Майкъл Добс
Да изиграеш краля (49)

Глава четиридесет и пета

Да не остава камък върху камък, да не остава нож, незабит в гърба на някого.

С годините брадата на Брайън Редхед се беше удължила и заплела, но захапката му си оставаше не по-малко страшна. Как иначе щеше да оцелее толкова дълго като доайен на сутрешните радиопредавания и да продължи да привлича безкраен поток от политици, на които предстои да бъдат разкъсани още преди първата им чаша сутрешно кафе да има време да изстине? Той седна в студиото като отшелник в пещерата си, търсещ някаква нематериална истина, пред маса, осеяна с мръсни чаши, стари бележки и накърнени репутации, намръщен на продуцента през тъмните стъкла на контролната кабина. Огромен старомоден стенен часовник от полиран дъб висеше на стената като в чакалня на британска жп гара, малката му стрелка цъкаше неумолимо напред.

— Отново е време за прегледа на печата и както винаги в четвъртък за целта с нас е Матю Парис. Кралските халати май пак са се оплели, прав ли съм, Матю?

— Да, Брайън. Кралските ни особи започват да конкурират австралийските сапунени опери с нов драматичен епизод от тази сутрин, но някои сигнали сочат, че май и на това му се вижда краят. Може да изгубим поне едно от главните действащи лица, защото според последното проучване, проведено за вестник „Таймс“, опозицията е с десет пункта назад и това може да се окаже последната сламка, която ще събори камилата. Не че Гордън Макилин би се зарадвал на сравнението с камила, но сигурно вече се чуди кога ще го пратят да живее в някой подлез, където само кралят да му идва на свиждане. Но и там може да му се стори много по-уютно, отколкото в Камарата на общините след случилото се вчера следобед. Всъщност обаче редакционният коментар на „Таймс“ беше този, който наелектризира „Флийт стрийт“ в последните издания. Там се пита дали не е време за нови избори, за да се успокои атмосферата. Няма съмнение, че това би довело до преоценка не само на поста на Макилин, а и на действията на краля. От вестник „Мирър“ не си поплюват. „При сегашната система той може да е и най-големият мръсник в кралството и пак да царува. Ако цитираме собствените му думи — нещо трябва да се направи.“ Другите вестници показват още по-малко респект. Нали помните крещящото заглавие на „Сън“ само отпреди няколко дни — „Кралят на съвестта“. Явно те са го забравили, защото сега излизат със следното — „Кралят на глупостта“. Очевидно една седмица се оказва много време за един крал, който се меси в политиката. Ето и другите заглавия…

В офиса си в лондонското Сити Ландлес изключи радиото. Зората все още беше само тънък процеп в небето, но той вече бе на бюрото си. Първата му работа, когато беше на осем години, бе да разнася вестници, тичайки по тъмните улици, защото родителите му нямаха пари за велосипед. Докато ги тъпчеше в пощенските кутии, често зърваше полуголи тела през наполовина спуснатите завеси. Оттогава беше натрупал малко кила и няколко милиона, но навикът да става рано, за да хване другите в крачка, си беше останал. В офиса му имаше само още един човек, най-възрастната от трите му секретарки, която обикновено поемаше сутрешната смяна. Тихото присъствие и посивялата й коса му помагаха да мисли. Той се беше навел над изданието на „Таймс“, разперено на бюрото му. Прочете статията отново, като изпукваше кокалчетата на пръстите си едно по едно, докато се опитваше да разбере какво — и кой — стои зад тези думи. Когато изпука всичките си кокалчета, се наведе и натисна бутона на интеркома.

— Знам, че е рано, г-жо Макмън, и че сигурно още пият мляко и си чешат задниците, но може ли да проверите дали някой ще вдигне в двореца…

* * *

Зачуди се само наум и само за момент дали да не се консултира с тях, да поиска съвет. Но бързо се отказа. Докато оглеждаше колегите си около масата на кабинета, не намери в себе си търпението да изслуша техните безкрайни дебати и колебания, вечните им компромиси в търсене на най-малкото съпротивление. Всичките бяха пристигнали с червените си папчици, пълни с документи и бележки, които служителите им бяха сметнали за необходимо да подготвят в пряка подкрепа на индивидуалните им позиции и завоалирано в ущърб на позициите на другите им колеги. Колеги! Само неговото лидерство и авторитет им пречеше да изпаднат в дребнави вътрешни кавги, които биха били срам и за детската градина. Все тая, папчиците им нямаха никакво значение, защото никой не знаеше, че той възнамерява да промени коренно дневния ред.

Нямаше смисъл да търси мненията им; те щяха да са толкова жалки и предвидими. Твърде скоро е, твърде ненавременно е, има твърде много несигурност, ще има твърде много вреда за институцията на монархията — това щяха да кажат. Твърде много риск да се окажат без шофьори и без министерски автомобили по-рано от необходимото. Блажени са слабите духом! Де да имаха малко гръбнак, малко кураж. Трябваше някой да им изкара акъла, за да се задействат.

Той изчака да приключат с усмивките и поздравленията, които си разменяха по повод на добрите резултати от последните анкети — колко добре се бяха представили. Те! После поиска министърът на финансите да изреди всички беди, които ги очакваха особено след хаоса в пазарите, който беше изтърбушил доверието на бизнеса. Един тунел, по-дълъг и по-дълбок, отколкото някой бе очаквал, изрецитира финансовия — без светлинка в края. Гласуване на бюджет в средата на следващия месец, който щеше да им пробие дупки в чорапите. Ако дотогава им бяха останали чорапи.

Докато все още им се гадеше от горчивата хапка, поиска от министъра по заетостта да сподели няколко цифри. Училищните ваканции започваха от 15 март и около триста хиляди завършващи щяха да се излеят на пазара, който щеше да ги посрещне с неприязън. Общият брой на безработните щеше да достигне над два милиона. И до следващите редовни избори щеше да става все по-лошо. После им прочете доклада на главния прокурор за процеса срещу сър Джаспър Харод. По пребледнелите лица на двама-трима от тях се четеше, че има доста от неговите дарения, които все още не са излезли на светло. Силните на деня — засега. Четвъртък, 28 март, беше датата на делото. Не, нямаше как да се отложи, кирливите ризи щяха да бъдат извадени пред очите на всички още с първия удар на чукчето на съдията. Сър Джаспър беше дал да се разбере, че няма намерение да потъва сам.

Колегите започнаха да се оглеждат един друг, сякаш плаваха в претъпкана спасителна лодка при вълнение девет бала, и тогава той им каза и последното. Слух, че Макилин ще подаде оставка след Великден. Само този идиот, министърът на околната среда, го прие като добра новина; останалите веднага разпознаха за какво става дума — шанс за спасение на опозицията, нов старт, разграничение от глупостите и провалите на Макилин, засилка за нов скок. Колкото и да бяха тъпи, всички се усетиха — всички без Дики. Трябваше да го разкара след изборите.

За няколко дълги секунди се настани тишина и чак тогава той им хвърли спасителното въже. Избори. На 14 март, четвъртък. Точно толкова време, че да си потулят бакиите в парламента, ако си седнат на задниците, и колкото да ги вкара отново, преди да удари бурята и да ги потопи. Това не беше предложение, не беше въпрос за обсъждане, а само демонстрация на неговото тактическо превъзходство и доказателство защо той заслужава да бъде министър-председател, а не някой от тях. Голяма преднина в анкетите на общественото мнение. Хаос в опозицията. Кралят като изкупителна жертва за всички злини. Подготвен план за действие. След по-малко от час имаше аудиенция с краля, за да поиска от него да изготви прокламацията. Какво повече можеха да искат? Да, знаеше, че няма никакво време, но на тях щеше да им стигне. Точно да им стигне.