Майкъл Добс
Да изиграеш краля (33)

Глава тридесет и първа

Мястото на принцесата е в нейния замък. И ако има поне малко акъл в главата си, ще вдигне подвижните мостове, но това рядко се случва.

Полетът на „Бритиш Еъруейз“ 747–400 от Кингстън приближаваше летище Хийтроу с десет минути закъснение, защото не успя да навакса забавянето при излитането поради стачния кордон от служителите на паспортна проверка, който беше прелял от терминала директно по тропическата писта. Самолетът беше изпуснал планирания прозорец за кацане и обичайно щеше да се наложи да прави кръгчета около летището в продължение на още петнадесетина минути, преди контролната кула да му намери място, но това не беше обикновен полет и капитанът получи незабавно разрешение да кацне, докато дванадесет други полета, които бяха пристигнали навреме, бяха избутани на опашка. Принцесата беше готова да слезе в момента, когато колелата докоснаха земята.

Боингът спря пред един терминал в по-тихите кътчета на летището и в обикновения случай принцесата и нейните придружители щяха да бъдат откарани директно от пистата през един частен изход в края на комплекса. Тя щеше да е в двореца Кенсингтън, преди останалите пасажери да стигнат до началото на колоната с таксита. Днес обаче принцесата не тръгна веднага. Първо трябваше да вземе ключовете за новата си кола.

Последните няколко месеца бяха ужасни за производителите на луксозни коли, а изгледите за остатъка от годината бяха дори още по-лоши. Бизнесът беше труден; бе време за промоции. Затова от британския клон на „Мазерати“ бяха сметнали, че е отлична идея да предложат на принцесата безплатен екземпляр от най-новия им спортен модел, очаквайки да получат значителна и продължителна публичност. Тя беше приела с готовност. Когато самолетът се приближи към гейта, изпълнителният директор на „Мазерати“ вече чакаше, гледаше облаците и нервно подрънкваше с ключовете, завързани с екстравагантна розова панделка. Щеше му се времето да е по-подходящо, неспирният ситен дъждец изискваше някой постоянно да се грижи за покритието на колата, за да може то да остане бляскаво. Но пък щеше да си заслужава. Засиленият медиен интерес към принцесата през последните няколко дни беше провокирал необичайно голям и ентусиазиран медиен контингент около колата.

Тя се понесе грациозно по мокрия цимент с избелена усмивка и тен, който противоречеше на природните закономерности. Щеше да й отнеме не повече от десет минути и пет приказки за поздрав и благодарност към дребния човечец с лъскавия мохерен костюм, който махаше с ключовете, и кратка фотосесия, докато обективите сравняват формите на червения звяр с нейните собствени. Щеше да направи няколко кръгчета по пистата, докато се запознае с местонахождението на скоростния лост, а операторите заснемат няколко минути промоционално видео. Нищо работа срещу ръмжащото, 4,5-литрово, чисто ново, италианско чудовище на цена от 95 хиляди паунда.

Пресата, разбира се, имаше други идеи и се интересуваше повече от почивката й, с кого е била и защо не е била със съпруга си, но тя не искаше и да чуе.

— Господа, принцесата ще се занимава само с въпроси относно колата — обяви нейният помощник.

А защо не ягуар — защото е американска собственост.

Още колко коли има — нито една като този красавец.

Колко вдига — колкото е законовото ограничение, докато кара тя.

Не я ли хванаха наскоро по магистралата със 160 — мила усмивка и следващия въпрос, моля.

Би ли се навела малко над капака, за да я хванат камерите по-добре — сигурно се шегувате.

Дъждецът беше поспрял и беше време да завърти няколко кръгчета, преди да си тръгне. Тя се качи толкова грациозно, колкото беше възможно в тази ниска кола, и свали прозореца, за да се усмихне за последно на глутницата репортери, които се бяха скупчили около нея.

— Не е ли малко унизително за една принцеса да промотира чужди коли? — попита безцеремонно един писклив глас.

Колко типично. Никога нямаше да престанат. Под тена бузите й почервеняха.

— Много остроумно, няма що. Цял живот промотирам британските стоки за износ, където и да ходя. Промотирам благотворителни вечери в помощ на гладуващите в Африка. Промотирам лотарията, за да събираме пари за старчески домове. Не съм се спряла.

— Да, но да промотирате лъскави, чуждестранни коли? — продължи гласът.

— Вие искате да са лъскави. Ако се появя с дрехи втора ръка и кола трета ръка, пак ще се оплаквате. И аз трябва да преживявам като всеки друг.

Усмивката й беше изчезнала.

— Ами Цивилната листа?

— Ако знаехте колко е трудно да правиш всичко, което се очаква от една принцеса, и то при такива отпуснати суми, нямаше да ми задавате такива глупави въпроси!

Беше достатъчно. Те я провокираха, тя губеше търпение, време беше да си ходи. Отпусна съединителя малко по-рязко от необходимото, колата тръгна с неестетични подскоци като на кенгуру право срещу камерите пред нея. Операторите се разбягаха уплашено. Пада им се на гадните копелета. Осемцилиндровият ве-образен двигател загасна, мъжът в лъскавия костюм изглеждаше смаян, а фотоапаратите защракаха гневно. Тя запали наново, даде на скорост и отпраши. По дяволите с тази тяхна наглост. Връщаше се в двореца след само една седмица, за да бъде посрещната от една малка планина от бумащина, безбройни покани, искания, молби от благотворителни организации и от нуждаещи се. Щеше да им покаже. Щеше да отговори на всички покани, да приеме възможно най-много от тях, да ходи на всички вечери, да събира пари за благотворителност, да се усмихва на млади и стари, на слаби и болни и да утешава тези, на които просто не им върви. Щеше да забрави за тяхната дребнавост и да продължи да работи здраво, както винаги е правила, щеше да се справи с планината от бумащина. Нямаше как да знае, че на върха на планината лежи доклад, в който пишеше за новото споразумение по Цивилната листа, и че вече се подготвя текстът за сутрешните издания, които ще атакуват една начумерена принцеса в чисто нова чуждестранна спортна кола, която се оплаква, че не й се отпускат достатъчно пари.

Мизерия в „Мазерати“.

* * *

Кадрите със стоповете на мазератито, карано от принцесата, изчезнаха от телевизора, когато Ъркарт натисна червения бутон. Вниманието му дълго време остана приковано в черния екран, наполовина завързаната вратовръзка висеше около врата му.

— Да не съм твърде млада за теб, Франсис? Може би предпочиташ нимфоманки на средна възраст пред добрите, работливи, млади момичета като мен, това ли е?

Той й хвърли скръбен поглед.

— Няма как да коментирам.

Сали го сръга шеговито в ребрата; той я отблъсна разсеяно.

— Спри се или ще ти отнема визата.

Но предупреждението му само удвои усилията й.

— Сали! Трябва да поговорим.

— За бога, дано не е пак един от онези разговори за сериозна и смислена връзка. А аз точно започвах да се забавлявам.

Тя седна на дивана срещу него, оправяйки роклята си. Сложи бельото в чантата си, беше се оплело и не й се занимаваше да го оправя сега.

— Утре ще бъка от снимки на принцесата в скъпата кола. Заглавията ще бъдат свирепи. Уви, аз реших точно утре да направя публично изказване за новата Цивилна листа. Много неприятно съвпадение — изказването да се появи редом с тези снимки, но… — той се усмихна широко и театрално като Макбет, който посреща гости за вечеря. — Но няма какво да се направи. Това, което ме разстройва най-много, е, че вниманието ще се фокусира не само върху нашата безполезна и безмозъчна принцеса, но и върху цялото кралско семейство. И точно тук имам нужда от твоята помощ. О, циганко. Моля.

— Аз съм чужденка във вашата страна, сър, и лагерът ми е малък — каза тя с престорен южняшки акцент.

— Но имаш магии. Магии, които могат да хванат едно кралско семейство и да го превърнат в най-обикновено.

— Колко обикновено?

— Що се отнася до нискостоящите членове — като жигола на плажа. Но не и кралят. Това не е открита война все пак. Нека просто покажем, че и той подлежи на критика. Че и към него има леко разочарование. Може ли да се уреди?

Тя кимна.

— Зависи от въпросите и как ще ги подредиш.

— Ти как смяташ да ги подредиш?

— Може ли първо да отида до банята? — роклята й вече беше безупречно изгладена, но под нея тя самата все още имаше нужда от довършителна работа.

— Първо ми кажи, Сали. Важно е.

— Прасе. Добре, на прима виста. Може да започнем с нещо като: „Виждали ли сте някакви новини относно кралското семейство през последните няколко дни и ако да, какви?“. Просто да ги накараме да мислят за снимките без, естествено, да се види, че ги подвеждаме. Това би било непрофесионално! Ако са толкова зле, че не са чували нищо, тогава може да ги изключиш като тъпаци и хаймани. После нещо като: „Смятате ли, че е важно кралското семейство да дава добър пример на обществото чрез личния си живот?“. Разбира се, че хората ще отговорят с „да“, затова веднага пускаш следващия: „Смятате ли, че кралското семейство дава по-добър или по-лош пример с личния си живот, отколкото в предишни години?“. Залагам си месечния доход, че осем от всеки десет ще отговорят „по-лош“, „много по-лош“ или нещо нецензурно.

— Прашките на принцесата може да се окажат толкова мощни като прашката на Давид.

— Макар и да са малко по-големи — каза заядливо тя.

— Продължавай с разсъжденията си.

— После може да сложим: „Смятате ли, че кралското семейство заслужава скорошното повишение на заплащането си, или считате, че в текущите икономически обстоятелства то трябва да даде пример за самоограничение?“. Формулирано по този начин.

— А може би дори: „Мислите ли, че броят на членовете от кралското семейство, които получават подкрепа от Цивилната листа, трябва да остане същият, да се увеличи или да се намали?“.

— Бързо учиш, Франсис. Ако точно преди това сложиш въпрос дали смятат, че са доволни от работата на принцеса Шарлът и други противоречиви или непознати фигури от кралското семейство, ще си подгрял хората и ще получиш още по-злобни отговори.

Очите му заблестяха.

— И накрая стигаш до смъртоносния: „Дали кралското семейство е повече или по-малко популярно и дали върши по-добра или по-лоша работа за страната, отколкото преди пет години?“. Ако ги попиташ направо, хората ще кажат, че нищо кой знае какво не се е променило. Затова трябва да провокираш по-дълбоки емоции, скрити страхове, неща, които те самите не осъзнават. Ако сложиш този въпрос на първо място, вероятно ще откриеш, че кралските особи са загубили пренебрежимо малко популярност. Затова питай, след като си им дал възможност да се замислят за плажове, сексафери, Цивилната листа и ще видиш как верните поданици ще се превърнат в разбунтувана тълпа, която е готова да обеси любимата си принцеса Шарлът на ластика на прашките й. Така добре ли е?

— Повече от добре.

— Тогава, ако нямаш нищо против, ще вляза да се пооправя.

Ръката й вече беше на дръжката на вратата, когато се обърна:

— Ти никак не харесваш краля, нали? Като човек имам предвид.

— Не.

Отговорът беше сух, директен, неприязнен. Той само разпали любопитството й.

— Защо? Кажи ми.

Сали чукаше по врати, които той не би отворил сам, но тя искаше да разшири връзката им, за да не изпаднат в рутина и скука. Трябваше да е нещо повече от това да се чукат и да го начукват на опозицията. А и беше любопитна по природа.

— Той е наивен моралист — беше мрачният отговор. — Жалък идеалист, който постоянно се пречка.

— Но има и друго, нали?

— Какво имаш предвид? — попита той, без да крие раздразнението си.

— Франсис, ти си на половината път да вдигнеш бунт. Едва ли си тръгнал в тази посока само защото той е наивен.

— Опитва се да се меси.

— Всеки редактор от „Флийт стрийт“ се меси, но ти ги каниш на обеди, а не на заколение.

— Защо човъркаш в това? Цялото му плещене за децата и за бъдещето!

Лицето му разкриваше искрено терзание, тонът се беше изострил и характерният му самоконтрол беше изчезнал.

— Постоянно ми изнася лекции колко страстно желае да изгради един по-добър свят за децата си. Как не трябва да строим газопроводи или електроцентрали, без да помислим за околната среда, заради децата си. Как основният му дълг като бъдещ крал и монарх е бил да произведе наследник на трона — децата му!

Кожата около очите му беше посивяла, а по устните му се беше събрала слюнка, докато говореше, и ставаше все по-оживен.

— Този човек е обсебен от децата си. Говори за тях всеки път, когато се срещам с него. Досажда. Хленчи. Натяква. Сякаш децата са някакво чудо, което той единствен е успял да сътвори. А не е ли това най-обикновеният, най-алчен и най-егоистичен възможен акт да искаш да сътвориш нещо по свое подобие?

Тя не пожела да отстъпи.

— Не, не мисля, че е — каза тихо.

Изведнъж се изплаши от искрите в зачервените му очи, които гледаха право в нея и в същото време сякаш се взираха през тялото й към някаква мъка, скрита отвъд.

— Не, не е. Не и егоистично — каза тя.

— Това е чист егоизъм и себелюбие, казвам ти. Жалък опит да си осигуриш безсмъртие.

— Нарича се любов, Франсис.

— Любов! Твоето дете от любов ли се роди? Много ще да е странна тази любов, която те праща в болницата със счупени ребра, а детето право в гробището!

Тя го зашлеви с цялата сила на отворената си длан и веднага разбра, че това е било грешка. Трябваше да забележи предупредителните знаци на пулсиращите вени по слепоочията му. Трябваше да си спомни, че той няма деца, че никога не е имал деца. Трябваше да го съжали. Тя разбра всичко това с вик на болка, когато в отговор ръката му я удари през лицето. Той веднага отскочи назад, отчаян от постъпката си. Свлече се в един стол, силите и гневът му се бяха оттекли като последните зрънца в пясъчен часовник.

— Господи, Сали, прости ми. Толкова съжалявам.

В пълна противоположност, тя остана съвършено спокойна. Имаше толкова много опит в това.

— Аз също, Франсис.

Той не можеше да си поеме въздух, жилавото му тяло, което често го караше да изглежда много по-млад и жизнен, сега се беше свило като на старец. Беше разбил собствената си защита.

— Аз нямам деца — каза той, борейки се за въздух. — Защото не мога. Цял живот се опитвам да се самоубедя, че това няма значение, но всеки път, когато се видя с този човек и слушам всичките му предизвикателства, се чувствам гол и унижен само от присъствието му.

— Мислиш, че го прави нарочно?

— Разбира се, че е нарочно! Той използва думите си за любовта като оръжия във война. Толкова ли си сляпа, че да не го виждаш? — гневът му отстъпи пред разкаянието. — О, Сали, повярвай ми, съжалявам. Никога не съм удрял жена преди.

— Случва се, Франсис.

Сали погледна този нов образ на мъжа, когото си беше мислила, че познава, после затвори вратата тихо след себе си.