност на безработните земеделски стопани в планинските райони на Шотландия е точно толкова важно, колкото това на собствениците на жилища в предградията в южните части на страната? Поддържа ли той възгледа, че е по-скоро тревожно, отколкото похвално, че все повече хора карат ролс-ройс по улиците, докато хората с увреждания нямат условия да се движат с инвалидните си колички, и все още са неспособни да хванат автобус №57?

Всички разпознаха думите, премахнати от цензурираната реч.

— Ако и тези въпроси не са му по вкуса, имам още много.

Сега вече се опитваха да подмамят Ъркарт. Не искаха отговори, а само да пролеят кръв и що се отнася до парламентарния контрол, им се получаваше. И все пак Ъркарт знаеше, че ако реагира на някой от въпросите, ще загуби всякакъв контрол над положението и ще бъде уязвим за атаки от всички страни.

— Няма да играя тази мръсна игра. Особено с глутница чакали.

От скамейките на правителството, което досега седеше мълчаливо, дойде одобрителен рев. Това беше по-близо до тона, на който бяха свикнали в тази зала, и обидите започнаха да летят и от двете страни, докато Ъркарт повиши глас, за да бъде чут сред врявата.

— Преди да прекали с преструвките, че се интересува от теглото на бездомните и безработните, може би многоуважаемият джентълмен трябва да поговори с лидерите на профсъюзите си и да им каже да спрат да настояват за нереалистични заплати, с което постигат само това, че множество свестни граждани губят работата и дома си.

Възгласите бяха почти оглушителни.

— Той търси изгода от проблемите на другите точно като някой гробар! — завърши Ъркарт.

Това беше адекватен опит за самосъхранение. Обидите поне успяха да отклонят вниманието от въпроса и приливна вълна от вдигнати ръце заля залата, извивайки се чак до най-задните скамейки и от двете страни. Лидерът на опозицията беше отново на крака за четвърти опит, но г-жа председателката, усетила може би, че е трябвало да защити повече министър-председателя, реши, че стига толкова, и даде думата на Тони Марпълс, служител в един затвор, избран да представлява маргиналния избирателен район в Дагенъм на последните избори; личност, която гледаше на себе си като на „спасител на обикновения човек“ и която не криеше амбициите си за министерски пост. Нямаше да го получи, разбира се, не само защото не би оцелял дълго в Камарата, нито защото беше хомосексуалист, а защото наскоро едно разгневено гадже беше потрошило апартамента му в Уестминстър, преди да бъде отведено от полицията. Зарязаните любовници бяха повлекли надолу много по-умни мъже от Марпълс и нямаше министър-председател, който би му дал шанс да тръгне по този път, колкото и отъпкан да беше той. Но в очите на г-жа председателката амбициозният Марпълс беше точният човек, който да подаде лесна топка на министър-председателя и предостави на нея възможност да успокои страстите в залата.

— Не е ли съгласен с мен министър-председателят — започна Марпълс със силен кокни акцент; той не беше подготвил въпрос, но по някаква причина беше решил, че знае как да помогне на обсадения си лидер — че тази партия не отстъпва на никоя друга в уважението си към институциите в тази страна и особено в уважението си, в своята любов и отдаденост към нашето прекрасно кралско семейство?

Той млъкна за момент. Сега, когато беше на крака, изведнъж се почувства несигурен и не знаеше как да завърши. Покашля се, почуди се как да продължи, забави се твърде много и показа, че е уязвим като пукнатина в средновековна броня. Опозицията се хвърли в атака. От всички страни в залата го заляха реплики и тотално го извадиха от ритъм, докато мозъкът му запецна. Челюстта му увисна и очите му се разшириха от ужас — изглеждаше като някого, който се събужда от кошмар, превърнал се в реалност, и той се е оказал гол на публично място.

— Нашето прекрасно кралско семейство — повтори немощно той.

Падаше се на един депутат от опозицията да нанесе завършващия удар, да го отърве от мъките с един прошепнат коментар, който се разнесе чак до другия край на Камарата.

— И най-вече към меките китки!

Дори много от тези на страната на Марпълс не успяха да сдържат ехидните си усмивки. Той видя как депутатът от опозицията му праща подигравателна въздушна целувка, самочувствието му се оттече и всички видяха това. Той седна съкрушен, а опозицията отново изпадна в еуфория.

Ъркарт затвори отчаяно очи. Беше си помислил, че е успял да спре кръвотечението, но сега щеше да му трябва турникет. И смяташе с него да обеси Марпълс.