Майкъл Добс
Да изиграеш краля (4)

Глава втора

В двореца си човек ще спи неспокойно, ако иска да остане в него.

Не стана, както беше очаквал. Тълпата беше много по-рехава, отколкото в предишни години; наистина не повече от двадесетина човека стояха пред портите на двореца, свили вратове като костенурки под чадъри и найлонови дъждобрани — това даже не можеше да се нарече тълпа. Може би на великия британски народ вече не му пукаше кой ще става министър-председател.

Той се облегна назад в меката седалка на колата, впечатляващата му осанка се открояваше върху фината кожена изработка, а уморената му усмивка загатваше за едно почти неохотно примирение с отредения му дълг. Лицето му беше издължено, кожата — остаряла, но все още опъната под брадичката. Това, което показваше през прозореца на колата, беше като един аскетичен бюст-паметник на римлянин с изтъняла пясъчно сребриста коса, внимателно пригладена назад, за да се открие максимално лицето. Беше облечен в обичайния си графитен двуредов костюм с ярка, почти контешка копринена кърпичка, която изригваше от горния джоб — предпочитание, което беше развил с времето, за да се отличава от типичните уестминстърски орди с техните банални вратовръзки като коледни чорапчета и костюми от „Маркс & Спенсър“. В интервали от няколко секунди се навеждаше надолу и криейки се зад седалката, дърпаше от цигарата, която държеше под нивото на прозореца — единствената външна проява на напрежението и вълнението, което бълбукаше отвътре. Напълни дробовете си с никотин и не помръдна така няколко секунди, усещайки как гърлото му пресъхва и в очакване сърцето му да забави своя ритъм.

Многоуважаемият Франсис Юън Ъркарт, народен представител, помаха машинално от задната седалка на новия си министерски ягуар към скупчилата се групичка зяпачи, докато влизаше във вътрешния двор на Бъкингамския дворец. Съпругата му, Мортима, бе опитала да смъкне прозорците, за да може всички телевизионни оператори да ги хванат по-добре, но беше открила, че прозорците на служебната кола са дебели повече от два сантиметра и са циментирани на мястото си. Шофьорът я увери, че само пряко попадение от минохвъргачка с бронебойни снаряди би могло да ги отвори.

Последните няколко часа бяха почти комични. След като резултатите от вота бяха обявени в шест часа предишната вечер, той побърза да се върне в къщата си на улица „Кеймбридж“ и там да почака с жена си. Какво точно да почака, и той самият не знаеше. Какво се очакваше да направи сега? Нямаше кой да му каже. Висеше до телефона, който упорито отказваше да звъни. Очакваше например поздравително обаждане от някой колега в Парламента, може би от президента на САЩ или най-малкото от леля му, но вече се усещаше предпазливостта от страна на колегите му към човек, който доскоро им е бил равен, но сега им е господар; президентът не би се обадил, преди той официално да бъде обявен за премиер, а възрастната му леля явно беше решила, че телефонът му ще дава заето с дни. В отчаянието си да споделят радостта с някого, той и Мортима се заеха да позират за снимки пред вратата на дома си и да бъбрят с журналистите, които чакаха на тротоара отпред.

Ъркарт не беше общителен по природа още от детството си, прекарано в скитане само с едно куче и торбичка, пълна с книги, из храсталаците на семейните земи в Шотландия. Още оттогава се чувстваше най-комфортно в собствената си компания, но тя не му стигаше. Имаше нужда от другите не само за да е между тях, а и за да се съпостави с тях. Това го доведе на юг, това и финансовото отчаяние, ударило планинските райони на Шотландия. Дядо му беше починал, без да измисли как да се отърве от користните лапи на държавната хазна; баща му със своята болезнена сантименталност и сляпо следване на традициите беше съсипал наследството. Франсис беше видял как богатството и общественото положение на родителите му увяхват като попарен ябълков цвят. Той се беше измъкнал, докато все още имаше какво да се изкара от тежко ипотекираните поля и имоти, и остана глух за настойчивите молби на баща си относно семейната чест, които в пристъп на отчаяние се превърнаха в сълзи и хули, и в крайна сметка той се отрече от сина си. И в Оксфорд не му беше много по-добре. Детската му любов към книгите доведе до брилянтна академична кариера и доцентура по икономика, но този живот не му беше по мярка. С времето беше намразил намачканите униформи от рипсено кадифе и наостреното четене на морал, за които много от неговите колеги сякаш си умираха, и му беше писнало от влагата и мъглите, които идваха от река Чъруел, както и от дребнавите позьорски разговори за политика, които бяха основна тема на вечерите с по-възрастните професори. Една вечер аулата беше избухнала в масов интелектуален оргазъм, докато бичуваше един млад гост лектор, заместник финансов министър, който за малко да избяга с крясъци; за повечето от присъстващите това само потвърждаваше възгледите им относно некомпетентността на Уестминстър, но за Ъркарт това миришеше на нови възможности. И така той избяга и от плодородните поля на семейството си, и от заострените кули на мечтателите академици, за да се издигне бързо, като през цялото време отделяше усилия и внимание да поддържа репутацията си на човек на науката. Така караше другите да се чувстват по-нисши от него, а в политиката това беше половината от играта.

Чак след втората фотосесия, около осем и тридесет вечерта, телефонът се събуди. Обаждане от двореца, личният секретар. Дали би му било удобно да мине около девет часа на следващата сутрин? Да, би ми било много удобно, благодаря много. И тогава се отприщиха и другите обаждания. Колеги от Парламента, неспособни вече да контролират неспокойствието си за това дали ще им предложи нова работа на сутринта, или ще им вземе старата. Редактори на вестници, които сякаш още не бяха решили дали с умилкване, или със заплахи да си осигурят ексклузивно интервю. Загрижени бюрократи от държавните служби, които бързаха да се уверят, че нито един от административните детайли няма да бъде оставен на произвола. Президентът на рекламната агенция на партията, който беше пил и не можеше да спре словоизлиянията си. И Бен Ландлес. С него нямаше реално разговор, просто дрезгав смях от другата страна на телефонната линия и несъмнено звукът от тапа на шампанско. На Ъркарт му се беше сторило, че чува поне един женски кикот във фона. Ландлес празнуваше и имаше пълното право. Той беше най-първият и най-прекият поддръжник на Ъркарт и двамата заедно бяха изманипулирали, изцедили и изтормозили Хенри Колингридж дотолкова, че той да се пенсионира преждевременно. Ъркарт му беше длъжник неизмеримо много, а типично в негов стил медийният магнат не беше се показал като престорено свенлив и беше определил своето мерило.

Все още мислеше за Ландлес, докато ягуарът минаваше покрай дясната арка пред двореца и паркираше в централния двор. Шофьорът натисна спирачката плавно, внимателен не само заради царствената обстановка наоколо, но и поради факта че няма как рязко да спреш четиритонния брониран ягуар, без да причиниш неудобство за пътниците и без да рискуваш да задействаш паниксистемата, която изпращаше пряк сигнал до Информационния отдел в Скотланд Ярд. Колата спря не под дорийските колони на главния вход, който се използваше от повечето посетители, а до една много по-малка врата отстрани, където, усмихнат и приветлив, стоеше личният секретар. Той отвори пъргаво вратата и даде знак на един адютант, който да отведе Мортима Ъркарт към залата за кафе и любезни разговори, докато той самият поведе Ъркарт по малко, изтънчено позлатено стълбище до една почти квадратна чакалня. Завъртяха се там около минута, обградени от маслени картини на конни състезания от викторианския период и една малка статуя на ренесансови любовници (в която скулпторът беше дал свобода на изкуството си без излишни задръжки), докато секретарят, без да си погледне часовника, обяви, че вече е време. Той пристъпи към високите двойни врати, почука лекичко три пъти и ги разтвори, приканвайки Ъркарт навътре.

— Г-н Ъркарт. Заповядайте!

На фона на тежката пурпурна завеса, която закриваше един от високите прозорци, които стигаха от тавана до пода, стоеше кралят. Той кимна уважително в отговор на почтителния поклон на Ъркарт и го прикани напред. Политикът пресече цялата стая и чак когато почти беше стигнал монарха, той направи малка крачка напред и подаде ръка. Зад Ъркарт вратите вече се бяха затворили; двамата мъже, единият управник по наследствено право, другият — с политическа победа, останаха сами.

Ъркарт се зачуди защо в стаята е толкова студено, поне два-три градуса под нормалната температура, и колко изненадващо вяло беше кралското ръкостискане. Двамата мъже стояха един пред друг и сякаш нито един от тях не знаеше как да започне. Кралят подръпна маншетите си и се засмя кратко.

— Не се притеснявайте, г-н Ъркарт. Спомнете си, че и за мен е за пръв път.

Кралят, престолонаследник през половината си живот и монарх от по-малко от четири месеца, го поведе към два стола, които стояха от двете страни на изящната мраморна камина. Лъскави мраморни колони опасваха стените и крепяха балдахиновия таван с детайлни класически релефи на музите, а в нишите между колоните висяха огромни и тежки маслени портрети на кралските предшественици, рисувани от някои от най-великите художници за времето си. Ръчно изработени мебели стояха около огромен аксминстърски килим на червени и златисти цветя, който се простираше от единия край на стаята до другия. Това беше всекидневна, но само за крале или императори и сигурно не се беше променяла от сто години. Единствената нотка на неформалност идваше от едно бюро, сложено в далечния ъгъл, за да хваща светлината от един прозорец към градината, и изцяло покрито с хартии, брошури и книги, които сякаш бяха изригнали върху единствената друга вещ на него — телефона. Кралят имаше репутацията на добросъвестен четец — състоянието на бюрото му потвърждаваше, че е заслужена.

— Не съм съвсем сигурен откъде да започна, г-н Ъркарт — каза кралят, докато се настаняваха в столовете. — От нас се очаква да осъществим един исторически момент, но се оказва, че няма протокол за такива случаи. Нямам какво да ви дам, нямам мъдри съвети, нито дори официален печат, който да оставя във ваши ръце. Не се налага да ви приканвам да целувате ръката ми или да полагате клетва. Всичко, което трябва да направя, е да ви предложа да сформирате правителство. И вие ще го направите, нали така?

Очевидната искреност на неговия суверен накара госта да се усмихне. Ъркарт беше в началото на шестдесетте си години, десет години по-възрастен от краля, въпреки че разликата във възрастта изглеждаше по-малка; лицето на по-младия мъж беше по-изопнато и изпито, отколкото предполагаха годините му, косата беше в бързо отстъпление нагоре по темето му и се виждаха наченките на прегърбване. Говореше се, че кралят е заменил пълната си липса на интерес към материалното с живот, посветен на мъчителни душевни търсения, и преумората се виждаше ясно. Ъркарт можеше лесно да се усмихва и да влиза в непринуден разговор като всеки политик; той владееше интелектуалната отчужденост на академик, както и способността да се отпуска, присъща на човек, упражнявал уменията си да манипулира и ако се налага, да мами, а кралят не притежаваше нито едно от тези качества. Ъркарт не беше нервен, само му беше студено; всъщност започваше искрено да съчувства на по-младия мъж за неговата сериозност и обремененост. Наведе се напред.

— Да, Ваше Величество. За мен ще бъде чест да сформирам правителство от Ваше име. Само се надявам колегите ми да не са си променили мнението от вчера.

Кралят пропусна проявата на лек хумор, докато се бореше със собствените си мисли, и една дълбока бръчка проряза челото на лицето, което беше изобразено на милиони сувенирни чаши, чинии, подноси, тениски, хавлии, пепелници и дори на няколко цокала, повечето от тях произведени в Далечния изток.

— Знаете ли, искрено се надявам, че това вещае нещо добро: нов крал и нов министър-председател. Има толкова много работа. Ето ни на прага на ново хилядолетие, нови хоризонти. Кажете ми: какви са вашите планове?

Ъркарт разпери ръце.

— Аз едва… нямаше много време, сър. Ще ми е нужна поне седмица, трябва да се направят промени в правителството, да се поставят някои приоритети…

Той говореше стандартните празни политически приказки. Знаеше какви опасности се крият в това да даваш предписания, и лидерската му кампания се основаваше на годините опит, а не на конкретни решения. Той гледаше отвисоко на всякакви догми и се отнасяше към тях с академично презрение, с мрачно задоволство следеше как по-младите му опоненти се опитваха да компенсират липсата на стаж с подробни планове и обещания само за да открият, че са отишли твърде далеч и са оголили идеологическите флангове. Стратегията на Ъркарт срещу агресивните въпроси на журналистите беше да използва изтъркани фрази относно националния интерес и след това да звъни на редакторите им; това го беше прекарало през дванадесетте бурни дни на изборите, но сега имаше своите съмнения колко дълго още ще издържи игровият му план.

— Най-вече искам да изслушам всички.

Защо политиците изричаха такива ужасяващи клишета, които аудиторията все пак сякаш нехайно приемаше? Монархът кимаше в тихо съгласие, седнал на ръба на стола, скованото му тяло се клатеше съвсем леко напред-назад.

— По време на своята кампания вие казахте, че се намираме на кръстопът, изправени пред предизвикателствата на новия век, докато надграждаме на базата на най-доброто от старото. „Да поощряваме промяната, докато подсигуряваме приемственост.“

Ъркарт разпозна фразата.

— Браво, г-н Ъркарт, моите поздравления. Ето едно възхитително обобщение на това, което смятам и за моя собствена задача.

Той сключи пръсти, образувайки кокалеста катедрала пред неизменно смръщеното си лице.

— Надявам се, че ще успея да намеря — че ще ми позволите да намеря — някакъв начин, колкото и малък да е той, да ви помогна с вашата задача.

В гласа му имаше нотка на опасение като човек, свикнал на разочарования.

— Но разбира се, сър, за мен ще е повече от удоволствие… имате ли нещо конкретно предвид?

Пръстите на краля се прехвърлиха към възела на неестетично тясната му вратовръзка и го пристегнаха почти болезнено.

— Г-н Ъркарт, конкретиката зависи от партийната политика и това е ваша компетенция. Не може да бъде моя.

— Сър, бих бил много благодарен да чуя всякакви мисли, които имате… — чу се Ъркарт сам да казва.

— Така ли? Бихте ли наистина?

В гласа му се появи нарастваща нотка на ентусиазъм, която той се опита да разсее твърде късно, като се засмя.

— Но трябва да внимавам. Докато бях просто престолонаследник, можех да си позволя лукса да имам собствено мнение и дори от време на време привилегията да го изразявам, но кралете не могат да се оставят да бъдат въвлечени в светските дебати и да заемат страна. Моите съветници ежедневно ми изнасят лекции по този въпрос.

— Сър — намеси се Ъркарт — ние сме сами. Аз бих приветствал Вашите съвети.

— Не, не точно в този момент. Имате достатъчно работа и не искам да ви задържам.

Той се изправи, за да покаже, че аудиенцията е към своя край, но не тръгна към вратата, а остана прав, допрял островърхата кула на пръстите си до кокалестия си, неравен нос, потънал в размисъл почти като в молитва.

— Но може би — ако ми позволите — има един въпрос. Напоследък чета вестниците.

Той посочи хаоса по бюрото.

— Сградите на старото Министерство на индустрията на улица „Виктория“, които предстои да бъдат съборени. Сегашните сгради са страшно грозни, една лоша реклама за модите през 20-и век, и заслужават да бъдат премахнати. Сам бих подкарал булдозера, и то с удоволствие. Но този парцел е един от най-важните в Уестминстър, близо е до сградите на Парламента и е рамо до рамо със самото абатство, което е един от най-великите ни духовнически паметници. И това ни предлага една рядка възможност, не мислите ли, да създадем нещо достойно за нашата ера; нещо, което с гордост да предадем на идните поколения? Толкова се надявам, че вие, че вашето правителство ще се уверите, че този парцел ще бъде разработен със… как да се изразя?

Той търсеше в окастрения от строгото възпитание речник подходящата дипломатическа фраза.

— Със симпатия.

Кралят кимна в одобрение на собствената си реплика и сякаш се окуражи от заинтригувания поглед на Ъркарт.

— Да поощрим промяната, докато подсигурим приемственост, както казва един мъдър човек. Знам, че министърът на околната среда разглежда няколко различни предложения и честно казано, някои от тях са толкова чудати, че биха били срам дори за някоя каторжническа колония. Не може ли поне веднъж в пестеливия си живот да направим избор, който да е в съответствие с характера на вече съществуващото в Уестминстърското абатство, да създадем нещо, което да показва уважение към постиженията на нашите предци, а не да ги обижда с някакъв заблуден модернизъм, правейки… — устните му потрепериха от възмущение — правейки мавзолей от неръждаема стомана, който тъпче хората вътре в себе си и показва механичните си вътрешности отвън.

Страстите бяха започнали да взимат връх над неговата свитост и руменина оцвети бузите му.

Ъркарт се усмихна окуражително — изражение, което му идваше толкова естествено, колкото дишането.

— Сър, мога да Ви уверя, че правителството — искаше му се да каже „моето правителство“, но думите все още съхнеха зад изкуствените му зъби — ще постави на най-преден план въпросите по околната среда, когато взима решение.

Още баналности, но какво друго можеше да каже?

— О, толкова се надявам да е така. Вероятно трябва да се извиня, че повдигам въпроса, но разбрах, че Министерство на околната среда ще вземе финалното решение всеки момент.

За миг на Ъркарт му се прииска да напомни на краля, че това беше в голяма степен юридически въпрос, че много месеци бяха минали и много милиони бяха изтекли в официално запитване и планиране, което сега чакаше компетентния министър да вземе соломоновско решение. Той можеше да изкоментира, че в очите на много хора намесата на краля би изглеждала като равносилна на подкупване на журито. Но не го направи.

— Ще се заема. Имате думата ми, сър.

Бледосините очи на краля неизменно гледаха надолу, което ги караше да изглеждат искрени и често печални, сякаш натоварени с някакво чувство за вина, но сега те безспорно блестяха с ентусиазъм. Той протегна ръка към другия мъж.

— Г-н Ъркарт, смятам, че с вас ще се разбираме чудесно.

Без явна подкана личният секретар на краля се появи отново пред отворената врата и с почтителен поклон Ъркарт се насочи към него. Почти беше прекрачил прага, когато чу думите зад гърба си.

— Благодаря ви още веднъж, г-н министър-председател!

Министър-председател. Ето го най-после. За пръв път го чу. Беше успял.

* * *

— И… какво каза той?

Пътуваха в колата към „Даунинг стрийт“, когато съпругата му го извади от бляновете.

— Какво? Ами не много. Пожела ми на добър час. Говорихме за големите възможности пред нас. Разприказва се за един строителен обект близо до Уестминстърското абатство. Иска да се уверя, че ще построят нещо в стил като от времето на Тюдорите или някаква подобна глупост.

— Ще му угодиш ли?

— Мортима, ако искрените намерения можеха да строят храмове, цяла Англия щеше да бъде осеяна с неговите глупави прищевки, но вече не живеем в Тъмните векове. Работата на краля е да прави градински партита и да ни спести досадата да трябва да избираме президент, а не да ходи насам-натам и да се меси в държавните дела.

Мортима изсумтя в съгласие, докато ровеше за червило в чантата си. Тя беше от клана Къхуун, род, който водеше корените си пряко от древните крале на Шотландия. Още много отдавна им бяха отнети феодалните владения и неотчуждимите наследства, но тя никога не беше загубила чувството си за социална позиция и убеждението, че повечето модерни аристократи са натрапници — включително „настоящото кралско семейство“, както често ги наричаше. Кралската привилегия беше просто въпрос на това да се родиш или ожениш в правилното семейство, да чакаш някой да умре или от време на време да се надяваш на нечия екзекуция или убийство; спокойно можеше да бъдат Къхууните вместо Уиндзорите, би било и по-добре, защото са по-чистокръвни. Тя имаше склонност да става досадна по тази тема и Ъркарт реши да я избегне.

— Но разбира се, ще му угодя. По-добре крал със съвест, отколкото без, или поне така мисля, а и последното, което ми трябва, е да вкисна отношенията си с двореца. Така или иначе, сериозните битки са другаде и ще искам той и неговата популярност да бъдат на моя страна. Ще имам нужда от това.

Тонът му беше сериозен, а очите му — вперени в бъдещето, където виждаше предизвикателства.

— Но в крайна сметка, Мортима, аз съм министър-председателят, а той е кралят. Той трябва да прави това, което аз му кажа, а не обратното. Работата му включва церемониалност и фалшива набожност, това е. Той е монарх, а не скапан архитект.

Минаха покрай Банкетната зала в Уайтхол, забавиха ход, когато приближиха бариерите в началото на „Даунинг стрийт“, и Ъркарт с облекчение отбеляза, че тук имаше много повече хора, отколкото пред двореца, които да махат и да го поздравяват, и това щеше да стои добре на камерите. Стори му се, че разпознава няколко млади лица, най-вероятно от щаба на партията бяха използвали прийома „тълпа под наем“. Жена му разсеяно оправи един кичур от косата му, докато неговото съзнание се обърна към предстоящите промени в кабинета, както и думите, които щеше да каже на прага и които щяха да бъдат предавани по телевизията в цял свят.

— И какво ще правиш? — настоя Мортима.

— Реално няма голямо значение — промърмори Ъркарт с ъгълчето на устата си, докато се усмихваше за камерите, когато колата зави по „Даунинг стрийт“. — Като крал новобранец човекът е неопитен, а като конституционен монарх е безсилен. Може да кълве точно колкото едно гумено пате. Но за щастие, по този въпрос аз съм съгласен с него. Майната му на модернизма!

Той помаха, когато един полицай дойде, за да отвори тежката врата на колата.

— Така че едва ли ще има някакви последствия…